Пистата за бягане

Когато отново разходи устните си по врата ми имах чувството, че наистина ще го задърпам към Академията на момента. Вместо това вложих цялата си вола и се дръпнах назад, хващайки ръката му. Усмихнах се на въпроса в очите му и вместо отговор, му се изплезих.
- Знам, скъпи. Но преди това...- дръпнах го към себе си и отново направих крачка назад. Когато той се приближи достатъчно, обвих ръцете си около кръста му и наклоних глава назад, така че да мога да го целуна. Разстоянието между устните ни все повече се скъсяваше и точно преди да ме целуне, аз се усмихнах игриво.
-...- ме хвани.- прошепнах го срещу устните му, като се изкушавах преди това да го целуна, ала трябваше да действам бързо. Моментално се отскубнах от прегръдката му, обърнах се и побегнах колкото се може, по-бързо. Влагах всичко от себе си и все пак знаех, че той ще ме хване. Не се обърнах, за да видя дали идва след мен, защото това щеше да:
1. рискува живота ми заради високата скорост и моето `равновесие`
2. ще му даде преднина, а Раян и без това беше като стрела на тема тичане
3. трябваше бързо да измисля на къде да тичам, а обръщането нямаше да ми позволи да мисля в перспектива
След няколко бързи погледа стигнах до извода, че няма къде да се скрия, пък и той щеше да ме намери. Просто продължих напред, давайки всичко от себе си...

Разсмях се гръмко, когато ми каза да я хвана. Нарочно останах на място и и дадох няколко секунди преднина. Беше забавно, че си вярваше, че ще ми е трудно да я настигна. Въздъхнах и леко се затичах към нея. Само след малко вече ми беше омръзнало да си играем и просто се засилих. Само след няколко секунди ръцете ми се обвиха около кръста и я издърпах да на земята, така че да падне върху мен.
-Лис, защо си играеш с огъня? - Засмях се леко и стегнах ръцете си, така че да не може да се изправи. Нямаше да и се дам толкова лесно и щом държеше да си има неприятности нямах нищо против да и ги дам.

Раян ме хвана прекалено бързо и ме събори на земята, но така че да падна върху него. Разсмях се и се опитах да стана, но той ме гушна, затягайки хватката си около кръста ми и аз вече не можех да помръдна. Опитах отново да се освободя, но със същия успех можех да пробвам да бутам стените на къщите по улиците. Накрая се отпуснах върху гърдите му и срещнах погледа му. И в същият миг ме осени една едновременно гениална и немислима идея. Сетих се за една популярна игра, която обожавах като малка. Стражари и апаши. Свих устни, за да не се разсмея и затворих очи, опитвайки се да изгоня мисълта от главата си. Ако Раян я доловеше, щеше да е...вероятно щеше да ми се смее...много! Прехапах устни още по-силно и се завъртях настрани. Вдигнах глава, така че очите ми да са на нивото на неговите и...о, не..той беше видял мисълта. Личеше си по дяволитото пламъче и огромните усилия, които полагаше да не се разсмее. За миг се ужасих, но след това се сетих колко забавно беше като играех като малка и се усмихнах широко.
- Стражари и апаши...- повторих името на играта и избухнах в смях. След миг се изправих на крака с подскок и едва ли не заподскачах на място. Сара и Лорън стояха на около 5 метра от нас и ни гледаха очаквателно за обяснение, когато аз отново се разсмях истерично.
- Стражари и апаши!- повторих го на висок глас, все още смеейки се...

Следях внимателно мислите на Лиса и трудно сдържах усмивката си. Детска игра? Много се надявах да се бъзика, но когато го повтори на висок глас, вече сериозно се притесних. Това беше просто някакъв... Огромен бъзик. Вече не успях да издържа и се захилих.
-Лис, това е шега нали? Не очакваш наистина да играем на детска игра? - Хвърлих поглед на Пазителите, които май си мислеха горе-долу същото като мен. Гаджето ми беше откачило и се беше превърнала в пет годишна. Е, може би играта не беше чак толкова лоша, просто малко не съвпадаше на възрастта ни. Очите ми срещнаха тези на Лиса и видях, че наистина и се играе и се надява да не я обевя за луда и да я пратя в някой психо диспансер. Ухилих се до уши.
-Добре Лис, брой ме за тази лудост. Навит съм. - Погледнах пазителите. Сара определено беше съгласна, че е лудост, но все пак кимна. Явно и тя беше навита. Честно казано се надявах Лорън да откаже. Определено не исках той да гони или да докосва приятелката ми. Обърнах му гръб и отново погледнах Лиса.
-Лис, само че трябва да си намерим друго място. Тук определено не става.

Раян се съгласи и аз едва ли не заподскачах около него от радост. Наистина бях като малко дете, но...носталгията по детството ми се завръщаше с бясна сила и аз умирах, за да се държа като малко дете без някой наистина да ме обяви за ненормална.
- Лорън?- погледнах го умолително. Само той оставаше да се съгласи и вече щяхме да можем да играем. Сара бе леко пребледняла и май вече се страхуваше да стои около мен, но бях убедена, че с времето щеше да й стане забавно.
Пазителят ми въздъхна уморено и кимна едвам.
- Да!- почти изпищях и прегърнах силно Раян, все още усмихвайки се като идиот. Хванах ръката му и тръгнах към другият край на пътеката за бягане.
- Естествено, че няма да е тук, скъпи. Но...знам точното място.- дам, точно като 5-годишна. Дърпах го за ръката, имах чувството, че ако го пусна ще отпраща или ще започна да им подвиквам да се движат по-бързо. Изгарях от ентусиазъм и май доста си ми личеше...