Стаята на Раян (18+)

Ръцете ми леко помръднаха и прегърнаха нещо далеч по-меко отколото бе Лиса. Отворих леко очи и я видях да пристъпва на пръсти към врата. Измъкнах се безшумно от леглото, все пак никога преди не ме беше чувала докато се промъквах зад нея. Не беше никак трудно. Вратата изкъсра и усетих как Лиса се смрази и бавно се обърна с притворени очи. Само след миг ги беше отворила широко и ме гледаше право в очите.
-Браво. - Дръпнах я за ръката и ритнах с крак вратата, за да се затвори. Тя по скоро се трясна, но не ми пукаше. Трябваше да си го искарам на нещо, за да не нашамаросам Лиса. Бях бесен и на нея и на себе си. Не трябваше да и вярвам, че ще бъде добра.
-Браво, браво, браво... Браво Лиса. - Тона ми беше повече от вбесен. - Аз си помислих, че мога да ти вярвам, че няма да свършиш някоя глупост зад гърба ми. Не очаквах да ме излъжеш и да се опитваш да се измъкваш... Но съм сгрешил... Много съм разочарован Лиса. - Хванах първото което видя - някаква лампа - и я запратих право в стената. Не можех да се успокоя изобщо.

Подскочих, когато видях Раян зад мен. Трябваше да се сетя, че ще ме усети. Той ме усещаше винаги. Не можех да съм такъв оптимист, че да си мисля, че всичко ще е като по вода. Преди да успея да кажа каквото и да е, той трясна вратата и аз подскочих. Беше бесен, личеше си по абсолятно всичко. Държанието му, крясъците. Все едно се опитваше да не си го изкара на мен. Започвах да се плаша. Когато запрати лампата към стената, подскочих отново и се облегнах на вратата, придърпвайки одеалото към себе си. Дали наистина щеше да ме нарани? Не знаех какво да му кажа, затова сведох глава. Но и аз започвах да се ядосвам, не бях малка, че да ми е бавачка. Можех и сама да се оправям. В момента просто исках да съм сама.
- Не съм бебе, Раян. Не можеш да си ми бавачка.- погледнах го с леко ядосан поглед, който не бе нищо в сравнение с неговият разярен.

Гневът ми се усили вместо да се оталожи. Лиса изобщо не си помагаше, като побесняваше, по-скоро само влошаваше нещата. Вече не виждах какво мога да потроша освен нея, така че просто забих юмрука си с всичка сила в стената. Остра болка за разля по ръката ми, но не забелязах. Дръпнах Лиса още по навътре в стаята и я бутнах на леглото. Може би бях малко по-груб от колкото трябваше, но поне знаех, че не я е заболяло. Без да гледам какво правя започнах да хвърлям всичко попаднало пред очите ми накъдето сварех. Повечето неща ставаха на парчета...
-Е щом не си бебе сигурно нямаш нужда от мен, нали? Нямаш нужда някой да се грижи за теб? Само ти преча сигурно, а? - Дори не можех да говоря спокойно, думите ми прерастваха във все по силни красъци с всяка следваща.

Раян побесня още повече. Гневът ми се изпари на мига и се превърна в...страх? Може би да...Всъщност...Да. Нямаше може би. Той ме сложи на леглото, доста по-грубо от обичайното и аз замръзнах. Какво следваше? Той побесня още повече, започваше да хвърля предмети из стаята и аз се плашех още повече.
- Раян...успокой се.- гласът ми леко потрепери, свих се на леглото, вече не знаех какво да кажа. Той започваше да ме плаши. Всички тези неща, които наговори бяха глупости и той го знаеше. Не можех да разбера с какво го бях ядосала толкова...

