Бара

Засмях се тихичко, докато устните ми подължаваха да обхождат врата му.
- Милост ли? Това са три месеца, мили.- ръцете ми палаво се спускаха надолу по гърдите му и накрая прокарах лекичко ноктите си по бедрата му. Той изтръпна и аз се усмихнах. Направих крачка назад, срещайки погледа му.
- Хайде, успокой се...Ще имаме време за това.- изплезих му се и го повиках към себе си с пръстче.
- Какво ти се прави? Все пак имаш рожден ден...- изплезих му се и отново го повиках към себе си с пръстче, отстъпвайки с котешка походка назад.

Извих леко глава, така че той да може да шепти на ухото ми.
- Сигурен ли си, че няма да ни е скучно?- завъртях се към него, усмихвайки се игриво. Естествено, се шегувах. Знаех, че няма да ни е скучно, даже напротив...Но исках да видя какво ще ми отговори.
- Какво ще кажеш, скъпи?- целунах го леко. Ръцете ми отново го прегърнаха през кръста, но аз се дръпнах само след миг, чаках да ми отговори.

Изпълзя изпод барплота, едвам - едвам успявайки да избегне краката на другия барман.
- Роб, кранто такава, от колко време стоиш там? - Изсмя се пълничкият чичка, докато излъскваше поредната бирена халба. Измърмори нещо изпод нос, и в опита си за рязко изправяне блъсна главата си, в резултат на което падна по гръб в позицията, в която се бе събудил. Примига, всичко все още бе размазано, подът се въртеше, опитваше се да го изхвърли към тавана, който пък искаше да го изяде. Затвори очи. Вдиша бавно, закашля се. Издиша. Вдиша бавно, издиша. Отвори очи - картината сякаш се бе нормализирала що - годе. Изпълзя изпод бара, едвам - едвам, и се изправи, подпирайки се на дървения плот.
Така. Значи. Спомняше си, някакви момичета ... Една бутилка ром ... Дървен под. Търкаляща се бутилка. После, завъртане, и тавана. Синеоко момиче. Бутилка. Празна бутилка. Рязко изправяне. Тъмнина. Някакъв мъж ... Ядосан мъж. Болка в окото. Мъжът ... лежи на земята. После, спъва се в тялото му, през вратата и ... тъмнина. Черно.
- Може ли чаша вода? - Замисли се за секунда. - Бутилка всъщност. И може би айрян.

/Пиша в тази тема, тъй като забелязвам, че няма тема "Улиците на Споукан", а чисто и просто ме мързи да правя нова, както и да я описвам./

Роб избута тежката дървена врата с рамо и след има - няма няколко секунди студеният планински въздух го лъхна. Лицето му се изкриви в грозна гримаса, и за момент страничният наблюдател би могъл да се заблуди, че подобно на маска върху лицето му има тънък слой синя скреж. "Но, със следващото примигване, господин Страничен Наблюдател, Случаен Минувач или господин Непознат, съм сигурен, че ще бъдете доста учуден, тъй като синята маска на лицето ми ще е изчезнала. Точно толкова безследно колкото и се е появила, смея да твърдя. Ха - ха, ха - ха!" Загърна се със свободната си ръка, така че да няма нито едно видимо сантиметърче от тялото му, което да не е плътно обвито в палтото, но тъй като осъзна, че така няма да стане, просто закопча копчетата. Бавно, едно по едно, изключително внимателно, така че да не може някое малко по - силно дръпване да издърпа конеците, с които са пришити към плата, а недайси боже да се откъснат. След като приключи със закопчаването, вдигна ципът догоре и се сгуши в яката, така че половината му лице да е закрито.
С няколко големи, бавно крачки се довлачи до средата на улицата. Постепенно, крачките започнаха да стават по - малки, по - бързи, докато накрая не се затича. Един по - силен подскок и въздушните течения го издигнаха, нагоре и нагоре към облачното небе, подобно на огромна, мутирала черна снежинка.

