Западният плаж

Събудих се, а Стефан го нямаше в стаята. Най-вероятно бе излязъл. На кой му се стои толкова време при спящ човек? Нормална постъпка...Не знаех къде точно искам да отида, но плажа ми се стори добра идея. Взех си хавлия, облякох си банският и тръгнах. Часът бе към 4, слънцето все още жарко печеше, но аз бях твърдо решена да не стоя вътре, защото се депресирах. Исках да се разсея, да не мисля за проблемите си и просто да се забавлявам без угризения. Сложих кърпата си на плажа и се отпуснах върху нея, махайки роклята си. Слънцето все още печеше и това адски много ме изтощаваше и знаех, че ако не отида на тъмно и прохладно място има опасност буквално да се опържа. Очите ме боляха и аз не можех да стоя много на едно място. Водата бе единственото спасение. Пристъпих колебливо навътре, все пак това бе непознат плаж, така че да стига до глезените ми и веднага се почувствах по-добре. Отидох малко по-навътре, но не знаех, че дъното не е равно и изведнъж аз вече не го стигах. Описах се да изплувам, но не се получаваше. По дяволите! Не можех ли да направя едно нещо без чужда помощ? "Отпусни се на вълните и не стягай мускулите си!"-гласът на Деймън звучеше в съзнанието ми и аз се опитвах да го следвам. Отпуснах се, но вместо да се издигна, аз потъвах. Добре, глупава грешка. Опитах се да изплувам и с плавни движения, но и това не стана. Само се уморявах, а нямах достъп до кислород и бързо трябваше да измисля нещо преди да се удавя.

Реших да се "поразходя" по морето с яхтата. Докато бях на руля видях как някакво момиче маха с ръце и не може да изплува.Забързах скоростта и скоро бях при нея.Скочих във водата и се гмурнах. Щом я извадих и качих на кораба забелязах, че това е Никол. По дяволите това момиче иска да се самоубие ли?!Направих й изкуствено дишане, но все още не можеше да се съвземе.Пулсът й биеше едвам едвам..Не..не можех да я загубя!
-Хайде Никол,хайде,моля те събуди се...
отново направих дишане уста в уста и този път започна да плюе водата, която бе погълнала
-Хайде,давай.
седнах зад нея и я опрях на коленете си като държах ръцете й

Усетих някой да ме повдига над водата, но не можех да дишам. Всичко пред очите ми бе размътено и аз виждах само размазани образи. След миг успях да фокусирам и видях..Деймън. Закашлях се, опитвайки се да изляза от унеса. Но не това наистина бе той и се опитваше да ме спаси от удавяне. На бас, че си е помислил, че искам да се самоубия. Продължавах да кашлям, борейки се за глътка въздух. Нямах сили да стоя права, прекалено много бях останала във водата под лъчите на слънцето. Свлякох се на пода, а Деймън се надвеси над мен. Всичко пред очите ми се размазваше...
- Дей...мън...- казах името му на части. Затворих очи, унасяйки се. Толкова много ми се спеше. Не знам дали щях да припадна или просто бях уморена.

-Не..не не не!Няма да умреш!Няма да ти го позволя!
надвесих се над нея и повторих процедурата поне още 3 пъти.Най-накрая започна д асе съвзема и отново да кашля като плюеше вода.След като се посъвзе малко и можеше да диша я взех на ръце и я занесох в спалнята.Поставих я на леглото да легне.Седнах до нея като прокарах пръсти по косата й и казах:
-Повече няма да плуваш сама!
погледнах я и я целунах по челото като застанах зад нея и тя положи глава в скута ми

