Западният плаж

Стигнах до тук изумително бързо. Не знам как, но бях успяла да се прибера до предишната си стая в Акадията, влизайки през прозореца и да си взема един от любимите бански. Той бе на две части и бе в бяло е черно. Бикините бяха изцяло в черно, горната част имаше окраската на тигър, но с бели и черни райета. О, обичах този бански. Часът бе към 2 през нощта, така че нямаше опасност слънцето да ме завари неподготвена. Съблякох се набързо, пускайки късите панталонки и потника с голямо дикулте на пясъка. С едно движение и вече бях във водата, наслаждавайки се на вълните. Косата ми бе пусната и се пилееше на раменете. Заплувах навътре, влизайки все по-надълбоко и по-надълбоко. Мисля, че когато бях на поне 15 метра дълбочина спрях и се гмурнах към дъното. С няколко тласъка и вече бях там, взимайки от пясъка в раката си. Усмихнах се и изплувах обратно на повърхността. Беше забавно, но още чувствах адска жажда. Трябваше да изляза на лов, щеше да ми се наложи. Заплувах към брега, но преди да излязареших да остана още малко във водата. Отпуснах се по гръб за момент, след което излязох на прибоя и се отпуснах на лакти на пясъка. Гледах Луната точно както преди, макар нищо да не бе същото. И това ми харесваше. Бях по-силна, по-бърза и по-опасна. Усмихнах се и усетих издължените кучешки зъби в устата си да пулсират от желанието ми за кръв. Преглътнах с усилие...Щях да ловувам още тази вечер, но поне след 15 минути. Сега щях да остана така, наслаждавайки се на последните си мигови като нормален вампир, пренебрегвайки факта, че вече нищо няма да е както преди.

Разхождах се по плажа без да имам конкретна посока. Исках аз самият да остана насаме с мислите си, а и Лиса се беше изпарила. Вървях замислен по пясъка и се вглеждах във водата. Долувих леко движение и погледа автоматично започна да се взира търсейки опастност. Това вече ми бе станало навик, беше вдълбано дълбоко в съзнанието ми... Мернах нещо и след миг вече различавах силуета на момиче. Поклатих глава и пончих да продължа, но осъзнах, че познавам това момиче. Познавах тази дълга руса коса. Лиса. Усмихнах се и я повиках леко.
-Хей май няма да можеш да се отървеш от мен, а Лис? - Усмихнах се и направих крачка напред чакайки я да излезе, но когато тя се обърна осъзнах какво виждам. Това беше тялото на Лиса, но не и самата тя. Знаех какво означават тези ярко червени очи и кръвта ми се смрази.

Някой идваше, чувах стъпките му от далече. Знаех, че ще е добре да се скрия, но аз и без това щях да ловувам...Ако жертвата дойдеше сама, щеше да е много по-лесно. Усещах я как приближава и как кръвта се движи във вените и. Кучешките ми зъби болезнено запулсираха и аз леко изръмжах, почти недоловимо. След още няколко мига разпознах и миризмата и се вцепених. `По дяволите! Защо точно той?!`- казах въпроса си наум, но не издадох и звук гласно. Той ме поздрави и аз рязко извърнах глава в неговата посока. Изправих се с лице към `приятеля си` и се усмихнах. Всъщност усмивката много приличаше на озъбване, но аз се стараех да не го убия още сега, така че...Струваше ми малко усилия.
- Здравей и на теб, скъпи. Как си?- наклоних глава на една страна и светкавично се приближих зад него, прошепвайки вторият си въпрос така, че дъхът ми да опари врата му. Дръпнах се преди да може да реагира, връщайки се на старото си място. Започнах да обикалям в кръг около него, разглеждайки тялото му така, сякаш е най-желаният от мен обект.
- Харесва ли ти промяната в мен?- попитах го и леко се засмях, но дори смехът ми звучеше различен. Някак си...зъл. Това ми докара ухидна усмивка и аз реших да си поиграя. Скочих върху него, събаряйки го на земята. Хванах китките му, притискайки ги към земята, а нямаше как да мърда бедрата си, бях седнала върху тях.
- Спокойно мили...Няма да те нараня.- усмихнах му се, срещайки погледа му.

