Гората:.

След напълно не нужната драма с Лиса излязох от кампуса и отидох в гората.Там щях да събера мислите си.Повече от ясно беше,че казах Катрин не заради уискито,а заради самата Катрин.А дори не знам защо...може би наистина ми липсваше,но дано да не беше така.Бях още в началото на гората.Изведнъж чух някакъв шум,започнах да се озъртам.Изведнъж усетих,че зад мен има някой.Обърнах се я видях!Не,това не можеше да е истина!Не можеше това да бъде тя..Извиках като я сграбчих за раменете:
-Катрин?!

Ох...Това училище бе скрито вдън земя! Не го намирах от половин час и започнах много да се изнервям. А тежките ми куфари не улесняваха положението. Е, всъщност бе един куфар и не тежеше чак толкова. Другите ми неща вече бях в академията. Но изведнъж чух шум и тръгнах към посоката, от която идваше. видях момче...Не, мъж. Определено не беше момче и се надявах да може да ми каже къде е. Но когато тъкмо щях да го докосна по рамото и да го попитам, той се обърна светкавично и ме стисна за раменете.
- Ауч! Махни се от мен!- опитах се да го отблъсна.
- Разкарай се, по дяволите! боли ме.- той отслаби хватката си.
- Нямаш ли обноски? Н езнаеш ли, че не е възпитано да се налита на хора в гората?!- с бързо движение на ръцете си го накарах да ме пусне. Отдръпнах се назад, гледайки го злобно.

-Но ти...ти..
Не можех да продължа изречението си,това Катрин ли беше или ми се привиждаше.Изглеждаше точно като нея.Разтърках очи защото помислих,че вече започвам да халюцинирам,но не.Тя си стоеше там и ме гледаше злобно.
-Ъъъ..аз...извинявай.Просто...няма значение.Съжалявам.
усмихнах се виновно като се отдръпнах от нея

Разтъркях местата, където ме бе държал. Все още леко ме боляха, но не толкова силно.
- Е, какво прави морой като теб сам-самичък в гората?- усмихнах му се. Ако щях да питам за посоката, то поне нямаше да е толкова грубо.
- Нали знаеш, че е препоръчително да си с Пазител.- той не ми позволяваше да срещна погледа му. Да, беше доста унил.
- Станало ли е нещо? И коя е Катрин?- засмях се леко. Явно доста си приличаме с нея, след като той почти получи инфаркт като ме видя. Знам, че понякога плаша хората, но не мислех, че мъж като него ще се изплаши. Усмихнах му се, а той чак сега срещна погледа ми.

Още не можех да осъзная какво става.Чух само въпросът й"Коя е Катрин"
-Катрин...амии тя..Не е важна.
Казах почти без капка чувство.Чувствах се разочарован от това,че не е Катрин,но от дръга страна се чувствах и спокоен,че не е тя.
-А какъв беше другият ти въпрос..не го чух..?
усмихнах се на една страна и впих поглед в лицето й,изучавах го..беше досущ като нея...

Засмях се.
- Да, убедена съм, че не е важна, затова ти почти изпадна в истерия, когато ме видя.- саркастичната ми усмивка нямаше равна.
- А другият въпрос бе какво правиш тук, защо си сам и накъде е училището? И освен ако нямаш много належаща работа, ще ми покажеш ли къде е?- срещнах погледа му и се опитах да изглеждам невинна. Естествено, изглеждах така, сякаш го предизвиквам. Е, добре.
- Моля те...- приближих се към него и наклоних глава на една страна, изучавайки лицето му. Накрая го заобиколих, прокарвайки пръст по рамото му. Засмях се на реакцията му.
- Не ям хора...честно! Е, само понякога, но теб няма да те нападам.- крива усмивка се появи на лицето ми и аз се облегнах на едно дърво.