Деймън упорито се опитваше да ме накара да остана будна. Защо го правеше, толкова ми се спеше...Накрая той почти ме принуди да дишам и аз отново започнах да плюя вода.Отворих рязко очи, свестявайки се, след което отново полетях назад, а Деймън ме хвана. Затворих очи, прекалената умора ми пречеше да се съвзема. Той ме занесе някъде...Чакай, ние отново ли бяхме на кораб? Дали всичко, което се случи досега не бе само сън? Отворих очи, макар и с усилие и срещнах погледа на Деймън. Стоях така няколко секунди, след което рязко се дръпнах настрани. Помти паднах от леглото, но Дей ме хвана, придърпвайки ме към себе си.
- Недей...- обърнах се към него, срещайки погледа му. Вече бях малко по-добре, но все още ми се маеше главата. Но главоболието не можеше да спре спомените, които упорито се опитваха да ме довършат. Станах от леглото, доближавайки се до прозореца. Бяхме на кораб...или яхта. Сега стояхме на едно място.
- Благодаря ти, че ме спаси.- гласът ми заглъхваше. Не знаех дали да кажа още нещо, заради последния ни разговор.
- Трябва да си вървя...- огледах се, търсейки с поглед вратата. Бях подгизнала, всичко по мен бе мокро и...бях по бански! По дяволите! Трябваше да се облека. Чак сега забелязах треперенето на тялото си и настръхналата кожа. Свих устни, ядосвайки се на себе си, кръстосвайки ръце пред гърдите си.

-Да не си посмяла да станеш. Оставаш тук докато не се оправиш напълно.
казах сериозно и я погледнах
Станах за миг като оставих главата й на възглавниците. Извадих едно одеало от гардероба и я завих.
-Сега няма да ти е студено толкова.След като се посъвземеш ще изсушиш косата си. Не искам да се разболееш.
говорех докато я завивах
-Имаш ли нужда от нещо или..?

Изгледах го със смесица от гняв и очудване. Станах от леглото, взимайки одеалото със себе си. Увих го около тялото си, отивайки до прозореца.
- Имам нужда да се облека и да се прибера.- обърнах се отново към него, а думите му кънтяха в главата ми. Защо мислех за това още?! Нарочно отново се обърнах към прозореца, опитвайки се да не мисля за това с кого съм в стая и какво точно ми е казал. "Заместител, заместител..."- беше направо плашещо колко реалистично звучеше гласа в главата ми. Потръпнах леко, опитвайки се да игнорирам реакциите на тялото ми. Трябваше да си тръгна преди Деймън да разбере от какъв зор отидох на плажа посред бял ден...Отново се огледах за вратата и накрая я видях.
- Деймън, трябва да си вървя. Добре съм, всичко е ок.- дори не срещнах погледа му. Косата ми бе мокра и няколко кичура висяха пред лицето. Гласът ми лишен от всякакви емоции, но така бе по-добре от това да е пропит с болка.

-Няма да ти позволя да си отидеш.
казах твърдо и застанах пред вратата
-Искам да се уверя, че си добре и защо по дяволите отиде на плажа по спед бял ден?! Искаше да се самоубиеш ли?
тонът ми леко се покачваше
-Както казах,няма да излезеш от тъук докато не се оправиш.Има дрехи..
Хвнаха я за ръката и я оставих да седне на леглото.Поразрових се малко в гардероба и намерих тези дрехи. Бе ги оставила предната нощ, когато бяхме на кораба.
-Ето облечи ги и изсуши косата си. Докато станеш готова слънцето ще е залязло. Ще те чакам на палубата.
Казах тези думи и излязох от стаята.

Погледнах го с пламъчета в очите, но се съгласих. Нямаше да ме остави да си отида, докато не се оправех, затова трябваше да се изсуша и да се облека. Намъкнах се в късите панталонки и потника и обух високите токчета. Оставих укето и слънчевите очила и се заех с косата си. Имаше сешоар и четка и аз започнах. боже, защо Деймън ми го причиняваше? Защо искаше да се увери, че съм добре? Нали не му пекаше за мен? Игнорирах импулса си да захвърля всичко и просто да си изляза и продължих с разресването. Накрая косата ми бе идеално права, а аз бях подходящо облечена за яхта. Излязох отпред, а Деймън стоеше с гръб към мен.
- Облякох се...- заявих и пристъпих към него. Досега не бях изправяла косата си и не знаех дали е добре, но сега щях да разбера. доближих се до него, облягайки се на палубата.
- Защо държиш да съм добре? Толкова много ли обичаш Катрин?- погледът ми се рееше из вълните, а аз правех всичко възможно да не показвам с нищо колко ме боли да изричам думите.