Тя май се бе побъркала тотално. Ръцете ми продължаваха да запращат по стените всичко, което видех.
-Да. Се. Успокоя?! ДА СЕ УСПОКОЯ? - Вече не можех да се спря. Ръката ми сама посегна към нея и след миг усетих допита до кожата и, което казваше само по себе, че я бях ударил. Направих крачка назад със залитане и я погледнах. Бях я ударил съвсем леко, но самият факт, че се бе случило бе ужасен. Чувствах се отвратен от самият себе си. Гнева ми се бе изпарил и бе заместен от смасващо чувство на вина. Клекнах пред нея и я погледнах право в очи.
-Лиса аз... Господи, не знам... Не знам какво стана... Съжалявам... Лиса...

Не вярвах, че е възможно да ми се ядоса повече от това, но явно можеше. Той изкрещя и...ме удари. Не издадох и звук, но усетих шамара по-осезателен от леглото под мен. Самият факт, ме той ме бе ударил, ме нараняваше повече отколкото самото действие. Болката не бе толкова физическа, отколкото хсихическа. Главата ми бе наведена и очите ми се насълзиха. Той клекна пред мен, срещайки погледа ми за миг, но аз не можех да го погледна, не исках. Опита се да хване ръцете ми, но аз не желаех да го докосвам. Не исках. А ако го направеше отново? Не знаех коя емоция е по-силна, болката, гнева или страха.
- Не ме докосвай...- промълвих тихо, след което за секунди се озовах в ъгъла. В гласът ми се долавяха и трите емоции, но по треперенето си личеше, че страхът надделява. Одеалото бе увото около мен като предпазна мярка и аз свих краката си пред себе си. Не можех да го погледна. Исках да стои далеч от мен. Свих се така, че главата ми да е заровена в коленете, а косата ми се стелеше пред лицето ми, така че да не ме вижда. Раменете ми не потрепваха, не издавах и звук. Сълзите сами се стичаха по страните ми, изразявайки колко много ме нарани по този начин.

Сърцето ми едва не експлодира, когато тя каза, че не иска да я докосвам. Тя се дръпна от мен, а аз само стоях като статуя в средата на стаята. Не можех да дишам... Мразех се, но и не знаех как да оправя нещата. За бога къде ми беше акъла... Направих няколко крачки към нея и вдигнах главата и. Сълзите, които се стичаха по лицето и, ме вкамениха за миг, но скоро си бях възвърнал говора.
-Лиса, чуй ме. Съжалявам. - Знаех, че не иска да я докосвам, но внимателно обвих ръце около нея, така че дори и да искаше не можеше да се освободи. Не я стисках, нито нещо друго, просто я бях прегърнал.
-Лис, моля те успокой се. Моля те. Никога няма да се случи отново, успокой се, моля те..

Раян се приближи към мен и аз настръхнах. Не...Не, не и не. Дали щеше да го направи пак? Свихс е още повече, ако това бе възможно и изтръпнах, когато повдигна лицето ми. Исках да се дръпна, но нямаше на къде. Изпитвах едновременно страх и гняв, а това бе лоша комбинация. Раян ме прегърна и чак тогава мозъкът ми заработи.
- Пусни ме...- гласът ми бе тих, но си личеше настоятелността в него. В тези две думи се съдържаше толкова много смисъл. Че ако не го направи, ще се съпротивлявам, че не го искам до себе си в момента, че не желая докосването му, че ме е страх от него...
- Не ме докосвай.- предишното ми изречение може и да бе прозвучало като недоизказана мисъл, но това бе ясно и решително. Знаех какво исках, а за сега имах нужда да ме остави. Надявах се да не ме удари отново, изпитвах панически страх от него. Ръцете ми трепереха под завивката и аз се надявах, искрено се надявах да не забелязва това...