Не можех да промръдна нито мускол когато чух гласа и. Това не беше моята Лиса. Надявах се инстринктите изграждани с години да се задействат и да се отръпна, да я нападна, да направя нещо. Но не можех. Оставих я да се доближи до мен и проговори в ухото ми, а аз продължавах да стоя. Не можех да помръдна. След миг тя ме събори на земята и се намести върху бедрата ми.
- Спокойно мили...Няма да те нараня. - Всичко бе толкова близо до преживяванията ни преди няколко часа... Всичко освен момичето върху мен. Най-накрая усетих тежеста на това, което се е случило. Тя беше стригой. Когато мозъка ми успя да го формулира болка заля сърцето ми.
-Аха. - В тази така проста думичка беше пропита всичката скръб което ме обзе.

Усмихнах се, когато той не се възпротиви. Не исках да се дърпа, защото съм се променила, така всъщност бе още по-забавно. Пък и проблемът с лудостта заради духът изчезна. Наведох се бавно(бавно за стригой, за морой това би се видяло като нормално действие) и дъхът ми отново погали врата му. Но вече не бе топъл, не...Вече бе хладен и самото ми тяло вече бе студено. Кожата ми бе с няколко нюанса по-бяла, но въпреки външните промени, се чувствах прекрасно.
- Какво има? Не ти ли харесва промяната?- отдръпнах се леко, стоейки на сантиметри от устните му. Вгледах се в очите му и видях емоция, различна от очакваното. Той бе...разочарован. Да не би да го болеше? Намръщих се леко, отдръпвайки се още малко от него, но не пусках ръцете му. Това може би последният път, когато ме виждаше, исках поне да му кажа `чао` подобаващо.

Най накрая си възвърнах гласа и впих поглед в очите и.
-Не, не ми харесва. - Стоях безпомощно и вече обмислях вариант за самоубийство, когато ме пусне. Е, естествено можеше и тя да ме убие и така да ми спести услието да решавам как да се самоубия.
-Хайде убий ме и да се свършва Драгомир. - Не исках да я нарека по име. Болката разкъсваше сърцето ми, но една част от нея се беше превърнала в гняв. Знаех, че тя сега беше стригой, знаех че трябва да се опитам да я убия, но не можех. От самата мисъл сърцето ми се свиваше още повече. Бях убивал стригой, но в момента предпочитах тя да ме убие.

Усмихнах се дяволито насреща му и се наведох към врата му. Дъхът ми погали кожата му отново и аз я докоснах с устни. Прокарах езика си по нея и след миг вече пулсиращите от болка зъби докоснаха плътта. Но не я пробиха. Одраскаха я леко, но не го ухапах. Нямаше да го направя. В момента, в който аз си тръгнех от тук, щях да убия първият срещнат от жажда, но не и Раян. Целунах врата му, задържайки устните си върху кожата му. След миг се дръпнах малко, срещайки погледа му. Бях на милиметри от устните му и исках да го целуна, но знаех, че това ще е като сексуален тормоз за него. И все пак се колебаех дали да не направя.
- Няма да те убия.- прошепнах срещу леко разтворените му устни и светкавично се дръпнах от него. За части от секундата вече се бях изправила и стоях на най-близката скала. В очите ми вече не се четеше искрената забава от ситуацията.
- Това съм аз, Раян. Нищо в мен не се е променило, все още искам същите неща, все още изпитвам същите чувства...- поклатих леко глава, поглеждайки го.

Изправих се и я погледнах.
-Не, това не си. - Идеше ми да крещя, но за сега говорех с нормален тон. - Ти си стригой... - Тук нямаше как да се сдържа и гласа ми премина в крясък. - ТОВА НЕ СИ ТИ. - Направих крачка назад и продължавах да я гледам. - Ако не ме убиеш ти, ще намеря друг който да го направи. И не ми казвай, че изпитваш същите чувства, ти си чудовище, вече не можеш да изпитваш нищо. Ти нямаш сърце. - Говорех, а гласа ми бе пропит от болка. Преди щях да се страхувам да не я нараня с тези си думи, но сега не. Знаех, че стригоите нямат чувства, тя нямаше сърце...

