Порутиният пост:

Добре, това бе доста скоростно. С Раян и Пазителите стигнахме до тук за около 10 минути, като аз през цялото време дърпах ръката на гаджето си с широка и леко налудничава усмивка. Накрая наистина имаше вероятност да ме помислят за умопобъркана. Е, щях да го обясня с ефектите на лечението или нещо такова, не знам.
- Да!- подскочих на място, пускайки ръката на мороя. Той определено не изглеждаше толкова въодушевен като мен, но бях свикнала на такива реакции. Като малка нашите не ме пускаха да излизам много-много от двореца и аз играех предимно с Пазителите. Те бяха свикнали да ме гонят по цял ден и това бе единствената игра, която обичах повече от живота си. Никога не бях играла на това с приятели и сега...едновременно имах пеперуди в корема заради напрежението от предстоящото и нетърпение най-накрая да започнем.
- Така...кой помни правилата?- засмях се и се обърнах към групичката...

Завъртях очи и се ухилих. Нямаше как да не помня правилата, аз също като малък обожавах тази игра.
-Добре... Правилата... - Гласа ми беше провлачен и се стараех да сподавя усмивката си. - Общо взето трябва да играят поне четирима човека, един стои със затворени очи, а другите си избират предмети, по които се определя кой е стражар и кой апаш. Стражарите броят до десет, а апашите се крият. След това те търсят апашите и като ги намерят се гонят. Когато ги хванат казват: “Стражарска марка бум печат, от днеска ставаш мой събрат”. И той става стражар. Когато ги хванат, започват да ги измъчват, гъделичкат ги. Апашите са си измислили изкуствена и истинска парола. Те трябва да казват на стражарите изкуствената парола. - Млъкнах и се усетих как се издадох, колко перфектно помня правилата. Ухилих се на Лиса и допавих. - Но, за да играем имам едно условие. Аз и Лорън ще сме стражари, а вие женските ще сте апашите. - Завърших с доволна усмивка и зачаках реакцията на Лиса.

Стъписах се, когато даде условията си.
- Ама...ама...- опитах се да споря с него, но бе безсмислено. Той си бе навил на пръста, че ние със Сара трябва да сме апаши и нямаше да се съгласи на нищо друго. Накрая просто въздъхнах примирено и се приближих към него.
- Добре. Но искам преднина. Да кажем...бройте до 10?- опитах се да го гледам мило, само и само да се навие.
Това с измъчването и гъделичкането щеше да е...брутално. Не можех дори да си представя какво щеше да ми причини Раян ако ме хване. Явно щеше да ми се наложи да давам всичко от себе си.
- Моля те, скъпи. Малко преднина?- отново го изгледах умоляващо и накрая май го навих. Бяхме точно до...ъм...съборетината? Явно това щеше да е сборният пункт. Огледах се, в случай, че се съгласеше. Трябваше да бягам на някъде. А най-близките храсти изглеждаха доста заплетени. Боже, щях да съм цялата издрана след тази игра. Е...нищо. Всичко в името на играта. Направих още една крачка назад, вече бях до Сара, която също стоеше на нокти, готовя всеки момент да побегне. докоснах леко ръката й с въпрос в погледа. Тя кимна на неизреченото `Готова?` и аз само се усмихнах още по-широко. Чаках броенето да започне всеки миг и имах чувството, че краката ми потреперваха на място в очакване на сигнала...

На Лиса май изобщо не и допадна идеята, че те ще са апашите, но все пак се съгласи. Засмях се леко на мислите и. Да, определено щеше да и се наложи да даде всичко от себе си. Преднината, която поиска, не успя да не ме разсмее. Да броим до 10? Нима си мислеше, че това ще им помогне, особено на нея? Нямаше да ми струва никакво усилие да я хвана, дори щеше да бъде прекалено лесно. Най-вече защото можех да прочете мислите и и плана и още преди да е започнала да го изпълнява. Щом тази мисъл мина през ума ми се ухилих, но след миг завъртях очи. Това изобщо нямаше да бъде честно, щях да играя по правилата и да бъда добро момче. Нямаше да използвам нечестно си предимство и щях да игнорирам мислите и. Погледнах я и осъзнах, че все още чака отговора ми дали ще им дадем преднина. Хвърлих поглед на Лорън, той май не възразяваше. Кимнах леко и ги погледнах.
-Дадено, ще броим до десет. - Ухилих се и добавих. - Лис, нали знаеш, че това няма да ви помогне особено. - Завъртях се с гръб към тях и хвърлих поглед към Лорън, щеше да е по-добре той да гони Сара, там щеше да ми е малко по-трудно, а и не исках да се доближава до Лиса. Най-вече не исках да се доближава до Лиса. Надявах се да е разбрал намека ми от начина, по който го изгледах.
