Западният плаж

Изкушението определено беше голямо. Какво значение имаше, че щях да убивам невинни? Щях да съм с нея до края на вечноста. Щяхме да правим каквото си поискаме и никои нямаше да ни спре. Разстръсках глава като мокро куче, за да прогоня всички тези мисли. Трябваше да съм силен, трябваше да мога да устоя.
-Не Лиса. - Поех си дълбоко въздух. Не ме интересува, колко е хубаво да си стригой или дали искаш да си стригой. Ще те превърна обратно в морой, дори и да ме намразиш. Не ми пука. Ако искаш да си стригой, ще вземеш решението съзнателно и то пред мен.

Намръщих се леко, когато отказа. Всъщност бях почти сигурна, че ще откаже.
- Хайде, мили...Не искаш ли да сме заедно завинаги?- наклоних леко глава, поглеждайки го по старият начин. Изражението ми бе точно като на момичето, което бях. Изглеждах ранима, сякаш думите му наистина ми причиняваха болка. Дори погледът ми бе такъв. Приближих се към него с още една крачка, протягайки ръце към него. Исках да го прегърна и да му докажа, че още имам чувства към него, но в момента нямах време да разигравам докрай подобни сцени. Усетих нечие присъствие и вдишах дълбоко. Очите ми заблестяха от жаждата и аз оголих зъби по посока на миризмата. Само след миг вече бях пред момичето, което изпищя. Раян не ни виждаше, но най-вероятно чуваше как момичето се опитва да изпищи. Дланта ми бе притисната към устните и и аз донякъде заглушавах звуците. Изръмжах леко срещу нея и след миг впих зъби в кожата и. Писъците и за миг спряха, заменени от шок, след което се усилиха двойно. Усмихнах се зловещо, преглъщайки ядно. Хванах я за рамото и аз завлякох след себе си към Раян. Още бе жива, а кръвта и бе по устните ми. Застанах на около 5 метра от приятеля си и я пуснах пред себе си. По-скоро я хвърлих на земята, отнасях се като с парцал към нея. За мен тази морожка не бе нищо повече от храна.
- Сега е времето да направиш избора си, Раян.- срещнах погледа му и леко се усмихнах. Звучах едновременно зловещо и така, сякаш мърках. Момичето бе паднало по лице, но имаше достатъчно сили да се свие на топка, хлипайки. Погледнах я за миг, след което отново се втренчих в Раян. Той много добре знаеше как може да стане стригой. Ако изпиеше кръвта и докрая, щеше да бъде като мен.
- Давай, мили. Ще бъдем заедно завинаги.- прокарах пръсти по устните си, където още имаше кръв.

Погледнах с отвращение момичето в краката ми. Не можех да възприема Лиса като стригой, това беше повече от ясно. Наведох се и дръпнах момичето нагоре, минавайки пред нея. Ако Лиса искаше да я довърши щеше да и се наложи да мине през мен. На мен самият обаче ми беше трудно да устоя на възможноста за цялата вечност с Лиса, а и миризмата на кръв беше изкушаваща. Въпреки всичко вдигнах гласа и срещнах очите на Лиса.
-Аз съм направил избора си, още когато за пръв път забих сребърен кол в сърцето на стригой. Няма да се отметна. - Решението да я превърна обратно в морой, се затвърждаваше все повече в главата ми. Нямаше да е толкова трудно... Ивашков щеше да се справи с това да забие кола, а аз щях да се погрижа Лиса да не мърда, за да му е по лесно. Не бях глупак, а и вече имах план... Трябваше само да говоря с него. Нямаше да е трудно да го убедя, все пак си имах своите начини.

Изсъсках насреща му, когато отказа да довърши момичето. Трябваше да я убие, това бе начина да сме заедно завунаги.
- Забрави, Раян. Очевидно с теб искаме различни неща.- оголих зъбите си срещу него, заобикаляйки го светкавично. Вече бях до момичето и я погледнах с хищнически поглед. Наведох се бавно до нея, повдигайки главата и. Тя продължаваше да плаче и очевидно я бе страх.
- Не се притеснявай, ще те заболи само за миг.- усмихнах и се мило и едновременно зловещо и впих зъби в шията си. Тя се опита да ме одраска с нокти, но аз хванах китките и, стискайки ги болезнено. Тя се опита да изкрещи, но успя само да изскумти. Нямаше как да се освободи, а силите и бързо привършваха. Пулсът и се забавяше, а съпротивата и постепенно намаляваше. Отворих очи, срещайки погледа на Раян, докато убивах невинната жертва. Виждах ужасът в очите му и само след няколко секунди, тялото на моройката се отпусна. Пулсът и изчезна и кожата и придоби смъртна бледност. Изправих се, прокарвайки език по устните си.
- Това ми харесва, Раян. На теб също ще ти хареса.- погледнах го с палава усмивка, приближавайии се към него.
- Хайде...Не искаш ли да бъдем заедно?- бях на сантиметри от устните му. Той можеше да ме нападне всеки момент, но не ме интересуваше. Исках да го целуна прекалено много...