Изгледах го спокойно с изучаващ поглед. Не се влияех от крясъците му. Каквото и да ми кажеше, не можеше да ме нарани, поне не и както преди. Вече не чувствах толкова силно, но все пак една малка част от мен(може би останалата човещина) съжаляваше за мнението му. Не помръднах от мястото си, а само продължавах да го гледам безмълвно. Тишината надвисна над нас, а аз го чаках да се успокои.
- Ако не чувствах нищо, сега нямаше да си жив.- казах просто с безизразен глас, все още гледайки го в очите.
- Наистина ли мислиш, че не ми пука? Ако бе така, сега ти щеше да си поредният труп, който ще оставя следе себе си. Ако не ме интересуваше, кръвта ти щеше да е по устните ми, утолявайки адската жажда и раздиращата болка в гърлото ми. Ако наистина ми бе безразлично, никога нямаше да те пусна да станеш, защото мога да те убия с едно движение, но добре...- казах всичко с беизразен глас, сякаш наистина не изпитвах нищо. Не исках да вижда емоциите ми. След последната дума направих кратка пауза и останах на мястото си без да мърдам. Само миг по-късно вече бях пред него. Съборих го отново на земята, притискайки ръцете му към пясъка. Гласът ми бе станал леден.
- Ако толкова искаш да умреш, нека изпълня желанието ти.- изръмжах насреща му, давайки му няколко секунди да помисли.

-ХАЙД ДАВАЙ, УБИЙ МЕ. - Изкрещях го в лицето и. Не ми пукаше, че наистина ще ме убие, исках да го направи. Исках да ме отърве от болката. Или поне да ми причини физическа, за да спра да мисля за това, че се е превърнала в чудовище.
-Не си ме убила все още защото ти е забавно да ме гледаш как страдам. - Погледа ми стана леден. Исках да се измъкна, но знаех, че нямам шанс след като я бях оставил да ме приклещи така. Не можех да се боря срещу нея, а и не исках. Беше ми все едно какво ще направи.

Той ме ядосваше все повече и повече, а като бях така близо до него, жаждата ми се увеличаваше.
- Добре, г-н Шелски.- вече отказвах да го наричам по име. След като той ме възприемаше като чудовище, щях да бъда такава. Стиснах по-силно ръцете му, причинявайки му болка. Виждах, че го боли, усещах биенето на сърцето му да се забързва. Изръмжах отново, гледайки го ядосано. Оголих зъбите си и прехвърлих ръцете му така, че да ги държа с една ръка. Предполагам това доста болеше, но нямах намерение да съм мила. Отметнах главата му настрани, навеждайки се. Само след миг впих зъби в кожата му, усещайки как кръвта потича. Топлата течност бе толкова приятна и сладка, че аз изстенах от удоволствие. Преглътнах жадно, усещайки как болката в гърлото ми намалява. Отпих още няколко големи глътки, преглъщайки жадно. Сърцето му забави ритъма си и аз осъзнах, че той е започнал да се отпуска. Напрежението в ръцете му спадна, а мускулите му вече не се напрагяха толкова. Трябваше да спра преди да го убия, но не можех. Бе толкова приятно. Кръвта му бе най-сладкото нещо, което бях опитвала. Чувах и че дишането му се забавя и трябваше да спра. Тряваше! Накрая се отдръпнах, облизвайки мястото. Имах чувството, че всеки момент ще впия зъби в кожата му отново. Той почти бе изгубил съзнание и аз останах така известно време, гледайки го. Очите му бяха притворени, а дишането накъсано. Ако го оставех сега, шансът да оживее бе малък. Щеше да се мъчи няколко часа и ако имаше късмет, щяха да го намерят пазителите. Но ако останеше тук след изгрева, това щеше да го убие. Нямаше да издържи и слънчевите лъчи. Което ми напомняше, че и аз нямаше да мога да ги издържа. Пуснах ръцете му, оставяйки го, но все още бях върху бедрата му. Не исах да го оставям. Трябваше да се погрижа да оцелее, въпреки бъдещите му опити за самоубийство. Облизах устни, поемайки и последните капки кръв от устните си. Притворих очи за миг, наслаждавайки се на вкуса им. Изправих се, навеждайки се към него. Трябваше да го занеса в стаята му и единственият начин май бе на ръце. Идеята не ми харесваше особено, но нямаше да го оставя да умре. Дадох му нялко минути, за да проверя дали все пак ще успее да остане в съзнание.