Държеше се точно като нея.Така предизвикателно и уверено в себе си.Точно това ме привличаше в Катрин през всички тези години. Но сега нямаше да позволя отново да си играят с мен.Приковах я към едно дърво като дъхът ми се разхождаше по врата й,а след малко устните ни бяха на милиметри.
-Убеден съм в това.
казах твърдо
-Да, ще ти покажа къде е.А колкото до Пазителите,о моля те,толкова са досадни.
Отпуснах хватката си и застанах пред нея

За миг го изгледах стъписано.
- Браво.- изимитирах ръкопляскане.
- Очудваш ме, драги.- отново се облегнах на дървото.
- Малко хора могат да ме изненадат, честито!
Оттласнах се от облегалката си и се приближих с бързи стъпки към него. Спрях се на сантиметри от него и срещнах погледа му, гледайки го предизвикателно.
- А сега ще ми покажеш ли къде е училището или предпочиташ да правим друго?- погледът ми се плъзна по тялото му. Не беше зле...Никак дори! За морой си изглеждаше направо супер. Но естествено, аз нямах предвид, това, което казах. Нарочно го правех. Обожавах игричките, изглежда той също им бе фен.
- Натам ли е?- обърнах се на една страна и го заобиколих наполовина.
- Или натам?- озвърнах се на другата страна, макар все още да не го изпусках от погледа си.
- Или...-минах зад гърба му.
- Натам...- прошепнах в ухото му, слагайки ръце на раменете му. Той се обърна светкавично , а аз се отдръпнах също толкова бързо с прословутата си самодоволна усмивка на уста.

-Хаха.Май си падаш по игричките..В прочем как ти е името?
повдигнах вежда и кръстосах ръце
-Щом явно ще сме в една академия би трябвало да си знаем имената.
започнах да обикалям около нея
-Или поне за сега само имената.
прошепнах в ухото й като прокарах пръст по гърба й и останах зад нея докато тя ми даде отговор

- Сигурен ли си, че искаш да ми знаеш името? Не предпочиташ ли да ме наричаш Катрин?- обърнах се и се приближих към него. Срещнах погледа му и се усмихнах.
- А какво ще стане ако наистина ти кажа, че съм Катрин?- повдигнах леко едната си вежда...
- Деймън, липсваше ми.- стъписаният му поглед ме накара да се усмихна. Отдръпнах се и отново се облегнах на дървото. Гледах го как ме изучава и се усмихвах доволно. Знаех името му, защото той бе известен благородник, пък и го бях виждала на снимки. както казах, бяха ми разказвали за него. А аз си играех добре ролята и с малко повече късмет, той щеше да ми повярва.

Добре,тя съвсем ме шашна.Но..не.Това не беше Катрин,можех да го усетя.Не беше същата жена.Наистина изглеждаше като нейно копие,но познавах твърде добре Катрин.Това не беше тя.
-Добре си играеш ролята,но не достатъчно.
намигнах й и доволната усмивка се прокрадна по лицето ми
-Ако ще идваш с мен тръгвай,защото аз няма да те чакам,драга.
казах и тръгнах напред като дори не се и обръщах за да видя къде е

- Добре де, добре. Няма да тичам, забави темпото.- тръгнах след него. Нямах намерение пак да се губя из гората.
- Деймън...Спри се де.- наистина ми бе трудно да тичам с куфар в ръка и неудобно облекло. Накрая той савсем малко забави темпото, така че аз горе-долу да мога да го настигам.
- Никол. Името ми е Никол.- представих се. Поне това можех да му кажа.

-Хубаво.
казах троснато като дори не я поглеждах,защото ако я гледах не знам какво щях да направя
-И ти си си виновна,че не можей да бързаш.Да не беше тръгнала с кокили.Отиваш в академия,а не на модно ревю.
намигнах като отново не я и погледнах
След още няколко минути вървене се озовахме пред академията.
-Е,това е.

