Плажа

Усещах как все повече и повече се ядосвам. Накрая вместо да отида и да се разкрещя на Деймън, аз просто стоях подпряна на дървото с...разбито сърце?!? Не...Или може би. Дали наистина го обичах? Мисля, че да. Досега. Сякаш чувствата ми към Дей бавно започваха да се изпаряват. Преглътнах мъчително, като сведох глава към земята. Радвах се, че косата ми бе пусната, за да не види Стефан изражението ми. Значи всичко това между мен и Дей е било...Заместване на Катрин. Стана ми ясно. Господи, какво ми ставаше?! Да не би наистина очите ми да се...насълзиха?! Примигнах няколко пъти и опасността изчезна. Насилих се да вдигна глава към Стефан и дори му се усмихнах.
- Хубаво е да го знам. Благодаря ти...- срещнах погледа му без грам колебание. Вече знаех, че отношенията ни с Деймън са били лъжа. Може би трябваше да остана сама, за да разбера дали наистина ме е грижа за него. Отново преглътнах мъчително. Не, нямаше такова нещо.
- Да сменим темата...В кой елемент си се специализирал?- започнах да разглеждам листата на дърветата. Отидох и откъснах едно, само и само да съм с гръб към Стефан, защото имах чувството, че нещо отвътре ме разяжда. По дяволите...Може би наистина харесвах Деймън. Какво си въобразявах? Аз го...Не, нямаше да го кажа. Нямаше да продължавам да сипвам сол в раната. Поех си дълбоко въздух и се насилих да остана спокойна.

Добре де..може би малко попрекалих. Личеше си че й е станало много гадно и че Дей ще си изпати,но какво по дяволите мислеше че прави?! Да не би да мислеше,че е забравил Катрин и наистина обича Никол.Все пак това е Деймън и Катрин бе най-голямата му любов.
-Въздух.
казах като се усмихнах,щом тя се обърна листото в ръката й изведнъж полетя,а около нас всички сотанали. Много обичах да си играя така.
-Ами ти?

Обърнах се към него и го погледнах предизвикателно. когато той остави листата на мира, ги подхванах аз и накарах едно от тях да падне върху косата му. И двамата се засмяхме, като аз влагах всички усилия да забравя за Деймън.
- И аз. Дори се научих да го управлявам....поне горе-долу.- вдигнах леко рамене и си взех ново листо, връщайки се на старото си място. Исках да се разсея и да не мисля за гаджето си...или вече бивше гадже. Разкъсах листото и го пуснах на земята. След това си действие срещнах погледа на Стефан. Не знаех какво точно да му кажа. Нека той избреше тема.

Да,беше голямата любов на Деймън,но също и моята. Усещах колко е разгневена и обидена на Деймън. От една страна това ми ахресваше,от друга не. Все пак той ми бе брат.Но както той забрави за тази подробност,така и аз.
Започнах бавно да се приближавам до нея,докато не се стигна до момента, в който бе притисната от мен до дървото.Тя изви глава,а аз казах до ухото й:
-Не мога да го крия,харесваш ми.
след тези думи обърнах главата й и впих устни в нейните

Стоях неподвижна, наблюдавайки движенията му. Той се приближаваше към мен, карайки ме да се замисля за следващата му реакция. Накрая вече бе прекалено близо, а аз не знаех дали се дръпна или не. Той прошепна в ухото ми:
-Не мога да го крия,харесваш ми.- след което ме целуна. Вцепених се за миг, а през главата ми премина образа на Деймън. Как ли щеше да се почувства ако ме видише сега? Никак, нали аз бях просто заместител? Не отвърнах на целувката, но и не се отдръпнах. Просто стоях съвсем неподвижна. Затворих очи, но веднага се почувствах гузна и сложих ръце на гърдите на Стефан, като леко го бутнах назад. той се отдръпна, но все още бе прекалено близо. Наведох глава към земята, а в съзнанието ми зазвуча думата "заместител". Не знам кое взимаше връх,гнева или разочарованието. Вдигнах поглед и срещнах този на Стефан, който изучаваше лицето ми. Стояхме така няколко дълги секунди, след което аз го дръпнах към себе си, впивайки устни в неговите. Искаше ми се да се отдръпна и да крещя само за да ми олекне, но не можех. Не и сега. надявах се, че целувайки се със Стефан, така ще забравя Деймън. Но не се получаваше. Мислех си за устните на Дей. Представях си, че е той. Плъзнах ръцете си по врата на Стеф, когато...

