Бара

Седнах на предишното си място на бара, хвърляйки бегъл поглед на обстановката около мен. Нем, нищо не се бе променило. Поръчах на бармана питиетата ни и зачаках крокто да ни ги даде. Тропах леко по плота на бара, гледайки рафтовете пред мен. Там имаше абсолютно всичко, за което се сетиш. Водка, уиски, ром, джин, вино, текила, шампансксо, коняк и още поне 100 вида. Направо се изненадах, в началото не бях забелязала големият избор, но сега...Само след миг изненадата изчезна, заменена от безразличие.
- Ученик в Академията ли си?- обърнах се към Роб, като чак сега забелязах, че всъщност...е хубав. Задържах погледа си няколко секунди на лицето му, май го гледах втренчено, след което отново се обърнах напред, отпивайки от чашата си.

- Да, вчера пристигнах. - Отговори без да я поглежда, докато се наместваше на стола до нея. Ужасното на тези столове е, че нямаха нищо общо с онези фотьойли, които уж правят масаж. Да седиш на това беше все едно да седиш на голяма купа или чиния на пръчка.
Изсумтя изпод нос и се подпря с ръце на плота. Усещаше едно такова странно чувство, което... не можеше да бъде идентифицирано. За момента поне. Едно параноично чувство, което може да унищожи човек ако психиката е по - нестабилна. Чувството което изпитват малките деца, когато не могат да заспят, защото мислят, че има някой... или нещо в стаята. Чувството, заради което кокошките закъсняват със спането и подраняват със събуждането, заради което се изкълваваха взаимно, с оправданието, че са помислили другата кокошка или петел за мутирал орех с крила. Или за жълъд.
Разтърси глава сякаш за да се отърве от странните си помисли, осъзнавайки, че досега е зяпал втренчено една определена точка, намираща се в деколтето на стоящата до него госпожица. Очите му се разшириха от ужас при спомена за последствията от последния път, когато бе направил нещо подобно - трябваше да търчи до края на проклетия селски път, докато разярените, почти истерични женски с тигани, лопати и кирки се откажеха да го гонят.
Напипа с ръка чашата, която се предполагаше, че ще бъде негова. Да, тази с уискито. Придърпа я към себе си, като внимаваше да не разлее безценната кехлибарна течност, бавно и флегматично я поднесе към устата си и най - накрая отпи, изпивайки една четвърт от нея.

Кимнах леко, обмисляйки какво точно да му кажа. Не се сещах за тема за разговор, затова и се отказах да говоря много-много. Разклатих леко чашата си с водка, наблюдавайки как течността прави кръгообразни движения. Виждах отражението си, макар и доста изкривено, в стъклената повърхност и накрая просто отпих. Замислих се за първият ден, когато аз пристигнах и какво приключение беше. Деймън бе първият човек, когото бях видяла и ме бе объркал с Катрин. Усмихнах се леко при мисълта и отново отпих от чашата си. Водката ми вече бе наполовина пресушена и аз обмислях дали да си поръчам още една след това. И без това вече ми се виеше свят, какво значение имаше дали ще съм малко по-пияна от сега? Само мъъъничко...Примигах и оставих чашата на плота.
- Аха...И как е?- въпросът бе отправен към Роб, но това по нищо не личеше. Не се обърнах към него, нито пък споменах името му. Просто продължавах да се взирам в празното пространство пред мен и да си играя с алкохола в ръцете си.

Не успя да разбере дали говори на него, или на водката, заради което не отговори. Той също обичаше да провежда дискусии с алкохола преди да го изпие. Особено когато подът отчаяно се опитваше да го удари по главата. За негово щастие, това не се случваше често.
Още една стабилна глътка и чашата отново си живуркаше спокойно върху плота, както преди. Може би утре щеше да се върне отново, за да си намери работа, тъй като иначе сигурно щеше да му се наложи да се храни с вода от някоя улична или училищна тоалетна. Потръпна при мисълта. Не, че сега не можеше спокойно да се уреди като... барман примерно, но не му се занимаваше. Ама изобщо.
- Таа... Предполагам ти си завършила вече... - Още една глътка и чашата се изпразни.