Дръпнах се рязко назад.
-Не, това никак не ми харесва. Това не си ти. - Замълчах и направих още няколко крачки назад. Не се страхувах от нея, но не я исках близо до мен. Не исках да се изкуша и да я целуна, а беше трудно да мисля, когато Лиса бе само на няколко сантиметра от мен.
-Станала си чудовище Лиса и дори и да искам да бъдем заедно, няма да убия, за да се превърна в дяволско изчадие, ясно? - Поех си дълбоко дъх. - А скоро и ти няма да си такава. Ще те върна обратно, няма да е толкова трудно. Ще направя и невъзможното само за да си върна моето момиче.

Разсмях се, когато той се дръпна назад с шокирано изражение.
- Е сега поне имаш причина да ме наричаш чудовище, скъпи мой.- намигнах му палаво и зе секунди се озовах зад него.
- Искаш ли да ти покажа колко лоша мога да бъда?- прошепнах го в ухото му и той леко потръпна. Отново се засмях подло, правейки крачка назад. Той все пак можеше да ме нападне всеки момент, макар силно да се съмнявах в това. Раян все още ме обичаше и си личеше. И колкото и да не исках да го призная, може би и аз още имах чувства към него. Приближих се към него светкавично, обвивайки ръце около кръста му.
- Защо се дърпаш?- казах със сериозен тон, който изобщо не подхождаше на развеселеното ми изражение. Надигнах се на пръсти и...го целунах. Впих устни в неговите, притискайки го към себе си. Бях убедена, че ще се дръпне/или ще се опита/, но все пак ми харесваше да съм близо до него.

Не знаех как да реагирам, когато тя ме целунах. Инстинктите ми крещяха "Бягай", но тялото ми не искаше да ме послуша. Не исках да си помислям, че целувам стригой, беше важно само, че в този миг това беше Лиса. Моята Лиса. Напук на всичко се насилих и се отръпнах от нея. Направих няколко крачки назад и я погледна.
-Хайде де, покажи ми колко лоша можеш да бъдеш. - Не се страхувах от нея, можех да я подпаля веднага щом понечеше да ме ухапе или нарани. Нямаше да и се дам, и нямаше да я оставя да замъглява съзнанието ми. Знаех, че трябва да мисля ясно ако исках да си остана морой. И най-важното трябваше да остана с чисто съзнание, за да мога да повикам Ивашков, който да я превърне обратно с морой.

Той се отдръпна, както и очаквах.
- Страх ли те е от мен, Раян?- наклоних леко глава, срещайки погледа му. Бавно го обикалях като съвсем леко докосвах тялото му с върха на пръстите си. Харесваше ми да съм близо до него, макар той да се дръпваше при всеки допир. Хванах китката му и отново застанах пред него.
- Защо толкова държиш да стана морой отново? Тогава бях толкова слаба...безпомощна.- казвах с изражение сякаш бях изяла нещо гадно.
- Така не ти ли харесвам повече?- надигнах се на пръсти, отново на сантиметри от устните му. Приближих се до ухото му и нежно целунах врата му.
- Ако ме искаш като морой отново...- върнах се срещу устните му.
- Ме целуни...- срещнах погледа му с палаво изражение. Естествено, нямаше да изпълня сделката, но пък исках да ме целуне.

Не знаех дали да я целуна. Исках го, всяка частица в мен го искаше, но рационалното ми мислене се бореше и нашепваше да не го правя. Напук на всичко за доближих до нея.
-Не ме е страх от теб. - Наведох се леко напред и оставих устните ни да се слеят. Бях повече от сигурен, че тя няма да ме остави доброволно да я превърна обратно в морой, но не ми пукаше така или иначе щях да го направя. Само след няколко кратки секунди се отдръпнах.
-Не ми пука дали искаш или не Лис, нито дали ще го направиш доброволно, но ще те превърна в морой. Запомни го.

