Стаята на Раян (18+)

Раян не ми каза абсолютно нищо. Просто стоеше и ме наблюдаваше с шокирано изражение. Накрая се приближи леко към мен, а с периферното си зрение забелязах как Лорън се напрегна и направи една съвсем малка крачка напред. Изглеждаше точно като лъв, който се готви да скочи. Можех да прочета по изражението му, че при най-малката вероятност Раян да ме нарани или аз да му кажа да се дръпне и той да не го направи, той моментално ще го изрита от стаята по най-болезнен начин. Позволих си да срещна погледа на Сара за секунда, а тя изглеждаше почти изплашена за мен. Гледаше ме съчувствено и не мърдаше от позицията си. Дори без думи, Пазителите знаеха точно какво да направят. Ако станеше нещо Лорън щеше да се намеси и да се заеме с Раян, а Сара да ме изведе по най-бързия начин от тук. Отклоних поглед от тях двамата и проследих краищата на завивката. След няколко минути напрегнато мълчание си позволих да вдигна глава и да погледна Раян, който внимателно ме наблюдаваше и преценяваше пораженията по тялото ми. След миг се пресегна и дръпна леко одеалото надолу, при което едва не припадна. Виждах шока в изражението му...Мороят отстъпи няколко крачки назад, заставайки в ъгъла на стаята, така че да е максимално далеч от мен.
- Раян...успокой се.- говорех бавно, докато го гледах. Свих краката си в колената и взех дългите дънки, стоящи до мен. Обух ги по най-бързия начин още докато бях седнала, пренебрегвайки болката от всяко докосване на плата до кожата ми. Станах от леглото с леко залитане и Пазителят ми моментално тръгна към мен, но аз рязко поклатих с глава. Ако Раян забележеше, че едва ходя, щеше да е прекалено много за него.
- Недей, Лорън. Добре съм.- погледнах го така, че да разбере какво имам предвид и видях колебанието в погледа му. Вчера той бе с мен, когато едва допълзях до леглото, той ме гледаше как през цялото време се мръщех от болка дори в съня си и сутринта той бе тук, за да види какъв ужас преживях в първите секунди, след като се събудих. И сега не проявяваше никакво съчувствие към гаджето ми. Разбирах го, беше се нагледал на пораженията по мен и бе нормално да не му се доверява изобщо. Виждах в очите му, че обмисля да дойде и да ми помогне да ходя само за да го заболи, само за да види изражението му, когато разбере какво точно ми е причинил. Преглътнах мъчително и се замолих да не го прави, следейки го внимателно с поглед. След малкото колебание, той отстъпи назад и аз облекчено въздъхнах. Направих няколко крачки към Раян, опитвайки се да изглеждам уверена и да не си личи колко ме боли като мърдам. Преглътнах болката и се опитах да изглеждам нормално. Когато се приближих към него, той отстъпи още повече назад, едва ли не пробивайки дупка в стената. Спрях на метър от него, срещайки погледа му, но само за миг, защото той отклони поглед.
- Раян...успокой се.- говорех тихо, опитвайки се да привлека вниманието му.

Виждах реакциите на Лорън и не можех да не призная, че е прав. Не трябваше да допуска да се доближавам до Лиса. Аз бях чудовище. Не трябваше дори да бъда в една стая с нея, не трябваше тя да върви до мен. Опрях се максимално в стената, за да се отдалеча от нея, но тя все пак се оказа едва на метър от мен. Виждах мислите и и това какво смята, че се върти в главата на Лорън. Нямаше нужда той да ми показва какво и бях причинил, знаех какво съм и причинил. Въпреки, че моите спомени бяха леко мътни, нейните не бяха. Бях ги видял пределно ясно, бях видял всеки миг, всяка емоция, всяка капка болка, която съм и причинил. Беше ми достатъчно, беше ми достатъчно и че виждах сините по тялото и и болката в очите и, когато се движеше. Не трябваше да е близо до мен, исках да се махна от стаята, от академията, от континента, от света... Някаква част от мозъка ми чуваше думите, с които Лиса се опитваше да ме успокои, но те сякаш не достигаха до мен. Тя не трябваше да ме успокоява, трябваше да ме мрази. Да се страхува от мен, да не иска да ме доближи.
-Лиса... Стои далеч от мен. Мрази ме подяволите! -Опитах се да се отдръпна още малко, но просто нямаше на къде, гърба ми беше максимално притиснат в стената. Ако тя се приближеше още малко щях да откача, не трябваше да е близо до мен. Гледах Лорън и вече наистина се надявах да откачи и да ме изхвърли от стаята или да отведе Лиса от тук. Някъде, където ще е далеч от мен, някъде където няма да мога да я нараня. Защо изобщо я оставяше да е близо до мен, как допускаше да сме в една стая. Как беше допуснал да остана сам с нея, след като бях толкова пиян, как не беше разбрал какво става... Що за пазител беше щом допускаше това. Исках да го убия, че го е допуснал... А след това просто щях да се самоубие и този път Лиса нямаше да ме спаси, щях да се погрижа да няма тази възможност. Щях да я защитя, така никога повече нямаше да мога да я нараня.
Погледнах я за миг и искрено се молих просто да ме остави, да изкрещи, че ме мрази и да излезе от стаята. Трябваше да ме мрази. Не трябваше да чете в очите ми всичко, което мислех и не трябваше да и пука. Това беше логично.

