Плажа

Музика,закачен плеъра на голямата му ръка. Бягаше от поне два часа можеше да издържи много дълго така. Беше целия в черно и с черен потник. Бягаше и не обръщаше внимание на нищо.
Но изведнъж се обърна и видя морето,беше толкова красиво. По дяволите искаше да замени целия си живот,за да бъде за малко свободен,да има деца да може да има нормално семейство.
Въздъхна след това седна на пясъка,за да почине малко. Обичаше пясъка под пръстите си и обичаше да слуша морето

Разхождах се по плажната ивица и гледах вълните. Бях с морскосиня рокля под коляното и бели сандали, които държах в ръка. Косата ми се пилееше по гърба от вятъра в лицето ми. Усмихнах се и си представих какво би било ако бях човек. Замислих се за техния начин на живот. На някои им бе доста трудно. Разтръсках глава и прогоних тази мисъл. Не исках да си мечтая за чужд живот. Исках да гледам вълните и да забравя за всичко и всички. Самата вода ме успокояваше. Продължих напред и седнах на един дънер. Свих крака и постоях така известно време, но скоро чух лек шум и тръгнах отново по брега. В далечината видях мъж. Мисля, че бе дампир. Тръгнах към него и скоро той ме забеляза.
- Здравей! Аз съм Лиса.- представих се и му подадох ръка, като се усмихнах.

Премигна леко се ококори,защото го откъснаха от мечтите му. Обърна се я видя едно момиче,явно беше морой,защото беше много нежна. След това леко се закашля и каза:
-Аз съм Матеас Аластор...
Леко премигна не му бе ясно,защо тя е сама:
-А,мога ли да попитам защо сте сама?

Отворих уста, за да кажа нещо, но и аз не бях убедена, че знам защо съм сама. Реших да се пробвам да отговоря нещо смислено.
- Ами аз...реших да се поразходя просто.- усетих, че започвам да се изчервявам. Много смислено обяснение, няма що.
-И моля те нека си говорим на "ти".-усмихнах му се колебливо и седнах на пясъка, макар и не до него. Сетих се, че пропускам най-важната част от едно запознанство.
-Ъ..Приятно ми е да се запознаем.-свих се и зареях поглед сред вълните. Наистина ме успокояваха...

Не бе убеден,как се говори с морой. Рядко говореше с тях и това да говориш на "ти" с морой си бе направо кошмарно. Той леко премигна. Беше доста странно. Леко я погледна и след това каза:
-В...-леко се закашля,защото се сети,че това е Лафонте Драгомир,леко се закашля и почти може би му приседна-Ти не бива да си сама,трябваше да предупредиш,че излизаш...
Драгомир отдавна не бе виждал някой от нейното семейство. Леко премигна и каза:
-Е,не съм много добър в комуникацията си с моройте...

Погледнах го и задържах погледа му няколко секунди. Гледах го изучаващо. Заиграх се с една мидичка и известно време стояхме така. Аз гледах към морето и се чудех как точно да формулирам думите си.
- Какво трябваше да направя според теб? Не искам другите да се притесняват за мен или да ангажирам дампир да е постоянно с мен. Дори исках да се науча да...-прекъснах изречението, защото ми стана смешно. Спомних си физиономията на Роза, когато и го предложих. Разсмах се леко и видях, че Матеас ме гледа леко стреснато. Сподавих смеха си в кашляне и довърших.-Исках да се науча да се бия, но за жалост...ами нямах възможност.-прехапах устна и продължих да въртя мидичката из пръстите си, докато накрая я счупих без да искам. При счупването се бях порязала и сега просто гледах капките кръв на пръста си. Тръснах ръка и се обърнах към дампира.
- Ами ти? Какво правеше тук?

Леко се засмя на сладките приказки. Беше по голям от нея но,когато видя,че и тече кръв се обърна,като изкара една кърпичка с бродирани инициали. Посегна към нея и огледа раната:
-Ще мине бързо но трябва да сте...-разклати глава- Да си по внимателна.
Ръцете му бяха доста големи но доста внимателни и нежни. Внимателно овърза пръста. Прибра плеъра в джоба си и каза:
-На скоро пристигнах в училището...-вдигна рамене и каза-Просто трябва да тренирам.
Тя беше доста красива млада дама. Той леко се отдръпна и каза:
-Да се биете,според мен можете но не и с миди.

Засмях се и наведох леко засрамена глава.
- Имаш чувство за хумор. А и аз не съм тук от много отдавна.-"макар вече да те е нападал стригой"-довърши едно гласче в главата ми. Как можех винаги сама да си разваля настроението? В такива моменти направо се мразех. Завъртях ръка и огледах красивата кърпичка.
- Благодаря.- кимнах с глава към Матеас.И тогава част от мозъка ми заработи. Той бе пазител. Прехапах гуздно устна и погледнах към него обнадеждена.
- Ще ме научиш ли да се бия? Или поне на някоя хватка?- направих жест с ръце,както по карате филмите.