Влязохме в бара следвани от нашите неуморни сенки. Тези двамата здраво започнаха да ме изнервят, но знаех, че трябва да свиквам. Е може би ако не бяха с толкова вързани езици и можеха да се държат нормално щяхме да се разбираме, но за сега нямаша такива изгледи. Отворих вратата и я задържах, за да може Лиса да влезе първа. Щях да я задържа и за Сара, все пак бях кавалер, но знаех, че няма никакъв смисъл. Лорън бе влязал първи, за да огледа, което значеше, че Сара ще трябва да влезе последна, за да ни пази гърба. Влязох вътре и се огледах. Мястото изглеждаше приятно, най-обикновенна бар. Усмихнах се, но усмивката ми прерасна в гневна гримаса, когато видях Ейдриън да стои в единия край на бара и да се налива с алкохол. Супер, точно е момента исках да видя точно него. За съжаление Лиса също го забеляза, но аз бързо я дръпнах към отсрещната страна.
-Лис, връщам се след секунда. Седни е този край на бара и стой далеч от Ивашков, ако обичаш. - Тръгнах към тоалетната следван от Сара. Хм, щеше да е интересно да влезе с мен, тогава съвсем щеше да се спече. Усмихнах и се мило пред врата.
-Ако искаш влез с мен. - Ухилих се на стъписването и и влязох.

Влязохме в бара и първото нещо, което забелязах бе Ейдриън. Боже, щеше да бъде лошо. Раян веднага ме поведе към другият край на бара и ме сотави там. Тръгна към тоалетните, а Сара вървеше по петите му. Очите ми бавно се разширяваха от изненада. С него ли щеше да влезе наистина?! Явно наистина съм изглеждала шашната, защото Лорън си позволи да се усмихне, но моментално отклони поглед. Завъртях глава към него и видях изражението му, след което моментално се изчервих. Прокашлях се неловко, а той все още се опитваше да сдържи смеха си.
- Извинете, принцесо.- той възвърна сериозното си изражение и аз го погледнах като чак сега осъзнавах колко неловко се чувства.
- Можеш да се отпуснеш.- засмях се леко и той срещна погледа ми. Имаше морскосини очи и аз за миг се загледах в тях, след което примигнах няколко пъти и отклоних поглед.
- Не хапя, честно.- засмях се отново и той явно се отпусна, поне от части, защото седна от дясната ми страна. Раян щеше да е от лявата, а вероятно Сара да е от другата. Дам, бяхме обградени. За миг се обърнах към Лорън и се усмихнах.
- Няма нужда да си толкова напрегнат за всяко мое действие, отпусни се поне малко.- вдигнах леко рамене и барманът се появи.
- Джин с тоник.- отговорих учтиво и погледнах Лорън, който побърза да поклати глава. Завъртях очи отегчено, след което поръчах и кола. След минута и двете питиета се появиха и аз бутнах колата към дампира.
- Вътре няма нито отрова, нито е опасна за живота.- задържах за миг погледа му, след което зачаках да отпие. Накрая той явно се предаде и взе чашата. Усмихнах се самодоволно и опитах течността от моята чаша.

Излязох от тоалетната докатао Сара ме чакаше с напрегнато изражение.
-Ето виж цял съм, никой не ме е изял. - Ухилих се и я погледнах. Момичето изглеждаше свястно, но и много, много притеснено. Върнах се на бара и за щастие заварих Лиса далеч от Ейдриън. И естествено не ме беше послушала и си беше взела алкохол. Завъртях очи и седнах до нея. Бармана се обърна към мен.
-Едно двойно уиски, един портокалов сок и една кола. - Момчето кимна и след малко ми подаде питиетата. Взех чашата на Лиса и уж случайно я разлях на земята.
-О, съжалявам. Ето, пийни си кола. - Усмихнах и се и и подадох бутилката. - Аз казах нещо за алкохола. Сара, сок? - Обърнах се към пазителката, която стоеше като на тръни, но все пак прие чашата ми с усмивка.