Той или не бе чул въпроса ми или се правеше на разсеян. Може би все с нещо трябваше да му покажа, че говорех на него, а не на плота, да кажем. Обърнах се леко към него, довършвайки питието в ръката си, след което оставих чашата на плота, плъзвайки я към бармана. Той разбра намека и я взе, заемайки се с наливането на още водка.
- Не съм завършила...- поклатих леко глава, поглеждайки го. Той наистина бе хубав. Но може и аз да прекалявах с алкохола. Ако продължавах така, скоро щях да го намирам неустоим, а тази мисъл ме плашеше. Извърнах се обратно към бармана, стараейки се да гледам предимно плота или бутилките с алкохолни напитки.
- Успя ли да се настаниш вече в Академията? Роб...- след въпроса си казах и името му, знак, че говоря на него. Не исках пак да си мисли, че говоря на стената, на бармана или дори на чашата си. Би било странно дори и за мен...

- С известни мъчения, да. Така де, усилия. - Побутна чашата с пръст към края на барплота, за да може бармана да разбере, че няма намерение да отмъква чашата. Не за друго, просто смяташе, че е прекалено велик за нея.
- Щом не си, защо си тук през ваканцията? - Попита, подпирайки главата си с ръка. Измести лакътя си малко по - настрани, което несъзнателно вдигна нивото на очите му достатъчно, за да може ужасяващата светлина от лампите да се врязва в зениците му. Присви очи, в опит да се предпази от гибелната светлина, но това не му помогна. "Станал съм като... къртица. Не, глупости. Аз СЪМ къртицата!" Помисли с възмущение. Нямаше да е зле да се опитва да излиза повече - да прекарва повече време сред природата, сред човешки или изобщо мърдащи същества, вместо да стои затрупан с купчини книги в семейната библиотека. Всъщност, самото му присъствие в академията означаваше проява на жалък опит за проява на желание отново да се присъедини към цивилизацията. Желание отново да стане нормален!

Вдигнах леко рамене, знак, че и аз не знам точната причина за това. Барманът отново напълни чашата ми, а на мен все повече ми се виеше свят.
- Да ти кажа честно, не знам защо. Може би, защото ме домързя да ходя където и да е, пък и имам проблеми със смахнатото си гадже...Пардон..смахнато бивше гадже.- започвах да се напивам. Това не бе на добре, току-виж направя някоя глупост. И все пак отново отпих от питието си с непукистичен поглед.
- Ами ти? Защо си тук?- отново не се обърнах към него, а сякаш говорех на напитката си. Накрая реших, че трябва да дам някакъв жизнен показател, че все пак си общувам с него, а не с водкатаи се завъртях на стола, така че да съм с лице към него.

Толкова много време не бях обелвала и дума нито на Деймън, нито на Стефан, че се чувствах изолирана от света. Днес бе рожденият ден на г-н Салватор и ми идеше да се разплача. Насилих се да изляза от стаята си и да дойда в бара. Планувах да се напия до припадък, след което да се прибера и да прекарам нощта сама в стаята си. Или....да видя дали ще успея да преодолея Дей за една вечер като се свалям с някой случаен тип.
Влязох в помещението, оглеждайки се. Намерих едно свободно място и се запътих към него с бърза крачка. Дългите ми черни дънки и кървавочервен изрязан потник определено привличаха внимание. Бяха съчетани с кафяво кожено яке и каубойски ботуши до коляното.
- Водка. Да е чиста.- поръчах на бармана, който веднага ми намигна с предизвикателна усмивка. Изгледах го продължително с иронична усмивка, след което той се зае да ми налива водката. Огледах се отново и забелязах...Деймън. Паникьосах се, а барманът тъкмо се приближаваше към мен.
- Заповядайте, госпожице.- каза той с усмивка и отново ми намигна, облягайки се на бара към мен.
- Как се казваш, секси?- той само облиза устни, измервайки ме с поглед. Изгледах го непукистично и благодарих. Какво трябваше да направя сега?
- Никол...- усмихнах му се, облягайки се към него. Лицата ни бяха на няколко сантиметра и аз прокарах пръст върху бузата му.
- И скъпи...знаеш ли какво?- прошепнах го в ухото му, надвесвайки се през бара към него. Погледът му моментално се спря на изрязаното ми диколте и само само се усмихнах.
- Заета съм.- целунах го по бузата, слизайки от високия стол. Направих няколко крачки назад, като продължавах да го гледам в очите. Накрая му изпратих въздушна целувка и тръгнах към Деймън. Само си играех с момчето на бара, всъщност исках да видя дали Дей ще ревнува.

Дам, явно ревнуваше. Това само ме накара да се усмихна.
- Здравей, Деймън.- мястото до него бе свободно и аз седнах, оставяйки водката си. Усмихнах му се предизвикателно и кърстосах крака.
- Как си, скъпи? Честит рожден ден.- знаех, че сме скъсали и сега просто флиртувах. Вероятно само щях да го ядосам, но...Все пак си заслужаваше да опитам.
- Какво правиш напоследък? Не сме се виждали от много време...Как е Лиса, заедно ли сте вече?- в очите ми проблесна ревниво пламъче, но аз отклоних поглед, отпивайки от чашата си. Надявах се да си мисли, че съм го преодоляла. Искрено се надявах да ми повярва.