Докато се преобличах помислих и разбрах,че съм се държал тъпо. Беше ужасно гадно да ревнувам от брат ми. Излязох от яхтата и се запътих към Стефан и Никол за да им се извиня. Но реших да се скрия и да ги наблюдавам. И точно тогава чух как Стефан разказва за Катрин на Никол! Думите му кънтяха в съзнанието ми..Но той от къде е знаел изобщо за нея?! Ъгхх...Започнах да се яодсвам и то много.Но реших да изчакам още малко. Дойде и мигът , в който той я целуна!Какво си мислеше,че прави!И точно, когато си мислех, че ще го зашлеви,тя го целуна!Целуна го! Това преля чашата! Изправих се и се концентрирах. Изведнъж се образува огнен кръг около тях, а те започнаха да се чудят какво става. Слд няколко секунди на паника се появих а гордо вдигната глава и стискайки зъби казах:
-Яя кой бил тук. Съжалявам,че ви прекъснах целувката. Моля да ме извините!
след тези думи погледнах Никол,която сведе глава надолу
-Желая ви щастие.
казах презрително и започнах да се оттеглям бавно,защото ако бях останал имаше възможност да убия брат си

Деймън! И..огнен кръг...И...Не можех да се съсредоточа. Мислите ми бяха хаотични. Не можех да срещна погледа му. Но гневът в мен се надигна при последните му думи и аз се разсмях. Измъкнах се от прегръдката на Стефан, приближавайки се към Деймън, по-бясна от всякога.
- Желаеш ни щастие? Ти ли ни го желаеш?!?- бях на около метър зад него и почти крещях.
- Кога смяташе да ми кажеш, че просто заместваш Катрин?! За теб съм била само игричка! А сега съдиш брат си, защото ме е целунал?!- поех си въздух и продължих.
- Мислиш си, че нямаше да разбера, че....съм била просто...Заместител!- вече крещях, а една сълза се търкулна по бузата ми. Деймън бе с гръб към мен и точно в момента бях повече от радостна заради този факт. Избърсах я на мига, примигвайки.
- Не смей да ме съдиш за действията ми, защото си нямаш и на идея защо го направих! Но аз поне не лъжа хората, опитвайки се да ги забравя!
Господи, какво точно казах? Не лъжех хората...А Стефан? Не го ли целунах, за да забравя Деймън? Не беше ли той неговият заместител? Обърнах се рязко към Стефан, срещайки погледа му. Той не бе ядосан, а гледаше изучаващо брат си и мен. Имах чувството, че разбира, че всеки момент ще рухна, затова се обърнах напред. Усещах се, че треперя. Юмруците ми бяха свити, а главата ми бе наведена. Исках да избягам от тук, да се махна...

-Хахаха!
измсях се звучно като се обърнах и светкавично отидох до нея като впих поглед в нея
-Изненадваш ме,честно. Личи си колко си ми вярвала и..пфф.Няма смисъл да се обяснявам.И само ще ти кажа,че не си била заместител. Мислех,че сте различни.Мислех,че не си като нея и точно заради това те харесвам! Но явно съм се лъгал,същата кучка като нея си!Знаеш ли..идвах за да ви се извиня...и в отплата какво получих?! Видях как се натискаш с брат ми!Много мило,оценявам го!За какво ли изобщо направих всичко това..за какво ли изобщо си помсилих,че можем да бъдем заедно.Аз и Никол,не Катрин.И знаеш ли,преди виждах Никол, а сега,сега виждам Катрин.Сега вече я виждам.Същата си като нея.Защо ли бях толкова наивен за да помисля,че си различна..
Юмруците ми се бяха свили на кълбо,а аз бях повече от бесен,бсен беше меко казано..
-Махай се,не искам да те виждам!

Гледах го невярващо, стискайки устни. Как можех да му вярвам през цялото това време?! Удивявах се от глупостта си.
- Знаеш ли, хубаво е, че не искаш да ме виждаш, защото няма да ти се наложи. Ще ти спестя главоболията от присъствието си.- приближих се една крачка към него, срещайки погледа му.
- Чувствата са съвсем взаимни...Мразя те.- прошепнах последното, но той го чу. Бях убедена, че дори Стефан го чу. Предимството от това да си морой е, че имаш супер слух. Отдърпнах се бързо, като се извърнах и си запроправях път през гората. Дори не погледнах към Стефан, за да му кажа довиждане или нещо такова, но всеки момент щях да рухна...