Раян се върна и знаех, че моментално ще започне да мрънка, че пия алкохол. Боже, държеше се като...майка ми! Поех си дълбоко дъх, когато уж случайно разля питието ми на пода и се опитах да не реагирам пресилено.
- Да, благодаря ти....мамо!- натъртих на последната дума, обръщайки се към него с намусено изражение. Отказах се да си поръчвам ново, току-виж излее и него.
- Идвам след малко.- станах от стола си и тръгнах към тоалетната, а Лорън ме последва. Както и очаквах, на него също му бе неудобно докато влизах. Аз само вдигнах въпросително вежди заради колебанието в изражението му и това го накара да спре и да се облегне послушно на стената. Явно Ейдриън не ме бе видял, защото имаше хора до масата му. И Слава Богу! Представях си какво ще стане ако ме бе видял...
Но на излизане нямах този късмет. Отворих вратата колебливо и Лорън ме погледна с лека усмивка, н в същият момент чух познат глас и се вцепених.
- Лиса!- Ейдриън се изправи рязко и тръгна към мен. Вцепених се, надявайки се Раян да не стане свидетел на това. Личеше си, че Ивашков бе доста пиян. След още няколко крачки почти ми се хвърли на врата и аз два не се свлякох на земята. Той ме задържа права, но ръката му още обгръщаше раменете ми. Лорън тъкмо щеше да се намеси, но аз поклатих отрицателно с глава. Не исках да стават побоища. Отскубнах се от прегръдката му и сложих ръце на гърдите му, отдалечавайки го от себе си.
- Ейдриън, пиян си. И знаеш, че не е разумно да си прекалено близо до мен.- поклатих отрицателно с глава, опитвайки се да го отдалеча въпреки опитите му отново да ме прегърне. Накрая той просто хвана ръцете ми и ме притисна до стенета. Очите ми се разшириха от изумление.
- Пусни ме!- гласът ми леко се извиси и аз се опитах да се отскубна, но той не ме пусна.
- Как си позволяваш да...!- и преди да довърша той ме целуна. За миг застинах от изумление и ужас, след което рязко дръпнах ръката си и още преди да осъзная какво правя, го ударих. Плесницата явно му се бе отразила достатъчно освежаващо, че той да отстъпи назад, след което с него се зае Лорън. Застана пред мен и го избута още назад.
- Лиса...Боже, извинявай!- явно бе започнал да осъзнава какво бе направил. Аз го изгледах ледено и след миг чух как нечий стол рязко се плъзга по пода и някой идва забързано към нас. ` О, не. Не, не, не, не, не!`- мислите ми препускаха около една-единствена идея. Раян идваше и с Ейдриън бе свършено.

Стоях намусено докато я гледах как се отдалечава с Лорън по петите и. Предполагах, че няма да влезе с нея в тоалетната, както и Сара не влезе с мен, но въпреки това, никак не бях очарован. Наблюдавах внимателно Ейдриън, който видимо беше доста пиян и не я забеляза, когато мина покрай него. За съжаление, когато се връщаше той се изправих и почти припадна върху нея. Краката ми се напрегнаха и почти се бях изправил, но реших да видя дали ще го разкара и седнах отново на стола загледан в тях. Изражението ми бе спокойно, защото и Лорън беше там и нямаше да го остави да я нарани, но след миг видях как я целуна и стомаха ми се обърна. Нищо след това нямаше значение. Очите ми пробляснаха в червено и всичко около мен се замъгли. Виждах само физиономията на Ейдриън Ивашков, към който се приближавах с резки, бързи стъпки. Само след миг вече юмрука ми срещна челюста му, събаряйки го на земята. Не виждах нищо около себе си, нямаше значение, че Лиса крещеше, нито че целия бар ни зяпаше, нито че пазителите само след миг щяха да се опитат да ни разтърват. Исках само да нараня възможно най-много Ейдриън. Да му причиня възможно най-много болка. Усещах, че целите ми ръце са в кръв, както и че когато той посегна да се защити бях успял да счупя ръката му, а по-късно и носа му, както и челюста. След малко усетих два чифта ръце да се опитват да ме махнат от Ивашков, но се съпротивлявах с всички сили. Исках да го убия, исках да го разкъсам на хиляди парченца.