-Момичета, започваме. - Кимнах отново на Лорън и двамата затворихме очи.
-Едно... Две... Три... Четири...

Направих няколко крачки назад при кимването на Раян и го изчаках да се обърне с гръб. Знаех, че дори да брои до 100 пак щеше да ме хване, но...
Щях да се постарая въпреки очевидната загуба и изтезанията след това.
- Знам, скъпи.- засмях се леко и в този момент Лорън също се обърна с гръб към нас.
- Едно...две..- не изчаках да стигнах до три, а се обърнах и отпраших. Тръгнах право напред към плетеницата от храсти и едва ли не скочих вътре. Измрънках леко под нос, когато бодлите издраскаха ръцете ми, но не спрях, а дори засилих скоростта. Сара май бе тръгнала в противоположна посока, чувах само отдалечаващите се стъпки. Съсредоточих се върху обстановката пред мен и прескочих един дънер на изгнило дърво. Отново се огледах, все още спринтирайки и забелязах едно здраво, но ниско дърво на около 20 метра пред мен. Засилих се натам, усилвайки още повече скоростта и стъпих на дънера, оттласквайки се нагоре. Скочих и се хванах за един по-висок клон на около 3 метра от земята. Висях на него, след което се залюлях напред и успешно скочих отново на стеблото, прехвърляйки се със скок на един още по-висок клон. В момента бях на поне 5 метра над земята и трябваше да се постарая, за да не падна. като малка обожавах да се катеря по дърветата, ала това не означаваше, че все още съм толкова добра. Е, след малкото цирково изпълнение, които трябваше да изпълня, за да се кача тук, май наистина не бях толкова зле. Усещах леко щипене по дланите си и им хвърлих бегъл поглед- бяха ожулени и по тях имаше малки капчици кръв. Завъртях отегчено очи и тръгнах напред по клона, опитвайки се да не вдигам шум. По моите изчисления Раян би трябвало да е на около 600 метра зад мен, така че нямах много време.
Вървенето по клон се оказа по-лесно от очакваното. Всъщност...помнех доста добре как да пазя равновесие върху дървета. Началните бавна скорост и внимателно пристъпване се превърнаха в тичане и накрая просто скочих от клона, хващайки се за този на съседното дърво. Изглеждаше ми здрав и наистина се оказа такъв. Леко се разклати от тежестта ми, ала не се счупи. Вече бях на поне 6-7 метра над земята и висях надолу, държейки се за клона. Отново се залюлях, но този път нямаше къде да скоча. Издишах бавно и положих всячески усилия да се набера нагоре. След вторият опит успях що-годе да постигна нещо, ала мускулите ми пулсираха болезнено. Прехвърлих краката си на клона и с едно рязко и доста опасно извъртане, се изправих. Залитнах за миг, ала нямаше къде да се хвана. В случай, че тръгнех да падам, щях отново да увисна на клона и да повторя процедурата. Боже, ако Раян ме видеше, щеше да ме убие вероятно. Май трябваше да му кажа, че знам как да се катеря още от малка и няма да се претрепя. Боже, катеренето ми беше като втора природа. Вероятно го правех по-добре и от вървенето. Сподавих смеха си и тръгнах напред. Ала чух изпукване още при първата крачка. О не, този толкова добре познат звук.
- Мамка му...- едва-едва промълвих и прехапах устни, за да не изръся и още нещо, малко по-нецензурно.
`Добре, Лис, мисли бързо.`- огледах се панирано, опитвайки се да не мърдам краката си, за да не се счупи по-бързо, отколкото трябваше. Накрая видях, че няма какво да направя и трябваше да действам...глупаво. Прекалено рисковано и глупаво. Сетих се за онази част от филма `Жената-котка`, където тя подскачаше и се катереше по стената и парапета на доста висока сграда сякаш е на 30 см от земята. Е...аз щях да направя нещо подобно. Отново издишах силно и направих няколко бързи крачки напред, засилвайки се колкото мога. Усетих как клонът се чупи и аз скочих в момента, в който тръгна да пада. Завъртях се във въздуха, стискайки устни болезнено, за да не издавам звуци. Вероятно Раян щеше да чуе падането на клона и да се сети, че съм тук. Боже, всеки би се сетил. Все още бях във въздуха без здрава опора и се засилвах падайки към стеблото на най-близкото дърво. Все още бях на 6 метра над земята и падането би било доста...нездравословно. Там имаше един здрав, огромен клон, който не можех да счупя дори да скачам отгоре му. Ала дали щях да успея да се хвана за него? Протегнах ръце, давайки всичко от себе си и издишах шумно при болката в мускулите ми. Отново се залюлях напред, обвивайки с крака клона. Пуснах ръцете си и увиснах на крака с главата надолу. Не гледах надолу нарочно, погледът ми бе насочен само нагоре и аз се издърпах, така че да легна на клона. Изправих се с 300 зора, дишането ми бе тежко и накъсано, а ластикът на косата ми се бе скъсал. Последното, което успях да направя бе да ида от другата страна на стъблото и да опра гърба си на него, срутвайки се надолу. В момента стоях в нещо като...ъ...събирателен пункт на всички клони. Бе полегато място и тук преди явно е имало гнездо на щъркели. Хубавото бе, че бе чисто. Клекнах зад буйната растителност, само очите ми се виждаха. Не издавах нито звук, дори накъсаното ми дишане и трепещите ми крайници бяха под контрол...
