Гората:.

Истината беше,че не исках да си тръгва...и никога е съм го искал.Беше Никол,но аз я приемах като Катрин.Онази подла и обичаща игрите Катрин.Такава беше и Никол.
-Почакай...
казах едвам- едвам
-И аз мисля да се прибирам..
застанах до нея като отново не я поглеждах
Вътрешно се обвинявах за това,което сторих,но не можех да го спра.Не можех да спра желанието да съм край нея.

Усмивката ми нямаше равна.
- Да поостанем още малко, какво ще кажеш?- приближих се отново към него. Той отказваше да ме погледне отново. Добре, явно щеше да е по трудният начин. Докоснах лицето му и той вдигна глава. Сложих пръст на устните му, казвайки му да замълчи.
- Вече разбрах каквото ми бе нужно.- доближих се към него бавно, а той всеки момент щеше да се отдръпне. Спрях точно преди да го целуна, гледайки го в очите.
- Знам, че го искаш.- телата ни вече се докосваха.
- Целуни ме, Деймън.-надигнах се на пръсти, за да ме чуе и за да го прошепна в ухото му.

-Майната ти,Катрин.Така де,Никол.
усмихнах се без никаква емоция и я отблъснах от себе си
-Да,права си.Искам го.Искам да ме оставиш намира.
намигнах й и се усмихнах доволно
Тръгнах напред към академията и не се обръщах назад.Нямаше отново да прави с мен каквото поиска.

- Това беше мило...-промърморих на себе си. Тръгнах към академията, вдигайки куфара от земята.
-Е,няма ли да ми помогнеш.Както вече казах-имаш "прекрасни" обноски.
казах с намусена физиономия и в мига,в който той взе куфара самодоволната ми усмивчица отново изгря на лицето ми
-Та,сега ми кажи коя е Катрин и защо по дяволите ме наричаш така?
застанах точно пред него като започнах да потропвам с крак като кръстосах ръцете си...

-Ако не престанеш да ме питаш коя е Катрин ще захвърля куфара ти където ми падне и после върви и си събирай нещата сама!Така че върви и млъкни!
изсъсках отсреща й
-Не ме изнервяй още повече,за твое добро е.
казах като стисках зъби,изнервяше ме до крайност,не стига,че не можех и да я погледна,а тя все се натрапвше пред погледа ми

Стиснах зъби. Можех да му ред причини да престане да ме дразни, но пък той ми носеше куфара. Поне нямаше да ми тежи. Вървяхме в мълчание. Аз чаках той да се успокои, а той нямаше такова намерение. Накрая се спрях на място, но той продължи.
- Трябва да поговорим.-казах със сериозно изражение, но той ме игнорираше.
- Деймън...Защо ме мразиш толкова?- той се спря бавно и остави куфара на земята. Вярно е, че допреди малко си играех с него, но пък не трябваше да изключва и идеята, че може би той ми харесва.

Спрях се и оставих куфара й на земята.Стисканх зъби,притворих за миг очи, след което се обърнах.
-Аз не те мразя,миличка.Не изпитвам нищо към теб.
казах го с може би най-спокойният тон,който мога да имам,а всъщност от вътре бях толкова не споковен,колкото спокоен бе и тонът ми
-Как можа пък да си го помислиш?
изсмях се звучно, а след това впих поглед в нея и бавно започнах да се приближавам

В главата ми минаха доста мисли какво всъщност мога да направя докато той се приближава, но останах спокойна, поне привидно и само го проследих с поглед.
- Не ме мразиш? Защо тогава ме отбягваш? Мислех, че обичаш игричките...-сега и аз направих малка стъпка напред към него.
- Деймън, коя е Катрин? Моля те, отговори ми.- направих още една малка стъпка напред...

-Колко пъти да ти кажа,че няма значение коя е!тя не съществува!Разбери!
хванах лицето й и извиках тези думи в него,побяснях,не можех да се контролирам,виждах Катрин в нея,та тя е като нейно копие...Как..как е възможно...
-Не те интересува коя е Катрин,ясно?
казах това като я погледнах право в очите,а в тях се четеше гняв,ярост...любов..

Стоях неподвижно и го гледах в очите. Боже, беше толкова секси, когато е ядосан! Преглътнах мъчително, насилвайки се да стоя мирно.
- Защо да не ме интересува? Деймън, виждам го в очите ти.- хванах ръцете му, които бяха на врата ми. Приближих се още малко, така че устните ни почти се докосваха.
- Коя е тя?- исках да го целуна безумно много, но това само щеше да го вбеси допълнително. Накрая се предадох, взех лицето му в ръцете си и го направих.

След целувката се отдръпнах от нея и казах:
-Добре де мамка му ще престанеш ли да ме целуваш?!А?!Едвам се познаваме,а до сега сме се целунали 100 пъти!Спри!
вбесих се и това е меко казано,целувах ли нея,сякаш целувах Катрин
След тези думи отново я целунах,целунах..меко казано..не знам дали беше целувка или...направо й налетях..По дяволите побъркваше ме,можеше да ме изкара извън нерви и въпреки това ме караше да я искам...

Отвърнах на целувката му.
- Така ми харесваш повече.- затворих очи и извих врата си назад. Завъртях се, така че, да мога да се подпра на нещо, оказа се дърво и той продължи. Харесваше ми и то много. Но съвсем скоро го отблъснах от себе си, отдръпвайки се назад.
- Не си мислиш за мен, а за Катрин. И колкото и да те харесвам, ще ти кажа не.- срещнах погледа му, опитвайки се да му се усмихна. Направих реверанс и се обърнах. Взех куфара си и го оставих...

-А за кого да те мисля като сте напълно еднакви, по дяволите!
изкрещях в изблик на гняв,и чак след това осъзнах какво съм казал
-Ето,казах ти коя е Катрин,сега доволна ли си?А!?
изкрещях й го в лицето
-Добре,това беше достатъчно.
махнах с ръка и продължих с доста бързо темпо напред

Хм...Поне ми беше казал коя е Катрин. Пак беше нещо като за начало. Както и да е, влязох в училището и съвсем скоро отново се обърках. Обиколих повечето крила, докато накрая не стигнах до крило, над което пишеш "Спални помещения".
- Еврика!- казах с не особено голям ентусиазъм и се отправих към стаята си, която по чудо намерих...