Положението ставаше все по-зле и по-зле. Раян се нахвърли върху Ейдриън, който едва ли можеше да се защити.
- Недей, Раян!- Лорън ме хвана за миг за ръката, за да не се намесвам. Остана пред мен, образувайки преграда и аз не можех да се намеся. Сара се опита да ги разтърве и Лорън й помогна, оитвайки се да издърпа гаджето ми от вече почти унищожения Ивашков.
- Боже, спри! Раян!!!- крещях, а половината бар ни гледаше. Очите ми се насълзиха, когато видях Ейдриън целият в кръв и изпочупен.
- Спри се! Ще го убиеш! Раян, успокой се!!! РАЯН!- крещях, но той се съпротивляваше срещу всички. Лорън отнесе удар с лакът в лицето и краят на устната му се разкървави. Раян също бе целият в кръв, но не собствената си, а в тази на Ейдриън.
- Не!!!- не можех вече да ги гледам. Смесица между отчаяние и гняв бе взела връх и нямаше как да остана и секунда повече. Опитах се да направя и крачка към гаджето си, но Лорън отново ме спря.
- Спрете, принцесо! Ще пострадате!- той изговаряше думите в ухото ми, за да не ни чуят останалите. С едната си ръка ми пречеше да се намеся, а с другата се опитваше да махне гаджето ми от полу-мъртвия морой. Няколко сълзи се стекоха по лицето ми и аз просто се отказах. Обърнах се и започнах да си проправям път към изхода. Сълзите се стичаха по лицето ми, защото знаех, че нищо не мога да направя.
След още няколко секунди вече бях навън и студеният въздух ме лъхна в лицето. Не обърнах внимание на студа, нито на тъмнината, заради която нищо не виждах и заради която имаше възможност да се пребия. Пред бара имаше улица и парк, простиращ се пред мен. Затичах се още по-напред, навлизайки в парка. Все още плачех и знаех, че всеки момент ще рухна. Заради използваната от мен магия сега емоциите ми бяха засилени поне стократно и аз и да исках, не моех да се успокоя. Трябваше да притъпя някак си действието на духа. И след миг се сетих. Спрях се на място и след няколко секунди вече бях убедена, че имам нужда от цигара. Отворих чантата си и от там моментално извадих кутията с цигари и запалка. Продължих напред и само след секунди вече запалвах. В първия момент сбърчих чело заради пушека, но след това усетих как всичко се притъпява. Все още плачех и нямаше да е лесно да се успокая. Продължих само напред по алеята с бързи крачки. Прибрах обратно цигарите и запалката и отново дръпнах силно от цигарата. Закахлях се за миг, но нямах намерение да спирам. Бързите ми крачки се засилваха и вече дори не виждах бара зад себе си. Но след секунди чух някой да ме вика и за миг да се затичам напред, но разпознах гласа на Лорън. Май беше сам.
- Тук съм...- опитах се да го кажа силно, но излезе като шепот. Дампирът тичаше към мен и като ме видя с цигарата, застина.
- Принцесо...- започна той, но аз само поклатих рязко глава.
- Недей. Престани с това. Само Лиса.- сълзите още се стичаха по страните ми и аз едва не припаднах за миг. Лорън усети, че ще се строполя всеки момент и моментално ме хвана преди да имам близки срещи с паважа.
- Добре ли си?- бе загрижен за мен, въпреки раните по него. Устната му силно кървеше, а кокалчетата на ръката му бяха разкървавени също. За миг се загледах в него, колебаейки се дали да не го изкекувам, но тогава само щеше да стане по-зле. Тогава наистина щях да изпадна в криза. Отдръпнах се рязко от него и отново поклатих глава.
- Да, добре съм.- казах предз хлиповете и отново дръпнах от цигарата си, продължавайки напред. Лорън вървеше до мен и си личеше, че го боли да се движи толкова бързо, но в момента не можех да мисля за другите. Всеки момент щях да започна да крещя. Не можех дори да му се извиня, не можех да свържа едно смислено изречение. Сякаш цигарата в ръката ми бе спасението ми, единственото, което все още ме държеше в съзнание.