Защо ли..защото те обичам..но как по дяволите да ти го кажа..как да бъда такъв егоист...Преглътнах и казах:
-Лошо ли е, че съм загрижен за теб?
повдигнах вежда ия погледнах
-Каквото и да е ставало не мога да те оставя просто така.
поклатих глава и се загледах във вълните

- Аха...добре.- опитах се да звуча сякаш ми е безразлично. Не можех да стоя и да го гледам как просто се опитва да бъде учтив. Нямаше -да го карам да ме търпи повече.
- Благодаря за...загрижеността.- обърнах се и направих няколко стъпки, но се стих, че якето ми е вътре. Влязаох, за да си го взема, но в момента, в който Деймън вече не ме виждаше, затворих очи, преглъщаики сълзите си. Нямаше да бъда слаба пред него. Взех дрехата и излязох на палубата, а Деймън още стоеше, гледайки вълните.
- Довиждане...- гласът ми излезе едва-едва и аз леко се прокашлях, за да не звуча сякаш всеки миг ще се разплача. Обърнах се с гръб кум Деймън, вдишвайки дълбоко.

-Никол!Почакай!
Идиот си..не я пускай да си отиде...
Отидох до нея, хвнаха ръката й и я заведох в стаята. Отворих едно скафче и взех това от него. Стиснах го в ръката си преди да се обърна и притаих дъх. Обърнах се и й го показах.
-Искам да ти дам това,но преди това...
застанах точно пред нея срещайки погледа й
-Знам, че е Стефан и винаги ще е Стефан,но аз те обичам.Трябва да го знаеш..Знам, че не те заслужавам,а брат ми да..Трябваше да ме срещнеш по-рано..щеше да ме харесаш..
поклатих глава и свеодх поглед надолу,а една сълза се търкулна по бузата ми,а даже не усетх кога се случи..

Обърнах се към него, когато извика името ми, но той ме хвана за ръката и ме заведе в стаята. Огледах се с любопитство, ала той не казваше нищо. И точно когато щях да попитам какво става, той ми подари огърлица. Погледанах го стреснато, отстъпвайки назад. Ала той ми каза, че...Очите ми се насълзиха. не мойех да повярвам, че той наистина го каза. Застинах на място, неспособна да помръдна. Няколко сълзи се опитаха да потекат, но аз имах пълен контрол над тях. Не мойех да помръдна...Накрая пристъпих колебливо напред и повдигнах брадичката на Деймън.
- Винаги си бил ти,ти,ти и само ти.- целунах мястото, където бе потекла сълзата, затваряйки очи. Не можех да повярвам, че това бе истина...

"Винаги си бил ти,ти,ти и само ти." Думите й кънтяха в съзнанието ми. А при допира й настръхнах.
-Нистина?Моля те само не ме лъжи...Не знам как можеш да харесваш, човек като мен...Та аз съм пълната противоположност на Стефан..
поклатих глава
-Обичам те. Обичам всяка една част от теб.
казах го и ми олекна,нищо,че преди секунди го бях казал,сега...сега беше по-различно..

Разплаках се, но от щастие.
- Харесвах Стефан, защото...не беше теб. Не се дуржеше като теб, не говореше като теб, вие сте съвсем различни...Деймън, ти ме нарани. Имаше моменти, в които дори да си мисля за теб и ме болеше...А Стефан не ми напомняше с нищо за...теб. Твоята чаровна усмивка, как ме поглеждаш, когато ти се плезя...Как реагираш, когато кажа 'обичам те'...- прошепнах последните думи в ухото му.
- Харесвам те такъв, какъвто си. Тук и сега...- целунах го нежно по устните, преглъщайки сълзите си. След целувката се отдръпнах леко назад, срещайки погледа на Деймън.
- Обичам те...- ръцете ми бяха от двете страни на лицето му, а аз за първи път казвах тези думи и бях напълно откровена.