Стреснах се, когато го чух да казва това. Е, някаква част от подсъзнанието ми бе очаквала подобен изблик, но все пак това ме изненада неприятно.
- Раян...- опитах се отново да го успокоя, но той се бе залепил за стената и имах чувството, че всеки момент ще се покатери на тавана, така че да не мога да го доближа. Не знаех как да го накарам да се приближи до мен, вероятно ако го прегърнех щеше да изпадне в нервна криза. Виждах в очите му страха от това че може да ме нарани при най-малкото докосване и как ако зависеше от него, сега щеше да е извън континента. Отворих уста, за да кажа нещо, жестикулирайки, при което той се сви назад още повече. И точно това ме отказа от опитите да го успокоявам. Напротив, започвах бавно, но сигурно да се ядосвам. Поведението му бе детинско и глупаво и явно трябваше да му се налее здрав разум насилствено. Всичките ми опити да го убедя, че не е било по негова вина и че алкохолът е виновен се проваляха епично и вече, на прага на това да загубя надежда, ядът се загнезди в съзнанието ми, карайки ме да стисна гневно юмруци. Направих още една крачка към него, при което той погледна вратата с умолително изражение, все едно ще се премести по-близо до него ако й се помолеше. И това бе краят. Просто ми кипна, все едно ми падна пелена пред очите. Срещнах погледа му за миг и в очите ми проблеснаха пламъчета, след което ръката ми едва ли не сама се стрелна напред. Осъзнах какво точно съм направила чак след звукът от изплющяване. Главата му се завъртя на една страна и вътрешно ми идеше да се сритам, но ако сега спрях това би било напразно и той би си помислил, че просто изпълнявам желанието му. С някаква далечна част на съзнанието си осъзнавах, че с това си действие съм смаяла всички в стаята до степен на крайност, включително и себе си. Но изтласках тези мисли по-дълбоко в ума си и хванах здраво брадичката на мороят, обръщайки главата му към своята. Срещнах погледа му почти насилствено, след което...се разкрещях.
- Ти си глупак, Раян! Наистина ли вярваш, че мога да те намразя и че има сила на света, която да ме накара да те оставя? Това вчера не беше ти! Беше само грешката ти да се напиеш като свиня, след това бе единствено, само и изцяло шибаният алкохол!- пуснах рязко брадичката му, правейки крачка назад. Боже, никога не бях избухвала пред него. Нито пък бях псувала. Не можех да се позная в собствените си думи и действия...но тирадата не беше само това:
- Не мога да те оставя...защото те обичам.- направих пауза между думите, като очите ми се насълзиха. Мамка му, точно сега ли?! Е...прекалено много емоционални преживявания, използване на силите ми и болка. Да, май наистина избухването ми бе неизбежно.
- И ако още не си го осъзнал, значи наистина съм надценявала умственият ти капацитет през цялото време.- опитах се да се усмихна криво, но се получи нещо, смесица от болезнена гримаса и тъжно изражение. Това в комбинация с рошавата ми коса и насълзени очи...Боже, сега разбирах защо стоеше в ъгъла на стаята, аз плашех човека. Мислено дори успях да се разсмея, ала не вярвах другите да проявят моето `чувство за хумор`. Затворих очи, обръщайки главата си на една страна, така че да гледам към пода. Поех си дълбоко въздух и издишах, опитвайки се да събера мислите си.
` Добре, вече определено ги е страх от теб. Остава и да изръмжиш или да яхнеш метлата, Лис. Браво, точно така се печели обратно гаджето ти, като го сплашиш до смърт.`- някакво гласче в мен ми се подиграваше, но аз не издържах и се разсмях, отваряйки очи.
- Вече се чувствам по-добре.- проследих с поглед всички в стаята, наслаждавайки се на израженията им. Определено ме мислеха за умопобъркана.
` Е, прави са си, не всеки си говори сам, Лис.`- гласчето отново се изсмя подигравателно и аз се намръщих.
` О, я млъквай! Не си ти...ъ...въображаемото човече, което да ме съди!`- отговорих му ядосана и то отново се изкикоти, след което изчезна. Поставих си за цел да потърся психиатър по този въпрос и отново се съсредоточих в Раян. Надявах се да не е станал свидетел на вътрешният ми спор със себе си...или определено щеше да ме зареже...