Усетих как притисна ръцете ми по силно към земята, причинявайки ми болка. След миг ги прехвърли, така че да ги държи с една е ръка, а това беше още по-болезнено. Стиснах зъби, нямаше да покажа, че ме боли. Дано поне сега ме убиеше, вместо да си играе с мен. Видях как Лиса се наведе, оголвайки зъби и след миг усетих пареща болка на врата ми, което подсказваше, че ме е захапала. Малко по малко първоначалната болка премина и ме изместена от неповторима наслада, когато ендорфините бяха в кръвта ми. Мусколите ми се отпуснаха и исках или не трябваше да се оставя на чувството. Нямаше по-голямо удоволствие, нищо не можеше да се сравни... Смътно усещах как Лиса се отръпна. Значи щеше да ме остави слънцето да ме убие. Силите ми бяха изцедение, така че само успях да промълвя.
-Убий ме.

Раян отново и отново ме предизвикваше да го убия. Боже, той наистина искаше да умре. Май не разбираше, че ако продължава така наистина ще се изнервя и ще го убия или още по-добре...Можех да го превърна в стригой. Щеше да му хареса. Чувстваш се силен, здрав, уверен в себе си, че можеш всичко. Усмихнах се лукаво, хващайки ръката му. Наведох се над него, хващайки го така, че дясната му ръка да е на моето дясно рамо. Хванах я, придърпвайки го леко, така че да се изправи. Прегърнах го през кръста, страейки се да го задържа прав. Надявах се така поне да може да ходи, иначе щеше да ми се наложи да го вдигна изцяло на ръце, а не мислех, че на него ще му хареса момиче да го разнася като плюшено мече насам-натам.
- Отиваме в стаята ти, скъпи. Няма да те убия, нито да те оставя да се изпържиш до смърт. И спри с мрънкането или ще те захапя отново, но няма да съм толкова внимателна и само ще те боли.- казах го съвсем спокойна, правейки няколко крачки напред. Мисля, че аз бях тази, която го държеше прав, краката му сякаш отказваха да мърдат изобщо. Намусих се, така нямаше да стигнем чак до утре!
- Хайде, Раян. Помогни ми малко. Не искам да унищожавам егото ти изцяло като те нося като малко дете.- казах го в ухото му, придърпвайки ръката му на рамото си, за да може да върви малко по-лесно.

Не можех да стоя на краката си, така че май беше по-добре, че ме пръдржаше. Напук на всичко исках да ме остави да умра и се отръпнах от нея. Щяха да се мъча със собствени усилия да се задържа на краката си, каквото и да ми струваше. Направих неуверено една самостоятелна крачка и все пак успях да се задържа прав. И преди стригои бяха пили от мен, така че успявах да изчистя малко по-малко съзнанието си и да мисля трезво. Не ми пукаше от заплахите и, бях издържал на болка, не можеше да направи нищо, с което да ме изненада. Исках да и кажа да го направи, да ме захапе, но не можех да намеря гласа си. Лиса бе споменала нещо за егото ми, но в момента то беше мъртво, както и самият аз щях да съм когато остана сам.

Той се опитваше да върви сам и аз едва не се разсмях.
- Поне ми позволи да те държа, в случай, че вземеш да падаш.- отново го прихванах за ръката, прегръщайки го през кръста. Виждах, че се справя и сам, но си личеше, че му бе доста трудно. Не исках да се измъчва, затова нямаше да му позволя да го направи отново.
- Съвсем скоро ще се отървеш от мен, така че се успокой. Оставям те в стаята ти и си тръгвам и няма да те безпокоя повече.- казах го съвсем спокойно. Може би трябваше да покажа някаква емоция при раздялата ни завинаги, но честно казано, не бях в настроение за мелодрами. Пък и бях жадна, съответно наистина не ми се занимаваше с истории тип "Ромео и Жулиета".