Дръпнах се като попарен от нея. Гнева ми бавно се завръна, но този път бе върху самият мен. Бях си бесен. Виждах как ръцете и треперят и най-накрая ми просветна, че тя се бои от мен. Погледнах я или по скоро впих поглед в нея. В него имаше гняв, но тя нямаше как да знае, че не съм ядосан на нея.
-Е Лиса, страх ли те е? Страх ли те е от мен? - Гласа ми прозвуча ледено и само след миг юмрука ми отново се заби в стената. Този път болката бе далеч по-силна и май се бях наранил по сериозно този път, но не ми пукаше. Погледнах я чакайки отговора и. Може би така само я плашех още повече, но не можех да се овладея. Целих треперех, но от гняв и болка.

Изтръпнах, когато той осъзна, че се боя от него. Сега какво следваше? Раян се бе дръпнал светкавично, след като му казах и аз си позволих да го погледна за миг. Но само след миг той заби юмрука си в стената и аз се отказах от каквито и да е своеволия. Свих краката си още по-плътно до тялото, сякаш ако не го правех, щях да се разпадна. Вече едва дишах от болката в корема си от прекаленото притискане. Колената ми се впиваха болезно в тялото ми и аз треперех още по-силно. Боже, искаше ми се да се телепортирам. Да съм в стаята си. Можех почти да си го представя. Как съм сама в стаята си, от където нямаше да изляза в следващите 20 години може би. Така исках да се телепортирам.
- Моля те...- започнах изречението, но не довърших. Какво щях да кажа? За какво го молех? Първоначалната мисъл бе за `Моля те, не ме наранявай...`, но така само щях да го вбеся. А и това бе Раян, той нямаше да го направи. Но дали наистина нямаше? Кълнеше се, че никога няма да ме удари, а сега...Отново зарових глава в коленете си, оставяйки косата ми да се спуска пред лицето ми. Отново си представих картинката със стаята ми и колко добре щях да се чувствам там сега.

Обърнах се светкавично към нея. Беше се свила още повече и трепереше все по-силно, но аз не можех да се успокоя.
-За какво ме молиш? Хайде де, кажи? За какво ме молиш? - Погледнах я и след миг допълних. - Не си и помислях да ме излъжеш, не можеш да го направиш. Ще те усетя веднага и само ще стане по-лошо. - Не можех да спра устата си да изрича всички тези думи. За Бога аз не бих и посегнал отново, а този намек само я бях стресирал още повече. Може би изобщо не трябваше да я връщам, може би трябваше да я оставя стригой. Може би не трябваше да я водя в стаята си... И най-важното може би не трябваше да я удрям. Може би... Само това се въртеше в главата ми.

Май продължавах да го ядосвам, ако това все още бе възможно. Не можех да вдигна глава от коленете си, изпитвах ужас да го направя. Мисълта за стаята ми ме привличаше толкова силно, че вече се съмнявах защо точно плача. В момента давах всичко да съм там. Не можех да му отговоря, боях се от реакцията му.
- Да се прибера...- промълвих едва-едва, а треперенето ми се усили. Това донякъде бе истина, копнеех да съм сама, на безопастно място и да мога да се отпусна без да се страхувам от човека пред себе си. Това ли бе краят между мен и Раян? Сега ли се разделяхме? Не...Ние се разделихме в момента, в който той ми посегна. Не биваше да го прави. Щях да понеса да ми крещи, да прави каквото поиска, но не и това. али пак щеше да ми се ядоса? Опитах се да не треперя толкова, но не ми се получи. Болката в цялото ми тяло се засилваше заради неудобната поза, която бях заела...

Усетих различното треперване при изричането на лъжата. Усетих, колко се забави с отговора си.
-ЛЪЖЕШ. - Красъка ми накра някой вещи в стаята да потреперят. Отново запратих първото поднало ми пред очите към стената. Този път се оказа кървавия нож с който бяхме тренирали преди. Естествено го хвърлих към стената над леглото и той леко за заби с нея преди да падне на пода.
-Искам истината. Истина принцесо Драгомир. - Не знаех защо я нарекох така. Просто се изплъзна от устните ми. Не разбирах защо ме лъже. Толкова много ли се боеше от мен? Не знаех какво да кажа, нито какво да направя. Исках да я прегърна и да я успокоя. Исках да разбере, че всичко бе грешка, че не исках да я нараня, но просто тялото ми отказваше да изпълнява командите ми.