Изтръгнах се от хватката на Лорън и Сара и продължих да стоварвам ударите си върху всяка част на Ейдриън до която можех да се добера. Някъде далеч в съзнанието си чувах писаците на Лиса, но мозъка ми просто отказваше да ги възприеме. Не можех да спра. Исках да го убия, исках да го видя мъртав ако ще това да значеше край и на моя живот. Докато в един момент писъците изчезнаха. Сякаш някаква завеса бе дръпната от мозъка ми и се огледах, от Лиса нямаше и следа. Хвърлих бърз поглед на Лорън.
-Намери я глупако, нали си и пазител. - Гласа му беше груб и не исках да обидя момчето, просто изведнъж се притесних.
-Сър, господин Шелски, моля ви... - Гласа на Сара ме стресна и ме накара да я погледна. Ръката и беше на рамото ми и се опитваше да ме издърпа нагоре. - Хайде, пуснете го, всичко е наред. Идите да се измиете.
-Лиса... - Гласа ми излезе като шепот, опитах да продължа, но пазителката ме разбра.
-Лорън ще я намери. Хайде пуснете го.
-Да... - Изправих се бавно и се опитвах да се отърся от случилото се. Впих поглед в Ейдриън, който лежеше в безсънание на земята, но никак не ме интересуваше. Даже не проверих дали диша. Изтупах дрехите си и установих, че рамото ми страшно ме боли, явно го бях наранил докато се измъквах от хватката на Лорън и Сара. Разтръсках глава и тръгнах към тоалетната. Сара май се готвеше да помогне да Ейдриън, но когато ме видя се разколеба. Аз бях поверения и морой, трябваше да стои с мен. Влязох в тоалетната и старателно измих цялата кръв от себе си, след което побързах да ида да намеря Лиса. Чувах гласа на Лорън някъде от парка и не ми беше особено трудно да го последвам. Заварих ги в една от алеите. Приближих се бавно, все още вбесен, но гнева ми забошува отново, когато видях цигарата в ръката на Лиса. Спрях на няколко метра от нея.
-Какво подяволите правиш?

Лорън продължаваше да върви до мен, докато сълзите ми бавно пресъхваха. Вече пушех втора цигара и бааавно, бавноооо се успокоявах. За разлика от това гневът ми се завръщаше, замествайки отчаянието. Исках да се разкрещя на Раян и след миг вече имах тази възможност. Чух го да идва към нас и вече бях бясна. Нарочно дори не се опитах да изгася цигарата, нито да я скрия. Ако това можеше да го нарани- надявах се да е така. Защото той определено си нямаше идея колко много ме болеше в момента. Той спря на няколко метра от нас и аз се обърнах към него с непукистично изражение. Все още бях повече от бясна, но за разлика от НЕГО, аз можех да контролирам емоциите си. Или поне да ги прикривам донякъде.
- Скачам с бънджи, не е ли очевидно?- сарказмът ми сякаш изплющя във въздуха, придружен с безразлично изражение и леден тон. Истината бе, че всеки момент щях да започна да му крещя и двамата Пазителя явно бяха усетили как с Раян не се понасяме в момента. Сара и лорън пристъпиха с крачка към нас, в случай, че спорът се превърне в огромен скандал.
- О, но ти не попита защо го правя, Раян.- изгледах го изпепеляващо.
- Искаш ли да знаеш защо?- направих крачка към него, все още държейки цигарата.
- Хайде де, не може да не се сещаш защо. Близо е до ума, сети се.- продължавах да го гледам повече от вбесена, след което отново му обърнах гръб, продължавайки напред по алеята. Отново дръпнах от цигарата, която вече очти бе свършила, след което я захвърлих настрани. Издишах дима със завидно задоволство, стоейки наполовина обърната към гаджето си. Очите ми бяха затворени за миг, след което гневът отново се завърна и аз срещнах погледа на побеснелият г-н Шелски без капка колебание. Кръстосах ръце пред гърдите си и му се усмихнах иронично. Дори да ми се разкрещеше, нямаше как да ме нарани повече от това, което ВЕЧЕ бе направил. Отказвах да приема, че е възможно...

Погледнах я гневно.
-Мда, близко е до ума защо го правиш. - Усмихнах и се иронично. Изобщо нямах нужното търпение, за да я успокоявам в момента. Може би трябваше да повикам бившия и да я успокои, или да се опитам да събудя Ивашков. Щяха да са идеалната компания за нея.
-И цигарата страшно ти отива, нали знаеш? А може би трябва да си купиш и бутилка водка? Или малко хероин? За да завършиш картинката, нали? Или може би трябва да идеш да се помляскаш с Ивашков, все пак сте си лика-прилика. - Бях повече от бесен. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми щеше да изкочи от гърдите. Не можех да се успокоя, а тя изобщо не ми помагаше.

