Странното дърво:

Засмях се леко и реших, че е време да сляда. Стъпих на един по-нисък клон и на един още по-нисък. Накрая се залюлях и скочих на земята пред него. Ставах все по-добра, макар ръцете да ме боляха.
- С доста усилия и риск за живота.-усмихнах му се широко.
- Аз съм Лиса. Приятно ми е.- подадох му ръка. Вече бях убедена, че е морой. Бялата кожа, походката, очите, излъчването.Да, всичко си беше на място. Но не бях убедена, че е ученик.
- Учител ли си? Имам предвид сте. Учител ли сте?- не исках да се държа неуважително с един учител, ако беше такъв разбира се.

Стоях вцепенена, чудейки се какво да правя. Може би трябваше да си измисля някое фалшиво име, за да не ме третират като кралска особа.
- Аз...ами...моля те изправи се. Аз съм просто една ученичка. Нищо повече. Какво ще кажеш да се поразходим?- погледнах го и погледите ни се срещнаха. Усмихнах му се уверено.
- И...приятно ми е господим Уайт.- отстъпих назад и направих реверанс. Когато се изправих се засмях леко. Все още чаках отговора му за разходката.

Все още се усмихвах.
- Добре. Ще те разведа из градината. Забележителна е. Дървото е само малка част от нея. Макар и то да не отстъпва по красота.- при последните си думи го погледнах, като наблегнах на красота.
- Хайде.- хванах го нежно за ръката и съвсем леко го дръпнах напред. Той още стоеше на едно място.
- Е...какъв ще е първия ни урок по антична поезия? Или това е тайна?-Вървяхме един до друг, а аз не спирах да се оглеждам. На лунна светлина всичко придобиваше друг цвят. Обожавах да излизам навън по това време. А и отново не нарушавах правилата- бях с учител. Аз съм късметлийка. Погледите ни с Джеймс се срещнаха и аз му се усмихнах лъчезарно. Той все още не ми бе отговорил.

Усетих как се изчервявам.
- Ти...ще бъдеш разочарован ако не дойда?-попитах го неуверена. Трябваше да се убедя, че наистина го е казал. Имах чувството, че си въобразявам. Можех да прекарам цялата нощ с него, разхождайки се из градината без да почувствам умора. Не можех да опиша чувството. Беше нещо доста странно- сякаш адреналина ти ту се покачва, ту слиза. Усетих се, че вървя без да гледам пътя. Гледах към Джеймс. Примигнах няколко пъти и отклоних поглед. Червенината по бузите ми не искаше да си отиде. Сякаш щеше да си остане там вечно. Правех всичко възможно да я прикрия- въртях глава, няколко пъти тръснах глава и косата ми се разпиля по лицето, но нищо не помагаше. Бях сигурна, че рано или късно Джеймс ще забележи. Бях толкова погълната от мислите си и от мъжа до мен, че напълно изолирах околната обстановка. Спънах се в нещо, най вероятно в крака си и полетях към земята.

Очаквах,че като падна ще боли, но това така и не стана.Вместо това се озовах в прегръдката на Джеймс на сантиметри от лицето му. Брей! Трябвало е да се спъвам по-често. Единственото,което виждах в момента бяха очите му. Нищо друго нямаше значение. Знаех, че опасността да бъда отблъсната винаги съществуваше и в момента я чувствах като огромна пропаст, но рискът си заслужаваше. Наведох се напред и го целунах- леко и нежно. Устните му бяха меки и топли. Целувката трая само секунди, след което се отдръпнах от него и срещнах погледа му. Направих крачка назад.
- Извинявай, аз...Не искам да си изваждаш грешни помисли за мен. Просто много те харесвам.-Картите бяха хвърлени на масата. Наведох глава, очаквайки да ми се ядоса.

Не знаех кое чувство е по-силно- изненадата или опиянението. Не мислех, че целувката му е харесала. Изобщо не си мислех, че ще ме целуне отново. Не казах нищо, просто обвих с ръце кръста му и се притиснах в него. Ето какво било да усещаш пеперуди в корема. Не можех да мисля трезво, нито да кажа нещо смислено.
- Не...недей.-отговорих му едва поемайки си дъх. Сърцето ми биеше със сто километра в час. Никога не бях изпитвала подобни чувства преди. Да, и преди съм имала гаджета, но никога не съм усещала такива трепети. Когато целувката свърши и двамата просто стояхме и се гледахме в очите.
- Знаеш ли, че имаш най-красивите очи на света?-казах най-накрая и леко му се усмихнах.

