Бара

Тъкмо щеше да съблече палтото си, за да го даде на горкото, зъзнещо девойче, когато дойде още един изтупан господин. Пфу, аман от богаташи! Което го наведе мисълта, че палтото му едва ли щеше да бъде желано. И все пак, усмивка разтегли лицето му, докато дърпаше за последен път от цигарата. Какво по дяволите? Къде, в името на мрака се бе набутал? Хвърли цигарата на земята, след което най - безмилостно я смачка с крак, като долно насекомо, като досаден паразит. Но той си ги обичаше.
- Гаджето ти, предполагам. - Изфъфли изпод нос, докато ровеше във всеки наличен джоб, в отчаяно търсене на запалка. Пръстите му напипаха нещо смачкано, грапаво на места. Кибрит.
- Казвам се Роб, не че чов ... господина го интересува. - Поднесе кибрита пред лицето си, трескаво опитвайки се да запали клечката.

С всяка секунда ставах все по-объркан и ядосан...Какъв беше този...да не се опитваше да я сваля?!Да...влязох в ролята ан ревнивото гадже,но...Ъгх,този ми лазеше по нервите.Сега и на важен ли щеше да ми се прави.
-Всъщност да,прав си.Не ме интересува.
изсъсках насреща му като дръпнах Никол за ръката и се отмеситхме малко по-настрани от онзи тип
-Какво по дяовлите правиш?
изшептях като я погледнах сериозно...виждаше се,че съм объркан,ядосан...наранен

Деймън ме дръпна настрана и аз се намръщих. Виждах, че ме ревнува, но точно в момента нямах нужда от това. Внимателно отдръпнах ръката си от неговата, срещайки погледа му. Бях леко замаяна заради алкохола и дори леко ядосана заради поведението му.
- Нищо не правя. Дойдох в бара, взех си питие и сега съм леко пияна. А това е просто мъж, който срещнах. Само си говорим, нищо повече. Не разбирам защо ме ревнуваш.- вдигнах непукистично рамене, скръствайки ръце пред гърдите си.
- Аз да те ревнувам ли от Лиса? Поне с Роб не си четем мислите...- присвих очи към него. След като вече знаех подробностите за връзката между него и бившата му, бях бясна.

"Къде попаднах, майка му и прасе..." Изруга мислено наум, след което изгълта всичкия дим, който бе успял да издърпа от цигарата. Издиша го. Ей сега, само да си допушеше цигарата ... И щеше да се махне от тази досадна свада, на очеизвадно влюбени благородничета. Само да си допушеше цигарата...
Дръпна още веднъж. Наистина ненавиждаше подобни неща. Ревност. Да, понякога тя бе наложителна, необходима, и съвсем уместна. Не и в този случай. Освен, ако ... Освен ако не се минеше на мисловно ниво. Тогава новодошлият сигурно щеше да го пребие. Не, че си бе позволил известни фантазии с госпожицата, но все пак ...

-Знаеш ли,че ако не беше Лиса аз нямаше да съм жив?!
казах като я погледнах сериозно..някак студено...
-Знаеш ли...съжалявам!Прави каквото искаш...
вдигнах ръце и закрачих към колата си ядосано като преди това хвнаах онзи тип за яката и тихо изсъсках в ухото му
-Да не си я докоснал.Ясно?
повдигнах вежда и го пуснах като се качих в колата и потеглих,не можех да стоя там повече

Изгледах го бясно, докато си тръгваше.
- Добре! Чао!- изкрещях след него и останах на мястото си няколко минути. Вбесявах се и без да искам задуха доста силен вятър. Отпуснах юмруците си до тялото, стараейки се да се успокоя. Върнах се при Роб, срещайки погледа му с усмивка.
- Искаш ли да се разходим?- погледнах го дружелюбно. След като гаджето ми щеше да ревнува, поне да имаше причина...Щях да се държа добре с Роб и дори да флуртувам с него, напук на Деймън!