Добре...хиляди пъти си бях представял този момент, но никога реакцията ми.Повдигнах я във въздуха като я завъртях,а след това впих устни в нейните
-И аз.
прошепнах в ухото й
-Теб и единствено теб.
казах като доволната усмивка се появи на лицето ми
-Обичам те,обичам те,обичам те, Никол.
прокарах пръсти по лицето й и се вгледах в очите й, от които се спускаха сълзи,но от щастие.
-Не плачи било то дори от щастие. Искам винаги да си до мен и никога вече, да не плачеш.
целунах я нежно по челото и я прегърнах

Имах чувството, че всички мои мечти са се сбъднали. Той ме обичаше! Целунах го, впивайки устни в неговите. Наслаждавах се на невероятния му аромат, вкус, допир...Сякаш всеки миг щях да полетя. Усмихнах се, обвивайки ръце около кръста му. Не можех да повярвам, че е истина.
- Обещавам...обичам те.- сякаш исках света да разбере, че не мога да живея без човека до себе си...Избърсах сълзите си, опитвайки се да овладея емоциите си. Боже, благодаря ти! Никога не съм била по-щастлива...

Бях толкова щастлив...сякаш имаше нов човек в мен. Беше толкова странно,красиво и топло..Но все пак се овладях и се завърнах към себе си.
-Е, какво иска да правим красивата госпожица?
повдигнах вежда и обвих ръце около кръста й
-Днес съм изцяло твой. Ще правя каквото поискаш.
усмихнах се широко

Прокарах ръка по гърдите му. след което срещнах погледа му. Всъщност ми хрумваха някои идеи за занимания, но бързо се отказах да мисля за това.
- Ела с мен...- притеглих го към себе си и излязох навън. Седнах на носа на яхтата и се загледах в звездите. Деймън излезе след секунда и аз потупах с пука мястото до себе си. Никога преди не бях гледала звездите с любим човек, исках да проверя дали наистина е така забавно...

-Искаш да гледаме звездите.Добре.
усмихнахс е доволно
Излегнах се на пода и я придърпах към мен и тя положи глав ана гърдите ми
-Виж онези не ти ли приличат на лъв?
засмхя се и започнах да описвам звездите и да се усмихвам като същевременно си играех с косата й

Дей се съгласи и аз засиях от радост. Той легна, а аз се свих до него, полагайки глава на гърдите му. Смеех се на предположенията му на какво точно приличат образуванията от звезди и по някое време реших и аз да се включа.
- Виж там...- вдигнах ръка, описвайки няколко звезди.
- Ако обърнеш фигурата на обратно, приличат на зайче.- засмях се леко и Деймън е присъедини. Беше ми...топло. Но сякаш топлината бе в мен. Не можех да опиша чувството, но и преди бе така, когато бях около Деймън. Съ сигурност бе приятно усещане и аз се свих малко по-близо до тялото му. През цялото време той си играеше с косата ми, а аз или се смеех, или се усмихвах. Никога през живота си не съм била толкова щастлива...

-Така е.
усмихнах се
За няколко минути просто лежах и мълчах като се наслаждавах на присъствието й и на това, че поне за сега нещата изглеждаха добре.Изведнъж главата ме заболя адски много и присвих очи.
-Ъгх..
казах като се опитвах да не показвам, че има нещо..може би беше заради катастрофата...

Станах, подпирайки се на една ръка.
- Какво ти е?- сложих ръка на гърдите му, вглеждайки се в красивите му очи. Наистина се притеснявах за него, дали е добре...
- Деймън, добре ли се?- докоснах с върха на пръстите си лицето му. При мисълта да му има нещо, се свивах. Тръснах леко глава, пропъждайки мислите си. Но това не решаваше проблема. Изправих се, подавайки му ръка.
- Отиваме в стаята ти.- намигнах му закачливо.

-Ъхх добре съм,добре си бяхме..ооох..
измрънках, но вече беше твърде късно и вече бяхме в стаята ми
-Защо дойдохме тук?Казах ти, че..
в този миг отново ме проряза и присвих очи
-Съм добре..
продължих, след като томина болката
-Просто малко ме наболява главата,това е..
отидох пред нея и й намигнах