Изгледах шокирано Лиса, когато ме удари. Това вече беше нетипчно за нея, прекалено нетипично... Дали снощи не и бях ударил главата и не и бях причинил някое сътресение на мозъка? Подозренията ми, че съм и нанесъл сериозна травма се засилиха още повече, когато тя започна да ми крещи. Търпеливо я изчаках да спре, да я прекъсвам или пък да казвам нещо. Не знаех какво да кажа, не можех да намеря думите, които биха могли да изразят всичко, което си мисля. Лиса имаше пълно право да ми крещи, да ме удря, да прави каквото си поиска. Заслушах се леко в мислите и и едва не получих удър. За бога, тя наистина си говореше сама. Поклатих леко глава и отново едва не се усмихнах. Въпреки всичко мислите ми се върнаха на всички неща, които ми беше изкрещяла току що. Тя наистина ме обичаше... И наистина не искаше да ме остави. И определено имаше нещо много сбъркано в нея, след като след всичко, което и бях причинил тя продължаваше да е с мен.
-Лиса... Недей, не ме оправдай с алкохола. Това не променя факта, какво съм ти причинил. - Замълчах отново и пак се сетих за Лорън и за това как той ме беше оставил сам с нея, въпреки че беше видял колко точно съм пиян и че Сара му беше казала, колко съм изпил. И моята пазителка беше сбъркала като ме беше оставила близо до Лиса и изобщо беше допуснала да се прибера в Академия и в стаята на приятелката ми.
-Лиса, не се опитвай да отнемеш вината ми, никога няма да си простя, това, което направих. И никога няма да го повторя, никога няма да те нараня, никога няма да се доближа до теб и никога повече няма да те докосна. - Спрях и си спомних още една мисъл, която беше от нейната глава и беше прозвучала в моята на заден фон. Аз наистина щях да се опитам да се кача и на тавана само и само Лиса да не е близо до мен. Не трябваше да се допуска никакъв шанс отново да я нараня.