Идеше ми да изръмжа, когато тя ме прихвана отново.
-Мога да се оправя и сам, а най-малко имам нужда от помоща на чудовище. - Не можех да мисля, за Лиса по този начин. Колкото и да исках не можех да я възприема като стригой, но все пак насилвах устата ми да изрича всички тези думи. Усмихнах се зловещо и добавих.
-И не се тревожи, няма да има на кого да досаждаш. - Истината бе, че не можех да я убия, но и не можех да приема факта в какво се е превърнала. Исках да и кажа да остане с мен, че ще намерим начин да я превърна отново морой, преди да е извършила нещо непоправимо, но не можех да намеря силите в себе си. Май това, което Лиса бе нарекла его, си казваше много сериозно думата.

Разсмях се, когато се опита да ме отблъсне отново от себе си.
- Стига Раян...Не е толкова зле.- засмях се отново, правейки още някоко крачки напред, държейки ръката му. Кожата му бе доста по-топла от моята и чувството бе някак си приятно. Замислих се за миг за нещата, които се бяха случили помежду ни и прехапах устната си. Беше ми гузно, че му причинявах всичко това, но вината изчезна светкавично, както и бе дошла. След само миг настроението ми отново се промени и аз застанах пред него.
- Добре, убий ме.- пуснах го, заставайки на няколко сантиметра от гърдите му.
- Можеш да използваш огъня, за да ме подпалиш и да изгоря. Можеше да го направиш много пъти до сега.- замълчах след последното изречение, разпервайки ръце настрани. Осъзнавах, че най-вероятно точно това ще направи и това ще са последните ми думи, но предпочитах да умра, стига той да престане да ме мрази. Срещнах погледа му със спокойно изражение, чакайки присъдата му.

Инстинктите ми крещяха да призова елемента си и да я подпаля. Един стригой по малко - хиляди жерти по-малко. Въпреки всичко осъзнах, че пред мен стои момичето, което обичах и колкото и да исках нямаше как да събера сили, за да я убия.
-Не мога да те убия. - Поех си дълбоко въздух преди да продължа. - Искам да се махнеш от живота ми и никога повече да не те виждам, така ще продължа да те мразя. - Всъщност изобщо не исках да казвам тези неща. Исках да я убия и след това спокойно да се пратя в ада, но... Не можех. Колкото и да не исках, тя беше момичето, което обичам, или поне беше нейното тяло. Не можех да и посегна.

Изгледах го изучаващо и продължително. Не можех да повярвам, че Раян, този, който мрази стригоите повече от всичко на света, отказваше да ме убие. Свалих ръцете си до тялото, слушайки го как се опитва да каже думите със спокоен глас. Явно наистина вече не ме обичаше...Не знам защо, по някаква невероятна причина, ми пукаше какво мисли и дори малко ме заболя от излиянието му. Надявах се да не си проличи, че ми пука, по изражението ми, затова се обърнах с гръб към него, заглеждайки се в нищото.
- Знаеш, че ще си тръгна от живота ти така и така, стига да разбера, че си в безопасност. Така че...ще изтърпиш още 5 минути с мен, докато стигнем до стаята ти и...- направих кратка пауза, обръщайки се отново с лице към него.
- Повече няма да ти се налага да ме виждаш.- усмихнах му се съвсем мило, сякаш ях напълно невинно същество. Вътрешно нещо сякаш клокочеше в мен и имах желанието да убия някого просто ей така, за спорта. Но се стараех и успявах да си придавм вид на човек, на когото изобщо не му пука. Хванах отново Раян за ръката, против волята му естествено, дърпайки го леко напред. Ако толкова искаше да не ве вижда повече, поне щях да се опитам да съкратя времето ни заедно доколкото можех.

Не знаех какво да и кажа, след думите и, че ще си тръгне от живота ми. Всъщност не знаех дали искам това... Знаех, че не мога да имам връзка със стригой, но това значеше ли, че не мога да тая надежда... Имах правото да искам да се превърне обратно в морой, а и перфектно знаех, че не е невъзможно. Беше наистина трудно, но щях да го направя. Дръпнах ръката си от нейната и я погледнах.
-Чакай. - Погледнах я право в очите. Виждах някаква слаба сянка на момичето, което обичах и се надявах с цялото си сърце да мога да я върна. - А ако намеря начин да те превърна обратно в морой?