Замръзнах на място, когато усетих нещо да се забива в стената до мен. Е не бе точно до мен, а на няколко метра от мен, но потръпнах, защото знаех какво точно е. Замръзнах, когато изкрещя и за секунди сълзите ми се превърнаха в гняв.
- Принцеса Драгомир?- вдигнах глава към него, гледайки го изненадано. Изправих се бавно, пренебрегвайки болката в тялото си при всяко движение.
- Добре, г-н Шелски. Искате отговори ли? Добре. Завършекът на изречението бе `не ме наранявай.`- казах го, гледайки го право в очите.
- Но защо не дадете и на мен няколко отговора?- в погледът ми се четеше толкова много гняв...Май го биех.
- Например защо ме удари, след което ми се разкрещя? И защо не можеш да приемеш, че не съм бебе, по дяволите? И че не ме притежаваш!- сега бе мой ред да крещя. Беше ми писнало да стоя в ъгъла, треперейки. Бях убила човек, бях го нападнала и наранила...Щях да се справя и с това. Дори и да означаваше краят на връзката ни.

Наблюдавах я без реакция. Хубаво бе, че ми крещи, тя бе добре, щом имаше сили за това. Вече нямах какво да и кажа, все пак тя бе права. Дръпнах се няколко крачки назад, но преди това се наведох и взех ножа от пода, леко завъртайки го в ръката си. Вече всичко бе свършило знаех го. Всичко между нас бе спомен и аз чак сега го бях осъзнал.
-Върви си. - Единствените думи отронени от устните ми казваха всичко. Не исках да си тръгва, но нямаше да я спирам. Минах покрай нея и влязох в банята затваряйки врата. Не можех да понеса да видя как си тръгва знаейки, че ще е запоследно. Просто нямах сили за нищо, така че седнах на пода и опраях ножа до мен, докато гледах в пространството.

Видях, че Раян взе ножа и замръзнах на място. Това бе краят за нас, но не исках да се самоубива. Нямаше да понеса да съм убила двама човека.
- Не!- отидох до вратата на банята и потропах по нея.
- Раян, излез. Не ти се сърдя, не го прави.- всъщност не мислех и половинат неща, просто не исках да се самоубива.
- Моля те, не го прави. Моля те...Излез, ще се разберем като големи хора. Не прави глупости!- опитвах се да звуча мило, но всъщност се паникьосвах до мозъка на костите си. Не, не, не! Не можеше да го нпарави! Не биваше! Нямаше да издържа ако той умре...

Разсмях се.
-Да ми се сърдиш? За бога Лиса, поне като лъжеш използвай нещо свястно. И ако обичаш не ме прави на глупак. - Харесвах ножа. Взех го и го погледнах. Беше красив. Внимателно го прокарах по кожата си оставяйки само леки разрези, но след миг го забих в китката си. Хм... Ако това бе чувството да умираш не беше толкова зле. Е, доста си ме болеше, но от дете бях свикнал с болката... Тя беше част от мен.
Разтърсих глава и се отръсих от фантазията си. Не можех да го направя, не можех да се самоубия. Изправих се и бавно отворих вратата на банята.
-Лиса не си длъжна да стоиш тук. Върви си. - Тона ми издаваше болка, но аз не можех да го овладея.

Той искаше да си тръгна...Вътрешно тази мисъл бавно ме убиваше, но външно се стараех да не показвам с нищо това. Кимнах леко, гледайки към пода.
- Добре, ще си тръгна. Но първо...- хванах ръката му преди да успее да се дръпне и заздравих раните му. Знаех, че сега съм го вбесила, зотаво и побързах да се отдръпна назад. Не исках повече неочаквани изненади.
- Довиждане, Раян.- отново кимнах леко без да срещам погледа му и затегнах одеалото около себе си. Обърнах се и само с няколко крачки стигнах вратата, завъртях дръжката, която изскърца и внимателно отворих. Не исках одеалото отново да се свлече, затова и трябваше да избягвам резки движения.