Той се усмихна и каза:
-Може би но ме е страх,че съм прекалено силен и мога да ви нараня.
След това каза:
-Но ще ви науча на една хватка която,ще ви послужи,дори когато никой ви хване за ръката. Казва се хватката на Худини. Имал един известен илюзионист,който се е измъквал от всички клопки.
След това леко хвана ръцете и но се оказа че ръцете му са много големи и може би нямаше да се получи. Леко изхъмка и каза:
-Да кажем,че е по слаб от мен. Завъртате ръката си и измъквате най-тънката част там където се свързват пръсти ми но когато не очаквам.
Е,получи се може да се каже но наистина ако бе свил ръце никак нямаше да се получи. След това се отдръпна,не искаше да е близо около момичета,защото бе доста чувствителен и каза:
-А другата хватка е да хванете кутрето на опонента си и да го извиете назад. Но не го прилагайте на големи хора има риск от провал.

Разсмях се, представяйки си се опъваща кутрето на някой стригой. Бях сигурна, че щях да го поваля. Но все пак това можеше и да ми е полезно в някои ситуации. Когато вече бях успяла да се съсредоточа върху ситуацията погледнах към Матеас.
- Благодаря ти.- направих няколко крачки напред и се обърнах към Мат.
- Искаш ли да се разходим?-докато го казвах видях слънцето на хоризонта. Залязваше. Не можех да се насладя на красивата гледка, защото очите ме боляха. Примигах няколко пъти и се обърнах обратно. Все още чаках отговора на мъжа.

-Е,щом нямате придружител,а аз съм на близко няма как да ме спрете,щом вие тръгвате,значи и аз тръгвам.
Засмя се леко стана подаде ръка и каза:
-Шегувам се но до някъде.
Залеза наистина бе красив не го бе забравил за миг помнеше го. Бе малък когато беше на брега но не го бе забравил:
-Нищо не се е променило,само малко дампирите но мисля,че завръщането ми,ще е за добро.
Кимна той и каза:
-И все пак не те питах къде ти се ходи?

Замислих се.
- Ти избери. Сега ти си водачът.-усмихнах се и направих няколко крачки напред, като си мислех за семейството ми и за Лени-моят голдън ретривър. Наложи ми се да го оставя, когато заминах. Но толкова много исках да го видя. Образът пред очите ми бе толкова реален. Имах чувството, че ако го извикам по име ще дойде при мен. Вече се колебаех дали да не се прибера само за няколко часа. Започнах да омотавам края на кърпичката около пръста си, за да си отвлека вниманието. И подейства. Мат тъкмо казваше нещо...

Той леко поклати глава и каза:
-Не знам,от скоро съм тук и не знам какво има.
Вървеше бавно. Искаше му се да бъде на нейно място искаше да може да има семейство и пр. Може би винаги им е завиждал но не го показваше усмихна се леко и каза:
-Сигурно ти липсва дома?

О, дома ми липсваше и то много. Но просто не исках да влошавам настроението и на двама ни с мрачни мисли. Затова просто щях да им ги опиша.
- Майка ми се казва Анджелика. Тя има черна коса и сиви очи. А баща ми- Робърт- е рус, но с много тъмни очи. Аз съм взела и от двамата по малко. Преди да замина ми купиха куче. Тогава все още не се знаеше, че ще идвам тук, защото не проявявах никакъв афинитет към нито един от елементите. Но през времето, докато си бях вкъщи, този голдън ретривър на име Лени ми стана доста добър приятел.- усмихнах се вяло.
- А твоето семейство? Липсва ли ти?-погледнах към него и се сетих, че трябваше и да избера място за разходка.
-Ъ...има една много красива поляна. Тя е недалеч оттук. Не много далеч. Никога не съм ходила, но са ми разказвали за нея. Сигурна съм, че ще я намерим. Съгласен ли си да отидем там? - погледнах го леко виновно. Поляната изобщо не бе близо, но за сметка на това бе изумителна.

-Хм.Добре,нека играем по твоите правила.
кимнах като я хвнаах за ръката и започнахме да тичаме
След като се отдалечихме й казах:
-Сега затвори очи и ме остави аз да те водя.
тя се съгласи и хвана здраво ръката ми
Исках да я заведа на може би най-хубавото място тук.Да види колко може да бъде красива природата.Въпреки,че бях толкова надут и се мислех за голямата работа, все пак оценявах малките неща.След като пристигнахме на определеното място,я взех на ръце за да не усети пясъка.Вървях още около 2-3 минути,след което се качихме на един кораб. Оставих я на носа на кораба и казах.
-Можеш да отвориш очи,сладка.
Прен нея се откри тази гледка.