Дланите ми пулсираха, бях убедена, че колената, ръцете ми и краката ми са издрани. Позволих си да погледна тялото си и се оказах права. Прилепналата тениска имаше скъсани части от двете страни на кръста ми и там имаше малки одрасквания и на моменти- кървави черти. Клинът, който носех също бе надран и скъсан. Сякаш го бях нарязала с ножица, ала там също има кървави следи. Частта от облеклото, покриваща колената ми бе мръсна и протрита, въпреки че това бе чисто ново. За момент се почувствах гузна, че Раян ще ме убие ако ме види. Докоснах предпазливо лицето ми и присвих очи от щипещото усещане. Дам, пръстите ми също бяха разранени от цялото това скачане, а когато ги погледнах по тях личаха малки капчици кръв.
` Добре, ще те убие.`- някакво гласче в главата ми едва ли не крещеше, че съм прецакана и той никога повече няма да се навие да играе. Можех ли да използвам силите си върху себе си? Чух тихи стъпки и чупене на малки клонки на земята и отново станах по-ниска от тревата, не помръдвах. Бях свита в невъзможна поза и усещах болка почти навсякъде в тялото си. Ала дори това не ме спря или ме накара да помръдна. Позволих си единствено да изтрия малките кървави драскотини по бузите си, приличах на Рамбо. Бяха малко под очите ми и бяха хоризонтални. Само оставаше да са кафяви и вече щях да мога спокойно да надам боен вик. Преглътнах напушилият ме смях и отново се съсредоточих върху тихите стъпки. Ала защо не го виждах?! Имах чувството, че всеки момент ще изскочи от някъде.
` Стига, Лис, това е нелепо. Няма как да го направи. Той не може да лети. Или поне се надявам да е така.` Мислите ми отново тръгнаха към други теми и размисли, аз се насилих да мисля за това, че ще ми се наложи да тичам ако ме види. А все още дишах едва-едва...
Колкото и да се оглеждах, следа от Раян нямаше. А...как щях да знам, че ще е Раян? Аз щях да очаквам него. Ами той нарочно бе накарал Лорън да тръгне след мен, защото не го очаквам и ще се изненадам като ме хване? А ако вече бяха хванали Сара? Всичките въпроси се изсипаха в главата ми като порой, който не можех да спра. Опитах се да не мърдам, защото стъпките се приближаваха и имах чувството, че ще спра и да дишам в скоро време. Ами ако бяха и двамата? Да кажем, че Сара вече е хваната, ако това, което чувах е Лорън, а Раян всъщност е някъде зад мен. Ох, това изобщо не бе добро място за скривалище. А дали той щеше да се сети да ме търси по дърветата? Ами ако ме е видял как се катеря? Странното бе, че онзи клон не се строполи с огромен пукот, а се приземи доста тихичко в едни храсти. Те бяха гъсти и ако мороят не бе наблизо, нямаше да го чуе. Дали го бе чул?
`Лиса, спри да мислиш! В момента просто чакаш да видиш каквото и да е движение и да бягаш така, все едно от това зависи живота ти. Зарежи малоумните въпроси!`- упрекнах се мислено и тихичко издишах. Болката в крайниците ми само се засилваше и ако скоро никой не се появеше, щях да продължа с гонитбата. Нямаше да издържа още много време да стоя така...

-Десет. - С Лорън, го казахме едновременно и се завъртяхме в кръгом. Хвълих му кратък поглед и се ухилих. Може би поне за играта можех да преглътна факта, че го мразя и да си затворя очи. Все пак ако се разбирахме щяхме да бъдем доста по-добър екип. Но все пак нямаше да го оставя да се доближи до Лиса, ако искаше да остане жив. Захилих се на собствените си мисли и го погледнах. За щастие ми беше лесно да определя в коя посока е тръгнала Лиса, познавах звука от стъпките и и още докато броях знаех горе-долу посоката и на двете момичета. Завъртях се отново към Лорън и го погледнах.