Усимхнах се, когато ме целуна, но той съвсем скоро се отдръпна и аз измрънках в знак на неудовлетворение. Съборих го на земята с едно движение, озовавйки се отгоре му.
- Ако не те е страх, тогава защо се дърпаш?- целунах го преди да ми е отговорил, игнорирайки протестите и дърпанията му.
- Ако ще ме превръщаш, да видим как ще го постигнеш?- засмях се леко и се наведох към врата му. Прокарах устните си по кожата му като само за миг я докоснах със зъби. Но не го ухапах, а вместо това я близнах. Знаех, че го дразня изключително много, но не ми пукаше...Харесваше ми да е близо до мен, а подозирах, че на него също, макар да отричаше.

Знаех как да се измъкна от хватката и, нямаше да е толкова трудно, но в момента имаше нещо по важно за мен. Изпънах ръцете си нагоре и изпратих един огнен език към небето. Целта беше този огън да открие Ивашков и влизайки в главата му да разбере къде сме и какво трябва да направи. Момчето не беше глупаво, щеше да се справи - в това бях сигурен.
-Никак няма да ми е трудно да те превърна Лиса, и не, не ме е страх, ти няма да ме нараниш. - Усмихнах се. Бях осъзнал, че тя наистина няма да ме нарани, все още имаше чувства към мен. Усетих полъха на огърня който се връщаше заедно с Ивашков и с още няколко огненени струи се измъкнах от хватката и.
-Сега ТИ ще бъдеш прикованата. - Знаех че наближава момента, така че стиснах зъби и запратих четири огнени езици към нея. Тя е приковаха на земята, така че ако помръдне да се подпали. Огледах се и видях, че Ивашков е само на няколко метра от нас. Момчето държеше сребърни кол и гледаше хипнотизирано в Лиса. Много се надявах да не е пиян и да успее да се справи, макар че имах съмнения. Въпреки всичко видях проблясък в очите му и само след миг вече бях запратил още малко огън, който да прикове блондинката. Ивашков бе мълчалив и ме гледаше, за да му дам знак. Кимнах леко и той напрви крачка напред. Виждах, че трепери, така че бях длъжен да кажа нещо.
-Не се тревожи, тя не може да помръдне, а ако го направи аз ще се погрижа. - Погледнах го укоражаващо и той направи крачка напред. Виждах решитеността и следващите действия се развиха за секунди. Той заби кола в сърцето и само след миг вече всичко бе нормално. Ивашков се бе сринал, така че го вдигнах и изпратих няколко огнени езика, които да го изпратят до кампуса. Паднах на колене до Лиса и я дръпнах в ръцете си.
-Толкова се радвам, че си добре.

Изпищях, когато Раян ме обгради с огън. Опитах се да помръдна, но ако го направех, щях да пламна. А стригоите пламваха изключително лесно. Е не ми се умираше още. Ивашков се приближи към мен и аз му се озъбих. Виждах, че трепери и се надявах точно това да го разколебае. Той се приближи със сребърният кол и аз почти извиках още преди острието да ме е докоснало.
- Да не си посмял!- изръмжах насреща му, но той все повече се приближаваше, а Раян затегна огнените езици около мен.
- Мразя те! Раян, МРАЗЯ ТЕ!- изкрещях го, срещайки погледа му, след което нещо се заби в тялото ми и аз изкрещях от болка. Бе ужасно. Болката и ужасът...Всичко, което бях направила се връщаше в съзнанието ми, но сега осъзнавах какво точо съм сторила и ми се искаше да умра. Физическата болка постепенно стихваше, но ума ми още бе леко замъглен. Разплаках се при спомена зъ мъртвото момиче и как ухапах Раян. Исках да умра, не ми се живееше. Бяха наранила най-скъпият за мен човек, бях убила невинно момиче...Сълзите ми капеха и нямаха намерение скоро да спрат да се стичат по страните ми. Отново бях морой, усещах го. Раян се приближи и ме прегърна, но аз се дръпнах като опарена. Не го заслужавах...Той не биваше дори да стои близо до мен. Аз бях най-ужасното нещо на планетата, Раян заслежаваше нещо по-добро. Сложих ръце на гърдите му, като подържах дистанцията помежду ни, но само след миг дръпнах ръцете си. Не исках дори да го докосвам...Не заслужавах дори това.