- Не ми се сърди, не ти отива.- застанах пред него, срещайки погледа му.
- Не ме избягвай, Деймън. Сърди ми се ако искаш, но не ме игнорирай. Най-мразя да ме игнорират.-пуснах куфара си на земята и бавно се приближих към него.
- Какво има? Знам, че не ми се сърдиш за игричката...- усмихнах му се предизвикателно. Той упорито не искаше да срещне погледа ми, но накрая му се наложи. Стоях пред него все пак. Приближавах се бавно, като накрая спрях на сантиметри от тялото му. "Добре, той е много секси!"- бяха единствените ми мисли в момента. Бях убедена, че погледът ми показва много точно тези мои мисли и все пак не помръднах от мястото си.

-Махни се от мен, ако обичаш.
казах твърдо и я отместих с ръка като стиснах зъби
-Тук ли ще стоиш или ще отиваш на модното ревю?
повдигнах вежда и се измсях подигравателно
-Хайде,припкай напред.Доведох те до тук,друга работа с теб нямам.
усмихнах се и започнах да вървя в обратната посока като се надявах да не тръгне след мен,защото ако направеше не отговарях за действията си

Никой мъж не ме бе отблъсквал преди. По принцип аз им казвах да се разкарат.
- Деймън...Кажи ми защо толкова бягаш от мен и ще те оставя на мира.- заобиколих го, така че отново да съм пред него и скръстих ръце на гърдите си.
- Защо бягаш?- задържах погледа му за още няколко секунди. О да, определено му лазех по нервите.
- Какво има...Пак ли ще ми кажеш да се разкарам?- наклоних настрани глава и отпуснах ръце до тялото си.
- Хайде де...- приближавах се към него. Исках да реагира по някакъв начин, било то и да ме отреже отново.

Не можех да се сдържам вече!Всичко в мен напираше и крещеше да го направя.Притиснах я силно към едно дърво като не ми пукаше от това,че я боли. Просто впих устни в нейните.Нито беше нежно,нито мило.Беше грубо и изпълнено с гянв,но все пак беше целувка.След като отделих устни от нейните й казах без капка чувство.
-Сега би ли се разкарала?!
не,аз не го казах,аз го изкрещях

Оставих го да си излее гнева. Макар да ме болеше, можех да не се оплаквам от това.
- Ако искаше да се разкарам, нямаше да направиш това.- отговорих му с мъркащо гласче, пренебрегвайки факта, че той ми крещеше.И както си седях мирно и кротко, просто хванах якето му и го дръпнах към себе си. Той не успя да се дръпне навреме и аз го целунах. Съ сигурност не можех да нарека целувката ни внимателна или нежна, но пък не си падах по такива неща. Използвах силите си и Дей бе отблъснат от мен и закован за най-близкото друго дърво. Приближих се към него, спирайки на милиметри от устните му.
- Давай...Ако все още искаш да се махна ми кажи...-наведох се и прошепнах в ухото му:
- Искаш ли да си тръгна, Деймън?- дъхът ми пареше врата му.

Ъгх.Напрегнах се колкото мога.Казвах си че ще й устоя.Нямаше да позволя да бъда манипулирван отново.Продърпах я към себе си и отново я целунах.След целувката казах:
-Можеш да си тръгваш.И внимавай да не паднеш на тези неща,които си обула, наречени обувки.
изражението ми беше повече то сериозно,сега нито знаех какво ще стане,нито какво да правя...бях тотално объркан..Отново успя да се намеси в живота ми...След толкова години през които мислех,че съм я забравил,тя с едно движение успя да се завърне отново..А дори не знаех защо Никол изглежда като Катрин...

Разсмях се.
- Добре, щом така искаш. Знам къде не съм желана, макар в твоят случай да е точно обратното и ти продължаваш да се инатиш.- вдигнах рамене, след което му се усмихнах накриво.
- Но да знаеш, че наистина нямам желание да тръгвам.- докоснах гърдите му с пръст и за миг го задържах там. Срещнах погледа му и се загледах в устните му.
- Добре...тръгвам си.- отстъпих назад, все още с лице към него.