За миг замръзнах при думите му, след което нещо сякаш се пречупи. Отново му се усмихнах иронично с изпепеляващ поглед и кимнах.
- Да, прав си. Може би това ще направя.- не трепнах дори, когато срещнах погледа му.
- Поздравления, Раян. Наистина си ме опознал. Точно това си мислех в момента.- завъртях се на пети и направих няколко крачки, а Лорън ме наблюдаваше с интерес.
- А да, забравих. Честита годишнина.- казах го през зъби с най-ироничната усмивка, на която бях способна. Продължих напред без дори да погледна гаджето си отново.
- Хайде, Лорън. Трябва принцесата да си купи алкохол и хероин, за да може най-накрая да оправдае очакванията на г-н Шелски. Все пак...аз съм ЕДИНСТВЕНАТА, която пуши и се налива с уиски, нали Раян?- обърнах се и отново го изгледах ледено.
- Аз съм тази, която е пропаднала и избухва от най-малкото нещо, нали, скъпи?- гласът ми леко се извиси, след което отново си поех дълбоко дъх, за да се успокоя. Ако можех да убивам с поглед, Раян вече щеше да е мъртъв. И то многократно...

Усмихнах и се.
-Ами мислех си, че съм те опознал, но много сериозно съм се излъгал. А Лорън няма да ти позволи да си купиш алкохол или хероин, защото няма да иска леля ми, кралицата да научи за това. - Не можех да гледам нищо около себе си в момента. Не можех да понасям дори въздуха, който влизаше в дробовете ми, искаше ми се да спра да дишам и целия ден и целия спор да приключи вече.
-А и Василиса, не забравяй, че трябва да се измляскаш и с Ивашков, трябва да завършиш напълно картинката. - Дръпнах се крачка назад. - И то какво правя аз е коренно различно от това, какво правиш ти. Като начало аз не се правя на ангел пред всички онези сноби, аз съм такъв какъвто съм независимо от компанията.

Разсмях се иронично.
- Да се правя на ангел?- отново се засмях, а сарказмът стуеше от мен.
- Да, точно така е, преструвам се. И знаеш ли как се нарича? Добри обноски.- изгледах го още веднъж повече от вбесена.
- И не ми пука какво ще каже леля ти за това, че принцеса Драгомир се дрогира. Кого ще разочаровам?- отново се засмях иронично.
- Теб ли? Не, ти и без това не си очаквал нищо велико от мен. Кралицата? Тя ме мрази. А ако помниш, нашите са мъртви, така че НЯМА кого да разочаровам.- опитах се да не се замислям върху думите си, но казаното от Раян все още звучеше в главата ми. `Иди да се измляскаш с Ивашков...`-пред очите ми вече танцуваха петна от гняв. Обърнах се и отново направих няколко крачки, след което отново се обърнах.
- Коментара ти по адрес на Ейдриън е абсолютно на място. Да, ще ида при него. И вероятно наистина ще...Хм, как го каза? А да. Ще се помляскам с него.- присвих гневно очи.
- Все пак, той и без това се целува по-добре от теб, защо да не го направя?- беше ми кипнало. Знаех, че е удар под кръста, но вече бях на път просто да крещя.

На върха на езика ми беше да пусна няколко коментара отностно семейството и, но се въздържах.
-Изобщо не говорех за теб, само предупреди Лорън какво може да му се случи ако ти направиш някоя глупост. - Поех си дълбоко въздух. Винаги знаех, че рано или късно ще идея при Ивашков, защо бях толкова шокиран? Защо болеше толкова силно? Не трябваше да има болка, не трябваше да страдам. Наканих се да кажа още нещо, но само задържах поглед върху очите и и се завъртях.
-Хайде Сара, прибираме се. - Направих няколко крачки, но след миг се обърнах и добавих. - Приятно прекарване с Ейдриън. - Не исках да казвам нищо повече, не исках да показвам, че ме е заболяло, така че просто се обърнах към Сара. - Имаш ли нещо против да почитаме? - Вместо отговор получих поклащане на глава. - Чудесно. - Оставих краката ми сами да се движдат докато пробягвахме разтоянието към академията.