Въздъхнах примирено и отстъпих назад при думите му. Все още бях ядосана, но пристъпът на гняв започваше да отшумява и на негово място дойде безсилието. Наистина не знаех какво да направя, за да го накарам да се предаде.
- Хубаво, не ме доближавай повече. Ако искаш ми издай и заповед да стоя далеч от теб. Но дотогава ще ти досаждам.- обърнах се към него и се усмихнах криво. Бях тръгнала към леглото, защото крайниците ме боляха прекалено много, за да стоя права толкова време. Е, той имаше избор, можеше и той да дойде да седне на леглото или да стои в ъгъла цял ден. Негово си решение. Прозях се отново, опитвайки се да се протегна, но опитът завърши зле. Само ми причини още болка. Накрая се отпуснах на леглото, лягайки назад, като краката ми висяха, докосвайки земята.
- Е, какво ви се прави?- очевидно питах Пазителите, отговорът на Раян вероятно би гласял нещо от рода на `Може ли да си тръгна?`.
` Но, Лиса, може би на него вече не му пука за теб. И какво ще направиш ако те помоли да си тръгнеш и ти обясни, че не желае присъствието ти вече? Ще му обявиш, че не му разрешаваш да скъсате? Моля те, само ти си толкова отчаяно влюбена, няма други такива. Всъщност...твоето може да мине и за обсебеност.`- дам, проклетото гласче не спираше, продължавайки да рови в прясната рана. `Какво, не ти харесва да чуваш истината? Може пак да използваш внушението, както решаваш всичките си проблеми. И мен ли ще принудиш да млъкна и да те оставя на мира? О да, определено си добра в измъкването от заплетена ситуация.`- думите продължаваха все повече и повече да ми бъркат в здравето и аз стиснах очи, опитвайки се да заглуша ужасният дразнител. Все още лежах на леглото, така че другите да не могат да виждат лицето ми и вероятно ако бях сама, щях да съм притиснала възглавница до главата си, крещейки `Млъкни!` по него. Последният път, когато този мой "стар приятел" се появи бе след катастрофата на нашите. това бе една от причините да се режех и знаех, че това вероятно е единственият начин да го накарам да млъкне. На него болката му харесваше, наслаждаваше й, малките скъпоценни за мен мигове тишина в главата ми.
` О, Лиса си спомня миналото и как вината за това, че техните умряха, е нейна. Горката тя...`- то отново се изсмя, при което аз положих невероятно усилия да не ми се насълзят очите. Отказвах и да му отговоря, докато то продължаваше с тормоза. Накрая не издържах и рязко се изправих, при което усетих острата болка от движението. Гласът млъкна за миг, наслаждавайки се на мъчението ми, ала само след секунди пак започна.
- Добре, скъпи, печелиш. Ще те оставя да си починеш и да помислиш. Сара, не го изпускай от очи, моля те.- обърнах се към тях, имитирайки усмивка.- Аз ще се разходя, трябва ми чист въздух.- изправих се и тръгнах към вратата с бодро изражение. Нарочно вървях бързо, така че почти да ми причернява от болката, приближавайки се към вратата...

Не знаех какво да кажа след последните думи на Лиса към мен. Знаех, че няма да ме остави. Всъщност накъде дълбоко в себе си не исках да ме оставя. Всичко, което и казах беше така, тя не трябваше да бъде близо до мен, но въпреки това го исках. Въпреки, че казвах да ме остави и да стои далеч, тайно се надявах да не го направи. Не можех да си представя живота си без нея... Без нея няма живот. Замълчах и просто я гледах. Нейните мисли нахлуха в съзнанието ми и го превзеха измествайки на много заден план моите. Слушах гласа в главата и и след всяка следваща негова дума виждах как тя рухва. Нямаше нужда да виждам лицето и, за да знам как се предава. Този глас в главата и ме подлудяваше, това, което тя чуваше бях пълни глупости. Исках пристъствието и, ако съвеста ми позволяваше щях да скоча и просто да я притисна в мен, без никога да я пускам от прегръдката си. Въпреки всичко, продължавах да стоя опрян до стената и да си налагам да не мърдам, ако я докоснех щях да и причиня болка. Силна болка. Не можех да го направя.
Отново се заслушах в мислите и и неволно ахнах. Чак сега проумявах, че тя се чувства виновна за това, че е използвала внушението срещу мен. Поклатих леко глава, но отново не намерих думите, с които да я успокоя. Вероятно нямаше да помръдна, ако Лиса не беше казала, че иска да се разходи. Не можех да я пусна сама, просто не можех. Прекалено много се боях, че може да направи някаква глупост. Вярно, че Лорън щеше да бъде с нея, но след снощната вечер дори малкото доверие, което му имах се беше изпарило. Дръпнах се рязко от стената и я погледнах. Нямаше да я оставя да излезе през тази врата, нямаше да допусна да се нарани. Ако някой щеше да се самоубива това щях да бъда единствено аз.
-ЛИСА! Недей, не си тръгвай... Искам да останеш при мен. - Не ми пукаше, че пазителя и ме изгледа сякаш ще ме убие, не ми пука, че правех глупости, щях да я задържа при мен. Направих няколко крачки и я догоних хващайки съвсем леко ръката и. Всъщност едва я докосвах, знаех, че ако се отръпне щеше да се измъкне без проблем, но не можех да я стисна по-силно.
-Остани с мен Лис...