Стоях и гледах ръката си. Не исках да ме лекува... Виждах как Лиса отваря вратата и прави крачка навън. Не, не можех да го допусна. Скочих рязко и направих няколко големи крачки. Хванах ръката и малко над рамото и я дръпнах обратно вътре.
-Никъде няма да ходиш, оставаш тук, а аз ще се грижа за теб и точка. Не ме интересува ни най-малко дали го искаш или не. След време ще ми благодариш. - Дръпнах я обратно да седне на леглото. Бях много по-силен и щом така или иначе ме мразеше, нямаше смисъл да бъде мил и нежен.
-Съжалявам. Ако имаш нужда от нещо ми кажи. - Погледнах я за миг и скоро потънах в най-близката книга.

Раян ме дръпна обратно в стаята и аз залитнах, но той ме хвана за рамото и ме бутна на леглото. Тупнах върху него и за миг погледнах към приятеля си. Не...към бившия си приятел. От който в момента исках да стоя далече. Не можеше ли просто да ме остави да се прибера в стаята си? `Не, защото ти ЩЕ направиш някоя глупост`.- шептеше едно малко гласче в главата ми, което упорито ми лазеше по нервите. Всъщност бе напълно право, но решението дали наистина ще го направя или не, си бе изцяло мое. Сетих се и за думите на Раян преди малко, той ме помоли да си тръгна. Не, ме помоли, а ми го каза. Свих кратата си върху леглото, стоейки в самият му край. Това бе може би най-смазващото нещо, което можеше да ми се случи. Да знам, че отношенията ми с Раян са минало и да продължавам да стоя при него по негово нареждане. Бях жалка картинка. Отпуснах се назад, лягайки. Бях на самият ръб и при някое по-рязко движение, щях да падна, но нямаше да мръдна по-навътре и той не можеше да ме накара. Затворих очи с надеждата сънят ми да ме отведе другаде, да се почувствам добре поне за миг.

-Лиса влез навътре в леглото. - Думите ми бяха спокойни, но твърди. Въпреки всичко, тя не го направи, но аз не се давах лесно. Просто завъртях очи и я вдигах премествайки я.
-Лиса, съжалявам. Не исках да става така... Допуснах огромна грешка и не очаквам да ми го простиш... Но просто исках да знаеш, че съжалявам. - Осъзнавах, че говоря пълни безсмислици, но не ми пукаше. В тези така глупави думи личеше толкова много болка. Всъщност не знаех дали е правилно да я задържам тук, но се боях. Страхувах се да не извърши някоя огромна глупост. Исках да я прегърна, да я целуна, но знаех, че я е страх.