Силният вятър, плод на нейните способности, увеличи скоростта и силата си, блъскайки се в задницата на колата, карайки я да полети с бясна скорост право към края на улицата, където с нетърпение я очакваше част от панелен блок. Роб се усмихна, когато въздушната струя заобиколи от лявата страна на колата, карайки колата да се превърти. Въртейки се около колата, въздушната струя метър по метър го преместваше към един от електричните стълбове на отсрещния тротоар. Най - накрая му втръсна да си играе с горкия чов ... вампирец, и въздушната струя избута колата в стълба така, че той да се вреже точно по средата на капака. Жалко за колата, изглеждаше хубава. Но, като се замислеше, всички лъскави коли изглеждат хубаво.
- Виж, маце, хубава си, но ако ще ми се наложи да се занимавам с ненормалните ти гаджета, защото съм решил да стоя на един и същи тротоар с теб ... - Последвано от поредното дръпване.

Вцепених се, неспособна да гледам какво става с колата. Аз ли го правех?! Не, нямаше как да съм аз. Най-вероятно бе Роб. Ужасих се, опитвайки се да спра колата, но не можех да се съсредоточа. Накрая едва успях да задържа Дей на седалката му без да се нарани при удара.
- О Господи!- покрих устата си с ръка, обръщайки се към Роб.
- Защо го направи?- изгледах го ядосано, след което отново се обърнах към Деймън. Той май бе добре, затова насочих вниманието си към него.
- Защо се опитваш да убиеш приятеля ми? Никой няма право да го убива освен мен!- приближих се на няколко крачки от него, срещайки погледа му. На него явно не му пукаше, а това само ме ядосваше още повече.

- Мислиш ли, че наистина искам да го утрепам? - Тъпото, арогантно, изключително нахално при това копеле! - Не. А защо го направих? - Потупа яката на палтото - шлифер, сякаш искаше да изчисти въображаемата мръсотия от нея. Дръпна, глътна, издиша. - Знаеш ли, позволява си прекалено много. - "И не само в държанието си с горките, невинни, случайни хорица."

Изведнъж колата ми се понесе във въздуха,люлеейки се и заобикаляйки сгради,докато най-накрая не се блъсна в стълб!Те да не искаха д аме убият?!За щастие някак си останах на седалката,отворих вратата и слязах на земята.Боже...колата не ставаше за нищо!Просто прекрасно....ози кучи син...
Тъкмо,когато погледнах към Никол и онова копеле видях,че сякаш...сякаш тя го целува?!Не можех да видя хубаво,но..така...така изглеждаше.Да...сигурно го награждава за прекрасната работа,която свърши и за малко да ме убие!
-Никол,не те ли е срам поне пред мен да го правиш?Не можеш ли да го целуваш,когато сте насаме?!
извиках и започнах да се приближавам към тях

Деймън излезе от колата и вместо да ми благодари, че му спасих живота едва ли не, той ми се развика! Развика ми се! Не можех да определя дали съм по-бясна или по-шокирана. Обърнах се към него при последните му думи и ченето ми едва не удари пода. Да го целувам?! Какво по...?!
- Ти добре ли си? Да не си удари главата прекалено силно?- вдигнах леко едната си вежда, отново бясна до степен на неузнаваемост. Боже, не знам дали преди малко Роб нямаше да го убие, но аз сега бих го убила. Тази проклета ревност ме дразнеше адски много.

Дръпна още веднъж, със скръбно изражение на лице. Какво, толкова ли беше гнусен?! Да, носеше старите си дрехи, беше безпаричен, но ... Добре де, може би беше гнусен.
Хвърли цигарата, незнайно как до бившата й посестрима по кутия. Сега щяха да могат да се разграждат на паважа заедно, с години, стотици години и векове... Може би не тук, а някъде другаде - на бунището примерно, но щяха да са заедно. Усмихна се, сякаш знаеше, че горките умъртвени цигари заслужават поне това, и тръгна да вади още една, която също, все някога, щеше да угасне. И после щеше да бъде захвърлена, като боклука какъвто беше, на улицата. Да замърсява. Да напомня на тъпите чистачки или чистачи с огромните им машини за чистене, че трябва да си вършат работата.