-Окей, да се разделим? - Наистина се опитвах да игнорирам факта, колко точно го мразя, беше по-важно да се съсредоточа в играта. Ухилих му се и му посочих посоката, в която предполагах, че е тръгнала Сара. За мен оставаше Лиса. Дампира ми кимна леко и почти безшумно се затича на там. Аз обаче не бързах, исках да дам на Лиса време поне да си измисли добро скривалище, ако беше прекалено лесно щеше да е доста скучно. Така и така щях да я намеря, нека поне да ми се наложи да се постарая малко. Усещах някъде в съзнанието си мислите и, но с малко повече воля успявах да ги игнорирам напълно. След още няколко минути просто тръгнах в избраната посока. Разглеждах внимателно всичко около себе си, детайлите бяха важни, доста важни. Първото, което ми се изпречи пред очи бяха гъсти храсти. Не очаквах приятелката ми да е толкова глупава, за да се набута там, но явно беше. По храстите имаше малко плат, очевидно от нейната тениска. Нейна грешка. Не трябваше да оставя следи след себе си, но това само ми помагаше. Огледах внимателно земята, почти нямаше изпотъпкано, което ми помогна да се ориантирам за посоката. В един момент обаче следите свършваха точно до едно дръво. Завъртях очи. Направих лека обиколка с периметър от няколко метра, но нямаше друг следи, освен един паднал клон. Приближих се бавно към него и го вдигнах, за да го огледам. Беше счупен току що, личеше си. Отново завъртях очи, но този път по скоро бях вбесен. Нима и беше хрумнало да се катери по дърветата, толкова глупава ли беше? Бях решил, че няма да я изтезавам много, когато я хвана, но сега размислих. Щеше да си получи заслуженото. Дяволита усмивка се плъзна по лицето ми. Разтърсих глава и се огледах. Явно първо се беше покатерила на дървото пред мен, но сега не беше там. Както беше правила, беше скачала от клон на клон ли? Първоначално отхвърлих идеята, но след миг осъзнах, колко глупава всъщност е Лиса и как нямаше да се изненадам ако го е направила. Добре, опитах се да мисля логично и отново се сетих за счупения клон. Отидох при мясото, където беше паднал и след като вдигнах глава нагоре видях дори точно от къде се е отчупил. Огледах се внимателно и осъзнах, че ако е била на този клон, явно е сменила дървото, а най-близкото беше само едно. Нямаше много възможности за избор. Спрях да се движа и сега щях да продължа безшумно. Дръвото беше лесно за изкачване, дори прекалено лесно. Не я виждах, но бях почти сигурен къде е, дори на моменти ми се струваше, че виждам как се движат листата заради дишането и. Заобиколих дървото без да издавам звук. От тази страна дори беше по-лесно да се кача. Имаше лека издатина, на която ако стъпех и се оттласнех щях да мога да хвана един от клоните, а след това беше лесно. Беше по-важно да се движа безшумно. Засилих се леко и и се оттласнах от земята. След миг вече усещах по пръстите си грапавата кора на дървото. Клона не беше особено стабилен, така че трябваше да се прехвърля на някой с добра основа. Огледах се и след бързо набиране се хванах за друг. Отново напрегнах мусколите си и се набрах, бях тренирал на греди милиони пъти, това беше просто детска игра, а най-забавното беше, че до сега не бях издал нито звук, нито дори трепване на листо. Огледах се и най-накрая я видях. Беше в доста неприятна поза и както и предполагах беше с гръб към мен, но това не ми попречи да видя, колко е издрана. Бях на косъм да изръмжа, но осъзнах, че това ще провали прикритието ми. Погледах я няколко секунди и накрая просто внимателно се приближих. Хубаво беше, че дървото имаше стабилни клони и имах добра опора. Вече бях на няколко сантиметра зад гърба и и се усмихнах.
-Здрасти красавице. - Пролича си, че гласа ми я стресна, а и очаквах това. Повече се притеснявах да не загуби разновесие, така че още на здрасти вече се бях протегнал и бях хванал ръката и малко над лакътя. - Време е да те свалим на земята. - Опитвах се да не издавам колко съм бесен, заради това как беше успяла да се издере. Издръпах я рязко към мен и с един скок бяхме на земята. Беше доста високо, но почти не ми направи впечатление. Бях свикнал да скачам и от по-високо. Пуснах я да стъпи, но не я пуснах, щеше да и доста трудно да се измъкне сега.