Той отново се приближи към мен и аз настръхнах. Вдигна ме и ме премести навътре в леглото, след като отказах да изпълня заръката му. Познаваше ме прекалено добре, избягваше да е около мен, защото знаеше, че се страхувам прекалено много от него. А това не бе на добре...Мразех факта, че някой може да отгатва без никакъв проблем мислите ми, а малката подробност, че това го може точно Раян, който ме бе наранил така/психически/, само влошаваше нещата.
Прехапах устна, замръзвайки на място. Отказвах да дишам, докато той ме докосваше. А си личеше, че съжалява. Грижеше се за мен и донякъде го разбирах, аз бих направила същото. Изправих се бавно, сядайки не леглото. Никой от нас не обелваше и дума. Щеше да ми трябва цялата ми налична смелост, за да изпълня следващите си замисли. Изправих се на крака с доста олюляване и отидох пред него. Той бе облегнат на стената и изглеждаше така, сякаш всеки миг ще получи удар заради факта, че се приближих до него. Прехапах устна, опитвайки се да не треперя толкова силно. Не му казах нищо, а просто стоях там, гледайки го право в очите. Трябваха ми няколко мига, преди да мога отново да мърдам. Сякаш кръвта отказваше да циркулира във вените ми. Едновременно ме болеше от факта, че не е до мен и се страхувах да направя каквото и да е. Истината бе, че въпреки всичко, аз още го обичах. Все още не можех да прекарам и ден без него без вътрешно да умирам. Очите ми бавно се насълзиха, докато просто стоях там и го гледах, треперейки....
В следващият момент обвивах ръцете си около кръста му. Зарових глава в гърдите му и тихо изхлипах. Ако сега ме отблъснеше, това щеше да ме убие. Не исках всичко да приключва. Все още изпитвах страх от реакцията му и дали щеше да ми се развика, че си позволявам такива своеволия, но...Не можех да го пусна. Ръцете ми отказваха да изпълняват командите ми. Просто имах нужда да съм близо до него...А точно това ме нараняваше най-силно.

Стъписах се, когато тя ме прегърна, но все пак се усмихнах. Беше невероятно отново да я усещам до мен, да я докосвам... Обвих нежно ръцете си около нея и погалих косата и.
-Обичам те. - Това бяха единствените думи, които можех да изрека в момента. Ръката ми се притисна внимателно в кръста и, а другата повдигнах брадичката и. Очите и бяха пълни със сълзи и сърцето ми сякаш за стотен път се пръсна на хиляди малки парчета. Не можех да я гледам така и да знам, че аз съм причината...
-Лиса, не е нужно да го правиш. Не е нужно да ме преръщаш... Няма да те нараня, каквото и да стане.

Имах чувството, че целият ми свят се върти около тези две думи. Сякаш самото ми съществуване зависеше от тях, от значението им. Това бе всичко, от което имах нужда в момента. Да знам, че той е до мен и все още изпитва нещо...Това ми стигаше. Всичко друго бе без значение. Сълзите напираха в очите ми, но този път бяха от щастие. Ала той нямаше как да знае това. Все пак още не можеше да чете мислите ми....Да благодарим на Бога за това.Ако той можеше да усеща емоциите и мислите ми, щеше да знае абсолютно всичко за мен, а това ме плашеше. Някак си...не можех да му казвам абсолютно всичко. Просто не можех. Нямах обснение защо, но...това бях аз. Исках или не, това си оставах аз.
Но следващите му думи ме изненадаха още повече. мислеше си, че не искам да го прегръщам? Изненадах се и за миг срещвах погледа му с очудено изражение. Но със същата бързина, си възвърнах самообладанието. Лека усмивка разцъфна на устните ми и аз внитмателно докоснах лицето му, прокарвайки пръсти по кожата му.
- Глупчо...Ако не исках да те докосвам, нямаше.- надигнах се на пръсти и съвсем нежно допрях устни до бузата му. Останах на сантиметри от устните му за миг, колебаейки се дали да го целуна. Накрая все пак се отказах, решавайки, че прибързвам прекалено много. Е, ако той го направеше, щях да отвърна, желаех устните му повече от живота си, но не исках да направя нещо необмислено и глупаво, за което после да съжалявам...Или той да съжалява.

Нямаше как лицето ми да не грейне в усмивка, когато тя ме нарече глупчо. Това вече беше моята Лиса. Погледнах я развеселено.
-Ти не смееш да м целунеш, а аз съм глупчо, така ли? - Наведох се леко напред и нежно я целунах. Просто не можех да се въздържа, а и виждах в очите и, че и тя го иска и то много. Нямаше смисъл и двамата да се измъчваме.
-Знаеш ли казах, че те обичам, но не е така. - Погледнах я и след миг добавих. - Аз те обожавам, боготворя. - Усмихнах и се и отново я целунах, но по челото. Толкова исках да мога да знам какво си мисли в момента.