-Върви си!И аз те мразя!
извиках го с цяло гърло
-Чу ли!?Мразя тее!
след като го извиках още няколко пъти погледнах с Стефан и покалтих глава като казах
-И ми бил брат.
изсмях се презрително и си заминах,не можех да стоя тук повече

Гледах си и си мислех,че той я обича повече от всичко..наистина се почувствах зле..аз ги доведох до тук..Но не мога да върна времето..Последвах Никол.
-Хей,изчакай.Мисля,че трябва да поговорим..
хванах ръката й и се спрях на едно място като се надявах, когато се обърне да не ме зашлеви

Почти тичах през гората, опитвайки се да избягам от думите на Деймън. Защо ме болеше?! Защо ми пукаше?! Сълзите се стичаха по страните ми, а аз се бях отказала да ги трия, защото те не спираха. Стефан ме хвана за ръката, а аз се опитах да се отскучна, но той не ми позволи.
- Моля те, остави ме, Стеф. Моля те...- не му позволявах да види лицето ми, извъртайки се на всички страни.

-Не мога да те оставя така!
казах твърдо и я обърнах към себе си
Плачеше и сълзите й не спираха да се стичат по лицето й. Как можах да съм такъв кретен?!Нежно избързах сълзите й.
-Хайде успокой се,всичко ще се нареди. Ще се оправите..Аз съм виновен..Съжалявам..Само недей да плачеш.
прокарах пръсти по бузата й и й се усмихнах обнадеждаващо

Накрая спрях да се дърпам и срещнах погледа му.
- Не, няма да се оправи.- промълвих тихо, докато го гледах в очите.
- Защото аз не искам да бъда с него. Не искам да...бъда заместител. Нито да си мисли за мен като за Катрин.- поклатих леко глава, отдръпвайки се назад.
- Мразя го, Стефан.- гласът ми изневеряваше. Обгърнах тялото си с ръце, затваряйки очи. Бях жалка...Той не изпитваше нищо към мен, а аз...страдах. Да, болеше ме. И то много. Стиснах зъби, опитвайки се да престана да плача. Облегнах се на близкото дърво, вдишвайки бавно. Трябваше да се стегна. Не можех да си позволя да съм такава пред Стефан...не можех.

-О,Никол...Обичаш го и то повече от колкото си представяш.
поклатих глава
-И наистина може да не си заместител,защото от това, което чух и гледах, Деймън се е променил адски много. Вече не е същият безчувствен и арогантен мъж, той наистина те обича. Никога не съм го виждал толкова бесен, с толкова плам в очите.
-Искаш ли да отидем някъде, където ще е по-удобно да говорим,а не по средата на нищото?

Засмях се леко, избърсвайки сълзите си.
- Да, искам да идем другаде.- огледах се мак сега. Наистина бяхме по средата на нищото. Преглътнах чувствата и ги оставих за по-късно. Щях да имам възможност все някога да се преборя с тях, но за сега предпочитах да бъда такава, за каквато ме мисли Деймън. И може и да съм...злобна кучка. Примигнах още няколко пъти и се приближих към Стефан.
- Благодаря ти, че остана.- прегърнах го, като се надявах да не се отдръпне.

Щом краката ми стъпиха на плажа бързо изхлузих обувките и ги зарязах. Щях да си ги взема по късно. За щастие нямаше слънце, а и не беше студено. Времето беше идеално. Ръцете ми я повдигнаха леко и я притиснаха към мен.
-Студено ли ти е? - Бързо я пуснах на земята и леко наметнах якето си на раменете и. Умирах да скоча във водата... А и емах желание да я хвърля в нея, но не исках Лис да премръзне до смърт.
-Искаш ли да те понамокрим малко?

Игрива усмивка се появи на лицето ми. Всъщност ми се искаше да вляза във водата, но се притеснявах, защото нямах бански. Бързо махнах ботушите си и навих дънките си до коленете. След това се изправих и с малко пламъче в очите пваха Раян за ръката.
- И питаш...- казах и го дръпнах към водата. Но само след миг го пуснах, намигнах му и се затичах към вълните. След миг вече водата ми стигаше до коленете и аз се обърнах, за да видя Раян. Имах намерение да го намокря целия, но щеше да ми се наложи да изчакам подходящия момент.