Ъм...явно се бях объркал...Стана ми кофти,но това не променяше нещата.Знам...ревнувах я и то много,но...защо още се размотаваше с този,който едвам не ме уби?!
-Де да я бях ударил!
казах ядосано като закрачих към нея,а тя също идваше към мен...и все пак..беше толквоа красива,когато беше ядосана...липсваше ми..
-Никол...защо избяга от гората?Защо ме остави?
попитах като я хвнаах за раменете и се вгледах в очите й

Приближих се към Деймън с намерението да му се разкрещя и дори да му ударя шамар, но той ме хвана за раменете, вглеждайки се в очите ми. За миг се изненадах, но после отново се вбесих. Дръпнах се рязко назад, махайки ръцете му от раменете си.
- Не, не си си ударил главата, защото се погрижих да останеш цял и здрав. И избягах, защото не мога да приема, че...Четеш мислите на бившата си, по дяволите!- крещях и го гледах бясно през това време. Ръцете ми трепереха и може би/само може би/ в гласът ми се долавяха нотки на болка. Прехапах устна, спирайки с крещенето. настъпи тишина за няколко мига, след което аз се обърнах и отидох до стената на бара, облягайки се върху нея. Бях на няколко метра от Роб и бе ясно, че няма да тръгна след Деймън, за да му се извинявам.

Обладалото го преди малко чувство за самосъжаление се беше изпарило, както и размишленията за съдбата на мъртвите цигари. Изпарили се, проправяйки път на едно... такова странно чувство, което трудно можеше да се определи като приятно. Накракто, чувстваше се неловко. Може би онази старата рецепционистка в академията беше права - щеше да е по - добре ако беше останал в стаята си, за да спи, пуши и скучае, вместо да става свидетел на сърцераздирателните драми на двама влюбени. Е, може би вече не чак толкова влюбени. Та, неловкост. Чувството се състоеше от това, че човек не знае какво прави на мястото, на което седи, или какво да каже на човека до себе си. В случая, мацето вампир.
- Предполагам вече си трезва. - Беше единственото нещо, което можеше да измисли. Може би щеше да е по - добре да си мълчи, но ... нейсе. Отново, мъчителното търсене на "огънче" се поднови.

Щом разбрах,че тя ме е предпазила...определео се почувствах кофти от факта,че в момента й крещях,че я ревнувах и т.н.
Последвах я акто застанах на 2 крачки от нея,опитвайки се да игнорирам онази отрепка.
-Да не мисли,че на мен ми е лесно,Никол?В момента в главата ми е каша и цял живот ще е така,но ако не беше Лиса щях да съм мъртъв.Какво предпочиташ?
повдигнах изпитателно вежда и отново впих очите си в нея

Изгледах го, когато се приближи. Продължавах да съм му бясна, но думите му ми въздействаха. Отворих уста, за да отговоря на въпроса му, но звук не излезе. Това определено го бе шокирало. Наведох глава към земята и усетих как той се отдръпва.
- Деймън...Мисля, че ми е нужно малко време...- казах това тихо, целият ми гняв бе изчезнал, но не изпитвах болка. А мисълта, че не можех да отговоря на въпроса му, ме плашеше.
- Сама....- вдигнах поглед към него, надявах се да схване намека. Раздялата щеше да ми помогне да помисля трезво. И засега смятах да остана тук с Роб.

- Баси хората ... - Изсумтя изпод нос, без някакво намерение да бъде чут от околните. Може би щеше да влезе вътре, за да си изпроси от някое богаташче още една чашка уиски? Щеше да му дойде добре, особено след тези сцени, на които бе принуден да става свидетел. Но, не. Най - сетне, издърпа измачканата кибритена кутийка отново на бял свята, издърпа клечка и я запали, докато с другата ръка връщаше кутийката на мястото й. Още една цигара, и щеше да се изнесе, тъй като всичко това започваше да му става досадно. Сапунки, и така нататък. Но пък всъщност, като се замислеше, пеша нямаше да стигне доникъде.