Сърцето ми се присви от болка, когато тя се дръпна.
-Не. Ела тук. - Отново я дръпнах към себе си и лекичко стегнах ръцете си около нея. Нямаше да я пусна, нямаше да я оставя. Опитах се да изтрия сълзите и, но те просто не спираха. Сега ме беше страх, страхувах се че може да ме напрази за това, че съм я превърнал... Може би искаше да остане стригой.
-Лиса... Съжалявам, исках да ти помогна, исках да те върна... Съжалявам, може би искаш да беше останала стригой? - Страхувах се да си го помисля. Знаех, че може би трябваше да я оставя да се дръпне от ръцете ми, но не исках. Исках да я успокоя.
-Обичам те.

Раян отново ме притисна до гърдите си и аз се свих на топка. Не исках да го докосвах. Всъщност исках и то повече от всичко, но не го заслужавах.
- Раян...недей. Не те заслужавам.- поклатих глава и сълзите ми рукнаха още по-силно.
- Няма как да изразя благодарността си, че ме върна. Обичам те...- замълчах за миг, гледайки към земята. Не смеех да срещна погледа му дори.
- Убих човек, Раян. Нараних и теб. Аз съм чудовище, ти беше прав. Не те заслужавам.- свих се на топка до него, прегръщайки коленете си. Главата ми бе заровена до краката и сълзите се стичаха все по-многобройни по страните ми. Не се чуваха хлипове, не се чуваше нищо. Сдържах всеки звук, който щеше да излезе от гърлото ми. Само лекото потреперване на раменете ми ме издаваше, че плача.

Гушнах я по-силно и нежно повдигнах главата и принуждавайки я да ме погледне в очите.
-Успокой се Лиса, забрави го. - Внимателно я целунах по челото. - Лиса това не беше ти. Нямаше как да се контролираш. Не си чудовище, ти си ангел с лош късмет. Но сега всичко е наред, всичко е минало - разбери го. - Не знаех как да я успокоя, но трябваше да разбере, че случилото се не значи нищо. Тя не го контролираше, а и не можеше.
-Чуй ме красавице, това ще е просто лош спомен, нищо друго. Всичко е минало, ти не си виновна за станалото. Нещо чуждо те контролираше, а сега това вече не значи нищо. - Погалих косата и и положих главата и на рамото ми. - Моля те, успокой се. Всичко е наред.

Поклатих леко глава, отказвайки да приема думите му. Не можех да ги възприема, мозъкът ми отказваше да ме признае за невинна. Може би, защото аз бях всичко друго, но не и това.
- Раян...-изхлипах леко и той ме прегърна отново. Не се отдръпнах, така само го наранявах още повече. Не знаех какво да направя, затова просто затворих очи. Беше ме страх да мръдна. Стоях така, както ме бе оставил той и не смеех да дишам дори. Лекото треперене на тялото ми издаваше колко ме боли всъщност и аз се опитах да го спра, но не можех. Поемах си дъх на малки глътки само толкова, че да не умра от задушаване. Не помръдвах, не го прегърнах, но и не се отпуснах до рамото му, както щях да направя преди. Толкова исках да се сгуша до него и да го прегърна. Толкова, че ме болеше. Стиснах очи, опитвайки се да спра сързите си, но те не ме слушаха. Чувството бе сякаш болката никога нямаше да отмине.

Не знаех какво да кажа, нито какво да направя. Усещах, че Лиса се е стегнала и прави всичко възможно да се успокои, но и усещах, че не се е отпуснала, когато я гушнах. Толкова се надявах да ме послуша и да се успокои. Усещах сълзите и, които скоро намокриха тениската ми и от това болеше. Тя трябваше да разбере, че няма нищо общо със случилото се, не го беше направила тя.
-Лиса, погледни ме. Погледни ме в очите. - Дадох и няколко секунди и накрая все пак срещнах погледа и. - Това което стана, не го направи ти. Искам да спреш да мислиш за това, искам да спреш да се обвиняваш, ясно ли е? Ти не си виновна, не го направи ти!

Раян ме накара да срещна погледа му и аз вече мислех, че не съм способна на това. Вдигнах бавно глава към него, стараейки се да се успокоя. Не можех...Толкова ме болеше при спомена. Мъртвото момиче бе на около 20 метра от нас и аз се вцепених при вида и. Спрях да дишам, спрях да треперя, не можех да си поема дъх. Виждах много ясно белезите от ухапване по врата и и как бях отнела живота и. Кръвта и бе във вените ми...Стоях ужасена с широко отворени очи, неспособна да направя каквото и да е. Вече бе твърде късно да я върна. Тя бе мъртва по моя вина. Дробовете ми пулсираха болезнено от липсата на кислород и аз усещах с някаква далечна част от мозъка си, че се задушавам. Накрая позволих на една съвсем недостатъчна глътка кислород да нахлуе в тялото ми и се закашлях при усещането. Бе сякаш те раздират отвътре. Сълзите ми бяха пресъхнали, сякаш времето бе спряло. Не можех да реагирам, не можех дори да се разплача. Точно като затишие пред буря. Не исках да си представям какво ще стане, когато цялата тази мъка се стовари отгоре ми.