Не знаех къде отиваме, но Дей нарочно ме държеше със затворени очи. Предполагах, че изненадата ще ми хареса, но наистина любопитството ме глождеше. Накрая той ме взе на ръце и аз просто се отпуснах в прегръдката му. Сложих глава на гърдите му и слушах равномерното му дишане. което само по себе си бе странно, защото аз тежах. би трябвало поне да се задъха. но не...Това бе Деймън, той можеше всичко. След около 10 минути той ме пусна и аз леко се олюлях, но бързо се закрепих на крака. Отворих очи, той ми позволи и ахнах.
- Господи...Деймън, красиво е...- приближих се до перилата на кораба и захрих уста с ръка. Луната светеше, а морето отразяваше лъчите и. Глледката бе...невероятна. Обърнах се и в момента, в който щях да кажа колко щастлива ме прави изненадата му, видях плажни кърпи и един бански. Застинах за миг, след което погледнах към Дей, който на свой ред ми се усмихваше самодоволно.
- Не...не си го и помисляй.- погледнах го с надеждата да звуча заплашително, но само се расмях...

Добре де.Бях подготвил всичко още от преди. Реших,че с малко плуване ще стане по-забавно.Затова бях осигурил и бански.
-Дааа красавице,точно това си мисля.
хвърлих банския в ръцете й и се приближих бавно
-Нали можеш да плуваш?
повдигнах вежда като се усмихнах мило

- Ъ...да...разбира се.- погледнах го невинно. Ако ми се наложеше да вляза във водата щях да се паникьосам...или да се удавя. Преглътнах и влязох в една задна стаичка, за да се преоблека. След минута-две излязох като нарочно застанах така, че да ме види.
- Е как изглеждам? - намигнах му със самодоволна усмивка.

Докато я чаках се бях загледал някъде в морето.Толкова беше успокояващо..Изведнъж чух "Е как изглеждам?" Обърнах се и щом я видях просто онемях...беше...секси!
-Ъъ..азз..ъх!
Деймън спри д асе държиш като идиот
-Прекрасно!
успях да кажа една свързана дума,браво на мен!Определено ми беше трудно да й устоя..но все пак трябваше да изчакам.Не исках да развалям момента.
-Е,готова ли си за малко плуване?

Прехапах устна. Мамка му!
- Разбира се.-приближих се към него, опитвайки се да не избягам в задната стаичка отново и да се скрия някъде.
- Но преди да вляза във водата...Искам да знаеш, че наистина се забавлявах. А ако се удавя, вината не е твоя.- пропуснах частта с "Деймън, обичам те.", защото така шансът да се удавя от шок се увеличаваше тройно. И преди той да успее да реагира, аз скочих във водата. Замахах упорито с крака и ръце, но не се издигах над водата. Все така бях на около метър под нея. Съсредоточих се и се опитах да плувам в синхрон. не се получаваше. Бях като мокра котка, трепереща и в паника. Само дето не крещях. Продължих да се боря с водата, като с ужас разбирах, че кислородът ми се изчерпва.

Какво?!Ама тя не може да плува?!Бързо захвърлих дрехите си на пода и скочих във водата.Гмурнах се и я извадих над водата.
-Дишай,хайде,дишай.Съсредоточи се.
хванах лицето й като се опитвах да я успокоя,това момиче да не би да не беше в ред,защо не ми каза,че не може да плува
След като изкашля всичката вода,която беше поела я взех на гърба си и се качихме на кораба.Оставих я на едно от леглата в стаите и казах
-Сега как си?Защо не ми каза,че не можеш да плуваш?!Изкара ми ангелите, Никол!

Деймън ме изкара над водата и ме накара да дишам. Всъщност той почти ме принуди да дишам. Пък и не можех да откажа на такава прекрасна възможност да оживея.
- Да, добре, дишам.- закашлях се, все още борейки се за глътка въздух. Той ме занесе на кораба и ме остави на едно от леглата. Притворих очи, все още кашляйки. Обърнах се на една страна, слагайки ръка на челото си.
- Не знам защо не ти казах. Реших да пробвам дали наистина ще се науча да плувам така. В повечето случаи неволята учи. реших да го пробвам.- вдигнах леко рамене, обръщайки се към него.
- Пък и аз обичам водата, стига да не е много дълбоко. И да има за кого да се държа.- дори се опитах да се усмихна. Не се получи и аз се отказах, отново вдишвайки на малки глътки.

-Ти знаеше ли,че можеш да умреш?!Ъхх.Ядосваш ме!Знаеш ли как се притесних!
започнах буквално да й се карам...
-Повече да не си го направила.Ще ми казваш всичко!Вместо неволята,аз можех да те науча,а сега можеше да умреш!
продължих...
-Поне..по-добре ли си?
смекчих малко тона си и седнах на леглото до нея
-Имаш ли нужда от нещо?

Стоях и го гледах с известно подозрение в очите.
- Да, татко, добре съм. И обещавам никога повече да не правя така. Няма да се излагам на опасност, защото съм добро момиче.- изправих се, гледайки го с иронично изражение.
- Стига, Деймън. Знаеш, че аз не съм такава. Не внимавам и не премислям нещата. Деймствам импусивно, а след това...-вдигнах рамене. Срещнах погледа му.
- Питаш ме от какво имам нужда? Спри да се тревожиш толкова...- доближих се още малко до него, изчаквайки го да се успокои.