Примигах объркано и за миг се почувствах като предишното ранимо момиче. Мразех това чувство, когато ставаше така само се ядосвах. Затова и леко изръмжах на Раян, правейки няколко крачки напред.
- Никога...не си го и помисляй.- до преди малко в очите ми се четеше някаква слаба емоция, но сега тя бе заменена от пламтящо червеният цвят на ирисите ми, които сякаш бяха изгорили и последната част от мен, която бе останала морой.
- Хайде, Раян. Тръгвай...Искам да изляза на лов след това, така че не мога да съм тук цяла нощ. Пък и ти каза, че ти е неприятно.- отново му се усмихнах зловещо, обръщайки му гръб. Вървях няколко метра пред него със скръстени ръце пред гърдите. Знаех, че е глупаво да се държа така, но това бе единственият начин да не се опитвам да го убия в момента.

Отказах да мръдна дори със сантиметър.
-Не. Ако искаш да ме помръднеш, ще трябва да ме принудиш. - Вече бях готов да използвам огъня срещу нея. Силите ми почти се бяха възтановили, а мисленето ми се беше променило. Щяха да я шревърна обратно в морой, независимо дали го искаше или не. Можех да го направя - бях сигурен в това.
-Ще бъдеш отново морой Лиса. Заклевам се. - Знаех, че няма да е лесно особено когато тя не искаше, но бях способен на всичко, за да го направя. Сега ако Лиса решеше да се приближи към мен мигновенно щях да се оградя с огън през който тя и да искаше нямаше как да премине.

Обърнах се светкавично назад при отговора му. Той какво искаше? Да го нападна пак от жажда?! Изръмжах му отново, стискайки юмруците си. Вече бях на път да го влача след себе си, стига да мърдаше. Но виждах решителността в очите му и май се досещах какво е намислил. Отново изръмжах, обикаляйки в един точно определен кръг около него.
- Хайде, Раян. Тръгни най-сетне.- опитвах се да звуча мило, но не ми се получаваше. Личеше си, че ме е ядосал.
-Хайде де! Нямам цяла нощ! Ако предпочиташ мога да те оставя тук за около час-два, колкото да се нахраня.- отново се усмихнах плашещо насреща му.

Знаех, че скоро ще ме нападне, но не ми пукаше. Нека ме убие.
-Хайде остави ме. Няма да ме намериш Лис. - Бях напълно сериозен. Исках да знам, трябваше да знам дали още някъде дълбоко в нея съществуват чувствата и към мен. Ако видех дори най-малката следа от тях щях да се боря. Щях да я превърна обратно в морой, дори и да ме намразеше за това.
-Лиса, знам че някъде под всичко това ти още си моето момиче. И знам, че когато отново станеш морой, ще ми благодариш за това. Сигурен съм. - Звучах уверено, въпреки, че бях разяждан от съмнения дали съм прав. Никога не бях очаквал нещо подбно... В ума ми изникна едно име. Младият Ивашков, той можеше да я върне, той можеше отново да я превърне в морой. Е може да беше пияница и женкар, но бях убеден, че може да го направи. А ако той не можеше, щях да намеря друг...

Разсмях се искрено.
- Раян...мили мой...Аз не искам да ставам морой отново.- срещнах погледа му докато го обикалях.
- Да си стригой е...- замълчах за миг, търсейки подходящите думи.
- Невероятно е. Чувстваш се така, сякаш света е твой. По-силен си, по-бърз си. Никoй не може да ти навреди.- погледът ми се рееше из пространството, а гласът ми звучеше едновременно замечтан и властен. Това не бе моят глас. Преди никога не бях звучала така, никога не бях използвала привилегиите си на принцеса. Сега нямах и нужда от тах. Можех да правя каквото пожелая.
- Нека те превърна. Ще можем да останем заедно завинаги. И няма да спазваме каквито и да е правила и ограничения.- спрах пред него, като все още поддържах дистанцията между телата ни.
- Помниш ли нещата в гардероба ти? Нямам нищо против тях.- усмихнах му се, но дори и да не се опитвах, изглеждах зловещо.
- Кога бих казала нещо подобно преди? Хайде...виж, че е несравнимо..- наравих една съвсем малка, почти незабележима крачка към него.