-Ах ти палавнице.
Скочих бързо във водата и за секунди бях при нея. Дръпнах я леко, за да падне, но ме завлече заедно с нея и скоро и двамата бяхме мокри до кости. Свих усти.
-Хей ти ме намокри... Май трябва да те накажа... - Взех я отновов на ръце и тръгнах към дълбокото. Изминах известно растояние и спрях. Водата вече ми беше до гърдите, така че мястото беше подходящо. Завъртях се на място и се надявах на Лис да не и стане лошо в ръцете докато се въртя. Рязко спрях и със засилка я хвърлих във водата.

Раян също беше решил да се закача и скоро и двамата бяхме подгизнали. Хванах го за ризата и го потопих във водата заедно с мен, след което се дръпнах, за да не ми го върне, но той ме изпревари. Вдигна ме във въздуха и аз изпищях, но всъщност ми беше забавно. След малко ме завъртя и аз загубих равновесие. Скоро усетих, че летя/усещането е доста приятно/ и сблъсък с водата. Изплувах на повърхността и отметнах косата от лицето си.
- Ще си го върна!- тръгнах към него и се опитах да го съборя, но не ми се получи. Накрая го прегърнах и с 300 зора успях да го съборя. Изправих се наполовина и се закашлях, поне бях успяла да го намокря още малко. Засмях се на изражението му и игриво докоснах носа му с върха на пръста си.

-Хей палавнице... - Прегърнах я през кръста и слях устни с нейните. Целувката, дълбока и страстна почти ме остави без дъх, докато ръцете ми я притискаха все по-силно до мен. Вдигнах и намести краката и, така че да обхванат кръста ми. Не можех да отделя устните си от нейните, не можех да и се наситя. Русата и коса се развяваше зад гърба и, а едната ми ръка премина бързо през нея. Другата беше заета да я придържа да не се изхлузи и отново да падне във водата.

Отвърнах на целувката му и го оставих да ме вдигне от водата, така че краката ми да са около кръста му. Внимателно плъзнах ръцете си по гърдите му, след което го прегърнах. Чак сега осъзнавах колко много ме бе страх да не го загубя. Притиснах се в него, наслаждавайки се на приятния вкус на устните му. А водата караше ризата му да прилепва по тялото му и очертанията на стегнатите му мускули се виждаха. Накрая трябваше да спра за малко, за да си поема дъх и в този кратък миг срещнах погледа му.
- Във водата ли ще останем или ще се пренесем на пясъка, красавецо?
Намигнах му и отново го целунах като накрая леко захапах долната му устна. Не му причинявах болка, разбира се, просто се закачах. Беше ми приятно да съм около него, да го усещам до себе си и най-вече когато ме целуваше...

-Ами... Аз съм възпитан като кавалер, значи трябва дамата да реши... - Ухилих се. На мен ми беше абсолютно все тая къде сме стига тя да е до мен. Да е в ръцете ми, да усещам устните и върху своите, да я прегръщам... Никога нямаше да мога да и се наситя, никога нямаше да ми омръзна, никога нямаше да поискам да я пусна... Дори когато знаех, че в момента онзи може да стои и да наблюдава всичко, което казвам и правя. Тя обичаше мен, тя искаше мен и само мен... Внезапно си спомних нещо...
-Хей Лис, ти все още ли искаш да се учиш да тренираш?

Примигах от въпроса и се усмихнах.
- Разбира се.- огледах се и свих краката си, така че да мога да сляза на земята, но той не ме пусна в първия момент.
- А ако ще тренираме сега във водата ли ще е?- огледах се отново. Доколкото го познавах най-вероятно щеше да е точно това, за да е `по-лесно`. Но пък аз обичах предизвикателствата и вече тръпнех в очакване какво ще каже. Опитах се отново да сляза, макар така да ми бе приятно, за да мога да изляза, в случай, че каже, че ще е на пясъка.
- Ще ме пуснеш ли или това ще е упражнението?- засмях се леко и наклоних глава на една страна, срещайки погледа му.

Замислих се. Аз нямах впредвид да започнем да тренираме веднга, в момента се сещах за по интересен вид тренировки, но си замълчах. Във водата определено имаше на какво да я науча, но това не беше моята силна страна. Все пак елемента ми бе огън. Замислих се за момент, макар да беше трудно докато Лиса все още беше в ръцете ми. Нямах никакво желание да я пусна да стъпи, но май щеше да ми се наложи. Пуснах я да стъпи и отново се замислих.
-Добре Лис, ще опитаме нещо различно. ТИ ще водиш трениворката, според теб сега какво трябва да направим?