Разсмях се силно, когато той ми се ядоса.
- О, миличък, не се дразни толкова. Обърнах се към него и коляното ми докосна неговото.- вероятно сега ме мразеше.
- Какво толкова е станало, Дей? Просто ти честитих рождения ден.- намигнах му и сложих ръка на коляното му.
- А сега какво ще кажеш да си поговорим?- изпих на екс водката си и махнах на бармана да дойде.
- Още една.- бутнах чашата към него и той ме погледна невярващо. След миг явно реши, че все пак може да ме сваля, било то и пред Деймън и ми намигна, тръгвайки към бутилката.

Очудих се, когато хвана бармана.
- Спри се де!- хванах ръката му, дърпайки я назад.
- Да се разходим? Навън?- вече бях спряла с игричките и сега бях абсольтно сериозна. Не исках да му провалям рожденият ден чааак толкова много.
- Моля те.- срещнах погледа му, като все още държах ръката му.
- А и...не съм заета.- задържах погледа му за миг, след което пуснах ръката му. Все още го обичах, все още имах силни чувства към него, но...Не мислех, че на него му пука.

Той излезе и аз се изненадах от адската жега, която бе навън. Махнах якето си, хващайки го с ръка.
- Да кажа каквото имам да кажа?- изгледах го непукистично и се дръпнах назад. Наистина ли му бях толкова безразлична вече? Изгедах го и за миг по погледа ми си пролича, че ме боли, след което емоциите изчезнаха.
- Честит рожден ден, красавецо.- с едно движение бях до него и го целунах по бузата игриво. Дръпнах се, изпращайки му целувка. Обърнах се и направих няколко крачки, като вътрешно се проклинах за абсолютно всичко.

Изгледах го, като вътрешно ми идеше да заподскачам. Но въпреки това щях да продължа с игричката си. Приближих се към него, все още усмихната. Допрях ръка до едната страна на лицето му, изчаквайки да вдигне очите си към моите.
- Деймън...- казах го с нежен и внимателен глас, опитвайки се да не го стресна допълнително или да го накарам да се отдръпне. Не исках да го прави, нямаше да понеса ако го стори. Щеше да е прекалено болезнено за мен само да си го помисля.
- Хей, успокой се.- направих още една малка крачка към него.
- И аз те обичам...- погалих леко бузата му, плъзгайки върха на пръстите си по кожата му. Но в следващата секунда се разколебах и направих една несигурна крачка назад, срещайки погледа му.

Деймън внимателно ме придърпа към себе си и аз изтръпнах. Не помръдвах и на сантиметър, погледът ми не се отделяше от неговия. Ръката му внимателно се плъзна през няколкото кичура коса, висящи пред лицето ми, след което той ме целуна. Никога не е бил толкова нежен и внимателен. За миг се стъписах, след което отвърнах на целувката, прегръщайки го през кръста. За три месеца, чак сега осъзнавах колко много ми бе липсвал. Гласът, докосването, целувките, всичко в него. И с тази целувка сякаш си наваксвах за абсолютно всичко станало...

Той ме прегърна и аз отпуснах главата си на рамото му. Признавах си, че за три месеца бе започнал да изглежда още по-неустоим.
- Дей, как плануваше да прекараш вечерта?- устните ми внимателно се спуснаха по врата му и дъхът ми опари кожата му. Не можех да си стоя кротко около него. За три месеца...липсваше ми толкова много. Отдръпнах се леко назад и видях искрената изненада в погледа му.
- Знаеш ли...не ми отговаряй...- поклатих леко глава с дяволит поглед. Бутнах го назад и той се подпря на стената на бара. С две крачки вече бях при него и отново го целунах, задълбочавайки целувката.

Той ме притисна към себе си и палава усмивка се прокрадна на лицето ми. Отдръпнах се за миг, след което прокарах ръцете си по гръдта му, плъзгайки ноктите си. Дъхът ми започна да се разхожа по врата на Дей и скоро устните му се впиха в кожата му. Засмуках леко мястото, след което тново се върнах на така сочните негови устни. Целувката се задълбочи още повече, а аз хванах дланите на приятеля си, вдигайки ги нагоре. В следващият миг ги притисках към стената от двете страни на главата му.
- Липсваше ми, скъпи.- срещнах погледа му за миг, усмихвайки се предизвикателно.