За миг стоях и само гледах след Раян. Исках да се сритам сама. това наистина бе удар под кръста. И то ниско под кръста. Няколко минути стоях и просто гледах как се отдалечават. Накрая те изчезнаха от погледа ми, ала аз продължих да се взирам в пространството с празен поглед. Една сълза се стече по бузата ми, но аз дори не си направих труда да я изтрия.
- Лиса?- гласът на Лорън звучеше притеснен и той направи една несигурна стъпка към мен. Аз бях идиот, голям идиот...току-що бях прогонила и наранила човекът, когото обичах. Поех си рязко въздух като чак сега осъцнавах, че бях спряла да дишам и лицето ми бе започнало да придобива синкав отенък. Закашлях се леко заради болката в дробовете, след което просто се превих на две, притискайки корема си.
- Лиса!- Лорън се приближи още малко към мен, но не ме докосна. След няколко секунди се изправих и мозъкът ми сякаш се надигаше от дъъъълъг сън. Започнах бързо да обмислям станалото преди загубата на Раян, опитвайки се формулирам някакъв план.
- Да.- отговорих и срещнах погледа на Пазителя си, като едновременно с това избърсах солената следа по бузата си.
- Хайде, имаме да спасяваме морой.- тръгнах обратно към бара, ала за момент Лорън явно не осъзнаваше какво става.
- Той е със Сара, няма нужда от....-не довърши като се сети, че нямах предвид Раян.
- Не този морой.- допълних с равен глас и забързах крачка. Игнорирах емоциите си до крайност. Не усещах дори студа по кожата си.
- Ако не го измъкнем, ще се намесят хората. И ще имаме големи проблеми. Не можем да позволим да отиде в болница, ще му направят кръвни изследвания и ще стане ужасно. А сега последното, от което имам нужда е да ме разпитват алхимиците защо човек от кралска фамилия се е озовал в човешка болница.- поклатих глава отрицателно и забързах.
- Има вероятност дори вече да са го закарали.- накрая вече вървях прекалено бързо и всеки момент щях да го обърна на тичане. Пренебрегвах репликите на Пазителя си, който само повтаряше настойчиво името ми.
- Лиса!- той почти изкрещя, заковавйки се на място.
- Да?!- обърнах се раздразнена към него.- Бързаме, Лорън. Не може просто така да спираш.- поклатих глава, но той ме прекъсна.
- Благодаря ти.- аз само зяпнах шашната насреща му и той довърши, като сложи ръце на раменете ми.
- Че няма да правиш глупости, от които после да ми одерат кожата. И че ще спестиш работата на алхимиците.- той дори ми се усмихна и за миг щях отново да се разплача, но примигах няколко пъти.
- Да, това само ни забавя в момента.- дръпнах се и се затичах към бара. Той само поклати глава с усмивка и тръгна след мен. Бях твърдо решена тази вечер да направя поне едно нормално и хубаво нещо.
След още няколко алеи се озовахме пред бара, а там вече имаше линейка и тъкмо слагаха Ейдриън на леглото. Пребледнях.
- Стой тук, аз ще се погрижа за хората. Ти си свърши работата.- той се долепи до стената и започна бавно да се движи напред. Е, аз нямах намерение да има `изненадващи атаки`. Просто продължих право напред, а няколко от лекарите се опитаха да ме спрат. Но в момента, в който една от жените се опита да хване ръката ми, дампирът се намеси и я повали. Изгледах го притеснено за миг, но той само каза, че не е мъртва, а зашеметена и продължи да се разправя с другите 10-има човека. Аз се приближих до Ейдриън и го освободих от коланът, придържащ тялото му към леглото. Проверих пулса му и се приготвих за това, което ще последва. Затворих очи и призовах магията. Приятно чувство на вълнение веднага ме изпълни и аз докоснах челото на Ивашков. Раните му бавно започнаха да заздравяват, а изпукването на костите му означаваше, че вече няма счупени крайници. След 5 дълги и мъчителни минути, аз вече не можех да се държа на краката си. Причерня ми и полетях към пода, но Лорън ме хвана, изправяйки ме обратно на крака.
- Здрав е...- промълвих едва-едва и отново загубих съзнание за известно време.
Когато отворих очи се оказах в автобус, а от Ивашков и следа нямаше.
- Неговите Пазители са се свестили от бара и сега го карат към Калският двор. В безопастност е, Лис.- той ми се усмихна и аз отново се отпуснах. Преди да потъна в дълбок сън усетих как нечии ръце ме прегръщат, ала след миг изчезнаха. Но изведнъж ми стана много по-удобно да спя. Май Лорън ме бе облегнал на себе си. Нямах силите да споря с него и просто се оставих на лекото клатушкане на автобуса да ме приспи отново...