Заковах се на място, когато той се доближи до мен. Не знаех дали ще получа инфаркт от изненада, или ще заподскачам от щастие/за момента-доста болезнена идея/.
` О, на някого му стана жаааал. Колко сладко! Току-виж успее и да те прегърне без да изглежда така, все едно ще побегне.`- нооо тормозът не спря. каквото и да станеше, винаги се намираше причина да се заяжда и да ме съсипва мислено. Най-болните теми винаги бяха мишената, а `въображаемият ми приятел` бе доста добър стрелец. Стиснах отново ядосано юмруци, полягайки неимоверни усилия да не рухна на пода, обляна в сълзи.
` Хм...от къде ли ми звучи познато? А да, последният път като бе в такова положение бе след...`- нарочно направи дълга пауза, в която импровизираше с биенето на барабани. -...катастрофата! Какво, Лис? Да не си забравила усещането? Е, нека ти го припомня: безпомощна си и както и да направиш не можеш да ме спреш, аз винаги ще съм тук и нито възглавница, викове, рев и подобни жалки истории ще ме накарат да замълча. Знаеш начина...просто го направи.`- о, да, сещах се за начина, но нямаше сила на Земята да го направя отново. Стиснах зъби, полагайки всички сили да го игнорирам и се обърнах към приятеля си.
- Искаш да остана?- казах го с такава изненада, сякаш го питах "Ти си гей?!". Преглътнах още веднъж, примигвайки няколко пъти, като оставих гласа на заден фон на съзнанието си. Ако не друго, поне можех да го изолирам отчасти, за да звучи само като фонов шум. След миг усетих и пръстите му около китката си, където сега се разполагаше една голяма, широка синина.
` СПОМНИ СИ ВЧЕРА И ЩЕ РАЗБЕРЕШ ОТ КАКВО Е СИНИНАТА, СКЪПА!`- примигнах няколко пъти заради шума, то бе успяло да се измъкне от въображаемия капан и сега крещеше, хилейки се злобно. Отново го поставих зад...ъ...решетки?...и срещнах погледа на Раян, който ставаше все по-блед с всяка изминала секунда. Поех си дълбоко въздух и направих една малка несигурна крачка към него, наблюдавайки изражението му. Той само издиша по-рязко, но не помръдна. Повторих същото нещо още веднъж и телата ни се докоснаха, а онзи непоносим дразнител само се изсмя силно. Нямаше нужда да казва нищо, беше ми пределно ясно за какво злобееше. Но въпреки всичко...аз се наведох и внимателно положих глава на гърдите на Раян, докосвайки нежно дланите му. Това дори не бе прегръдка, но все пак си бе начало...

Не беше толкова трудно да съм близо до нея колкото предполагах. Напротив, това беше най-лесното, най-естественото нещо на света. Тя беше част от мен както и аз от нея, беше нормално да сме заедно, нямаше сила на света, която да можеше да ни раздели и аз нямаше да допусна една моя грешка, глупава грешка да го направи. Колкото и да съжалявах и макар да знаех, че повече нямаше да си позволя да я докосна по онзи начи, все пак не можех да се отделя от нея. Въпреки, че напрегнах цялата си воля, все пак ръцете ми нежно се обвиха околко кръста на Лиса, а само след миг внималтено притиснаха главата и към гърдите ми. Мястото и беше точно там, там, където можеше да чува сърцето ми и да знае, че то бие само и едиснтвено за нея. Само тя имаше място в него. Виждах гадния глас в главата и и просто усещах, че колкото повече аз докосвам Лиса, толкова по-малко гласа имаше за какво да злобее и да я убива от вътре. Щях да намеря начин да го заглуша или поне да го избутам на заден фон в главата и, нямаше да го оставя да я изтезава.
-Обичам те Лис...

Когато чух думите му, настръхнах. Наистина ли го мислеше? Наистина ли бе преживял шока от предишната нощ? Затворих очи, благодарейки на всички божества, за които се сещах, след което на свой ред го гушнах, свивайки се по-плътно в прегръдката му.
- И аз теб...- гласът ми прозвуча прекалено тихо. Всъщност не очаквах дори да успея да го кажа без да се задавя няколко пъти от изненада и сълзите, които напираха в очите ми. Бяха от чистата радост, която изпитвах в момента. Всъщност...бях убедена, че това е чувството, което изпитват всички, завършили мисията на живота си. Сякаш най-накрая могат да си отидат спокойни. Е не смятах да умирам де, но...няма значение. Отново го гушнах, този път по-силно от преди. Макар това да ми причиняваше известна болка, не ме интересуваше особено. Сега само той бе важен за мен, той бе моят свят и не знаех какво ще правя ако го изгубя...