Видях на къде отиде погледа и и след миг осъзнах какво вижда. Завъртях я към мен и видях, че сълзите и са спрели, но също и че не диша. Сякаш отказваше да го направи, а нямаше да я оставя така. Ако трябва шамари щях да и бия само и само, за да си поеме дъх. За щастие не се наложи. Изправих се на крака и я погледнах.
-Ела да те махнем от тук. - Не чух простест от нейна страна, когато я вдигнах на ръце. - Сега ще идем в стаята ми, ще те изкъпем, ще пийнеш малко кръв и ще поспиш. Имаш нужда от почивка и презареждане на силите. - Очаквах да получа сериозен отпор, защото явно Лиса не искаше да бъде край мен, но аз нямаше да я оставя сама нито за миг.

Раян ме вдигна на ръце и каза, че ще ме заведе в стаята си. Не се съпротивлявах докато ме изправяше, но когато изреди пълната програма...Нямаше да го понеса. За сега се държах и успявах да не се разплача, но нямаше да преживея цялото това време. Извъртях се в ръцете му, опитвайки се да стъпя на земята, но той не ме пускаше.
- Не...Пусни ме. Никъде няма да ходя. Ще остана тук и ще се опитам да....- замълчах за миг, продължавайки да се боря с него. `да се удавя`-довърших изречението си наум, благодарна, че не може да чете мисли.
- Да върна момичето...- погледнах отново мъртвата моройка и се насилих да продължа да дишам. Нямаше да я върна само щях да се изтощя до степен на кома. А дори и да успеех, това бе невъзможно, това би ме убило. Във всички случаи щях да завършапо един и същи начин, затова и исках да остана сама. Раян нямаше да ми позволи да си го причиня пред него...

Завъртях очи. Бързо си бе възвърнала говора, но явно не ме познаваше. Нямах намерение да я оставя сама нито за секунда.
-Чуй ме добре Лиса. Първо, няма да те пусна и второ следващите хм... няколко месеца да речем няма да те оставя сама нито за секунда докато не съм сто и десет процента сигурен, че си се възтановила както физически, така и психически. - Гушнах я малко по-силно, за да не я изпусна докато се опитва да се освободи и да стъпи на земята. Погледнах към трупа на моройката.
-Късно е Лиса, не можеш да я върнеш. Мина твърде много време, а и ти нямаш достатъчно сила. Трябва да те махна от тук и точно това ще направя независимо дали го искаш или не.

Раян бе напълно сериозен, когато каза, че няма да ме остави. Но аз не се предавах. Нямаше да се оставя да ме глези като малко дете, не го заслужавах. Продължавах да се опитвам да избутам ръцете му и да се освободя, но той не ме пускаше. Раян бе много по-силен от мен и естествено, че нямаше да успея, но щеше да му се наложи да ме завлече насила до стаята си. Аз нямаше да се предам. Поне не и докато не припадна от изтощение. А вече чувствах как едва се държа да не заспя в ръцете му.
- Пусни ме. Раян...- извих се така, че да му е неудобно да ме държи, но той не ме изпусна. Изсумтях недоволно и размърдах бедра, опитвайки се да сляза.

Изръмжах леко и я наместих отново, така че да ми е по-удобно.
-За бога Лиса, няма да те пусна и точка. Изобщо не ме интересува дали това ти харесва или не, правя го за твое добро и край на темата. Сега ще ме слушаш и ще направим точно каквото казах, ясно ли е? - Бях напълно сериозен. Не ми пукаше дали иска или не, щях да се погрижа за нея и щях да го правя толкова, колкото смятах за нужно. Направих няколко крачки въпреки протестите и, никак не ми се слушаше, че иска да я пусна, знаех това. Колкото и да мрънкаше нещатата щяха да стоят така както аз кажех. Ако искаше да я оставя щеше да се наложи да се пребори с мен, но се съмнявах да успее. Тръгнах към кампуса без да обръщам внимание на проста на Лиса.