Разсмях се.
- Всъщност съм на 18. И не ме притеснява.- честно казано това не ми бе минавало през ума.- Ако ме притесняваше нямаше да сме тук.- прошепнах в ухото му. Хванах го за ръка и го поведох напред. Накрая се озовахме на същото място откъдето бяхме тръгнали- странното дърво.
- Е...твой ред е да измислиш къде ще ходим.- гледах го предизвикателно с лека усмивка на уста. Облегнах се на стъблото и лек вятър разпиля косата ми. Джеймс ме гледаше изшитателно. Протегнах се и откъснах едно от цветчетата на дървото. Започнах да си играя с него, когато той заговори...

Приближих се към него и обхванах лицето му с ръце.
- Това няма да се случи. Успокой се. -Прегърнах го и затворих очи. Знаех, че ще ни се наложи да се крием, но това нямаше значение. Опитах се да разведря обстановката.
- Знаеш ли, в това има известна корупция.Ти ще си любимия ми учител.- засмях се. Макар да се чувствах прекрасно, усещах и умората.
- Искам да мина през залата със захранващите. Ако искаш ще се разделим, но можеш да дойдеш с мен, ако искаш.- погледнах го с най-милия поглед, на който бях способна.

Разхождах се без опредена цел. Накрая стигнах до това дърво и спомените запрехвърчаха през съзнанието ми. Усмихнах се леко и сложих ръка на стъблото. Бях зарязала обикновеното си облекло-рокля, и сега бях с дънки. В компект с потник и ботуши. Така че ако щях да се качвам на дървото, то имаше по-малка вероятност да падна. Добре, щях да рискувам. Прехапах устна и се изкатерих, макар да знаех, че това ми начинание изглежда като самоубийствен опит. Накрая седнах на един от клоните, проверявайки дали случайно не е решил да се чупи. Имах късмет, днес нямаше да падам. Погледът ми се рееше из облаците, а аз едва-едва си тананиках някаква песен, така че едва аз се чувах какво точно пея. Затворих очи, мислейки за предишните два дни и най- вече за разправията с Деймън.

Стреснах се за миг и се свих назад. Непознато момче със светли очи беше на клона до мен и ако не се лъжа, мисля, че ме бе поздравило. Но не бях убедена.
- Здравей. Аз съм Лиса.- усмихнах му се колебливо. Бях се унесла в мислите си и дори не бях чула приближаващи се стъпки. Странно как това място винаги ме караше да загубя представа за времето. Подадох му ръка, за да се запознаем и зачаках да се представи. Ако вече не го бе направил...

Засмях се.
- Да ме оставиш, за да изпадна отново в транс? Не, ще ми е прятно да ми правиш компания.- срещнах погледа му. Имаше тъмна коса и очарователна усмивка. Мисля, че го бях виждала и преди, докато се разхождах из кампуса, но никога преди не бяхме разговаряли. Шелски...Значи той бе от кралска фамилия.
- А какво правите тук, г-н Шелски?- наклоних глава леко на една страна, хващайки се за клона, на който седях.

Срещнах погледа му.
- Да, аз съм. Но предпочитам да ме наричат Лиса.- лека усмивка се прокрадна на лицето ми.
- И не правя нищо. Губя си времето, обмислям разни неща, изпадам в транс и си тананикам стари песни.- засмях се на последното. Искрено се надявах да не ме е чул да "пея". Всъщност, естествено, че не ме бе чул, все още бе жив и здрав и...имаше слух. Така че явно не беше. Опитах се да седна малко по-удобно на клона, но той само изскърца и аз залитнах. Хванах се отново за него и погледът ми се плъзна по земята на около два метра под нас.
- Знаеш ли...Искаш ли да се разходим?- вдигнах глава към него.
- Разбира се, ако желаеш да останеш сам, ще те разбера.- отново наведох глава надолу. Идеята да остана сама отново и да се опитвам да разнообразя деня си не ме привличаше особено. Пък и бих се радвала да опозная този очарователен младеж. Но нямаше да карам насила Раян да идва с мен.