Мозъкт ми блокира...мислите ми се стрелкаха и не можех да се задържа на една..Намекът й,думите й..беше ми ясно.
-Да...
поклатих глава като се приближих до нея,прокарах ръка по лицето й,целунах челото й и тихо казах
-Колкото време ти е нужно..имаш го.
едвам произнесох думите..обърнах се и закрачих на някъде...незнайно къде..просто не можех да остана там повече..

Стиснах устни, когато целуна челото ми. Свих се, скръствайки ръце пред гърдите си. Добре...А си мислех, че не ми пука. Преглътнах с известно усилие и се огледах. Роб бе тук и още пушеше.
- Решил си да си скъсяваш живота с 20-тина години още тази вечер?- повдигнах вежда, поглеждайки го. Не се заяждах, а просто водех разговор. Упорито щях да отбягвам темата от преди малко, пък и едва ли той щеше да говори за това. Мислех да вляза обратно вътре, но това щеше да стане след малко, сега мислех да остана още поне 5 минути на въздух.

Ухили й се.
- Защо не? - Каза, след което лъчезарната усмивка се стопи, проправяйки път на изразяващото безразличие изражение, което красеше лицето му обикновено. Поднесе запалената клечка към цигарата, и вече запалил я, дръпна.
Честно, не знаеше какво да й каже. Странният господин се беше махнал, тя сигурно щеше да пие до неузнаваемост, а той... Той нямаше достатъчно пари и за вафла. Може би щеше да разпита хората вътре, или поне тези, които изглеждат отегчени от живота и пият сами, дали има някакъв шанс да си намери работа някъде ... тук. В градчето.

Изгледах го с известно безразличие, след което се засмях.
- Твоя работа. Само не припадай...- вдигнах леко рамене, поглеждайки към всичките цигари на земята. Обърнах се към бара, за миг мислейки какво да правя. Накрая реших да си го изкрам на алкохола и отново погледът ми се стрелна към Роб.
- Хайде...Ще те черпя.- кимнах леко към бара, след което влязох. Надявах се като си изпуши цигарата да дойде, нямаше да пия сама. Иби щях, но щеше да ми е скучно. Накрая може би барманът щеше да ме изхвърли от заведението за нагло поведение и щеше да ми се наложи да карам пияна, а това никак не бе добра идея.

- Защо реши, че ще припадам? - Изгледа я с вдигната вежда докато още не бе решила да влиза вътре.
Всъщност, нямаше нищо против да го черпят. Наистина. Даже обичаше, не, обожаваше да го черпя. Особено ако черпещият няма намерение да си иска парите след това. Но... нещо не беше наред в тази ситуация. По принцип не трябваше ли да е обратното? Той да черпи нея? Чувстваше се неловко. Особено след всичките тези сцени, това беше леко ... странно. Но пък, какво. Уискито си беше уиски и докато е така, той черпене нямаше да откаже.

Вдигнах леко рамене в знак на безразличие.
- След като изпуши една кутия, може би белият ти дроб или поне това, което е останало от него ще се възпротиви и ще реши да даде заето за малко, при което ти най-вероятно ще припаднеш.- казах всичко с абсолютно спокоен глас, сякаш му обяснявах как се играе шах.
- Затова и предположих, че ще припаднеш.- срещнах за миг погледа му, след което се ухилих насреща му.
- Аз влизам, на бара ще те чака чашата ти с уиски. Когато решите, можете да ме удостоите с честта да стоя на стола до Вас, сър.- поклоних се, след което го погледнах с иронична усмивка и влязох вътре.

"Какво по дяволите..." Но, за негово щастие това, което тя описваше нямаше да се случи толкова бързо. Белият му дроб щеше да откаже, да, но най - малко след седем - десет години.
"А защо да не те удостоя с честта да седнеш върху мен!" Помисли си, раздразнен, докато затваряше входната врата. Остави старинното палто на най - близката закачалка и издърпа измачканите краища на тъмно - сивата риза надолу, сякаш това щеше да ги оправи. Въздъхна тежко, осъзнал безнадежността на ситуацията, след което се довлече до бара.