Градините

Усетих как стисна ръката ми, и вече започнах да се притеснявам. Престорих се, че не съм чул въпроса и.
-Няма нужда да я плашиш нали знаеш? - Обърнах се леко ядосано към баща ми. - Мислиш ли, че ще допусна някой или нещо да ни раздели?
-А ти мислиш ли, че ще има силата да го спреш? - Баща ми ме погледна сериозно. Определено вече бе наясно, колко силно съм влюбен в Лиса.
-Раян не винаги можеш да правиш всичко, не си всемогъщ, не го ли разбра най-накрая? Има неща които не можеш да спреш и които са извън твоя контрол.
-Знам това. Но никой няма да разбере, стига ти да не кажеш на някого?
-Знаеш, че няма да го направя Раян, но това не е гаранция, че няма да се разбере. Лиса ти какво мислиш?

Пуснах ръката му, ужасена от чутото. `Знаел е...`- гласът в главата ми звучеше разочарован и съсипан. Отдръпнах се с крачка настрани, срещайки погледа му.
- Можеше да ми кажеш, Раян. Нямаше да те убие ако ми споделиш това.- подразних се, че бе скрил от мен нещо толкова важно. Той мразеше да го лъжат, е аз също мразех. А премълчаването бе почти толкова гадно.
Сред градината бяха изнесени маси, върху бяха подредени малки аперитиви и големи купи с пунш. Извърнах главата си за миг натам, след което реших, че трябва да отида и да си налея.
- Извинете ме за момент.- кимнах и на двама им с учтива усмивка и отново направих реверанс, след което се заех да си пробивам път през тълпата, за да стигна до пунша.
В момента, в който се отделих от Раян към мен се запътиха няколко от краските особи и аз съжалих за действието си. Налях си спокойно пунш и се обърнах, а пред мен стоеше Ейдриън Ивашков- човекът, който ме бе превърнал от стригой в морой.
- Лиса!- той ме прегърна още преди да реагирам и аз изтръпнах. Трябваха ми няколко секунди, за да реагирам.
- Здравей и на теб.- отвърнах на прегръдката му, след което той се отдръпна с крачка назад. За миг погледнах към Раян, който бе все още до баща си и отново върнах вниманието си на Ейд.

Проследих с поглед Лиса и леко изръмжах. Налазиха я като мухи видели мед. Обърнах се към баща ми.
-Не се притеснявай за нас, и извини ме, трябва да лиша Ивашков от компанията на Лиса. - Завъртях се и отидох при приятелката си.
-Съжалявам Ивашков, но ще си я пребера. - Дръпнах Лиса с мен към един от по закътаните ъглеи в градината.
-Виж Лис, да речем че бях наясно, ме никой няма да се зарадва да разбере на какво те уча, ти също го знаеше, чак някой да тръгне да ни разделя не знам... Минавало ми е през ума, но не смятах че е реално докато баща ми не го каза.

Раян дойде при мен и ме дръпна настрани.
- Извинявай.- казах в бързината към Ейдриън, който само поклати глава с усмивка на уста.
Раян ме отдалечи от хората и се опита да ми обясни. Не го оставих да се доизкаже, прекъсвайки го:
- Раян, можеше да ми кажеш.- направих една малка крачка към него. Внимателно хванах ръката му, свеждайки поглед надолу. Започнах бавно да подръпвам пръстите му и чак след миг осъзнах нещо.
- Раян, пръстена.- погледнах го обвинително, нацупвайки устни. Той направо си просеше скандали с Кралицата.

Завъртях недоволно очи. Предпочитах да не забележи, мразех този пръстен, беше глупаво да го нося.
-Забрави за пръстена ако обичаш. - Гушнах я внимателно и я дръпнах към останалите кралски особи. Ръката ми беше около кръста и и се надявах да изпраща правилното послание до всички останали. А точно да стоат много далеч от нея ако не искат да се простят с няколко части от тялото си.
-Май трябва да се усмихна нали? Не искаме кралските сноби, пардон особи да си помислят нещо лошо... - Истината бе, че ако не беше Лиса, щях вда поздравя баща си и леля ми и да се махна от глупавия прием, но заради приятелката си трябваше да остана и да се държа добре...

Раян ме гушна и аз се свих в прегръдката му.
- Моля те, сложи си пръстена.- вдигнах очи към неговите и го погледнах умолително. Не ме интересуваше, че половината от гостите тук ни гледаха, просто исках да съм с него, тук и сега.
- И не крий такива неща от мен. Не искам да има дори възможност да ни разделят. А...баща ти е прав. Не си всевластен.- прегърнах го на свой ред, след което нежно целунах устните му. Едната ми ръка внимателно се плъзна под сакото му и аз ловко извадих пръстена от там. След това хванах дланта му и бавно го поставих на пръста му.
- Не го сваляй, моля те. Поне не до края на вечерта.- отново го целунах по устните, надявайки се това да го развесели малко. Но преди да имам възможност да кажа каквотои да било, Кралицата се появи в началото на градината, обявявайки приемът за започнал. Всички тръгнаха напред към балната зала и аз зачаках Раян да реши дали пък не иска да изостанем малко от тълпата, решението бе негово.

Щях да махна пръстена и то веднага, то се въздържах. Явно беше важно за Лиса да нося проклетото нещо, така че нямах голям избор. Наведох се и на свой ред я целунах, когато леля ми ни покани в залата и обяви приема за започнал.
-Тън тън представлението е в разгара си. - Продължавах да се усмихвам иронично и пръстена на пръста ми сякаш тежеше и прогаряше кожата ми. Мразех го и се съмнявах да го нося до края на вечерта, но можех поне да се опитам.
-Лиса мразя този пръстен и няма да го издържа до края на вечерта, разбери го. - Не я оставих да протестира ия дръхнах към залата, за нея бе важно мнението на снобите, а те щяха доста да плюят ако ни видят да се промъкваме вътре заедно.
-Не настоявай за пръстена, ще се опитам да не го махам, но нищо не обещавам. Хайде да влизаме.

Раян не махна пръстена на мига, което пак си бе напредък. Имах чувството, че той всеки миг ще го свали и ще метне на някъде, след което ще го запали, ако това изобщо бе възможно. Хванах го под ръка, докато влизахме в залата и не ме интересуваше какво ще кажат другите, макар веднага да се разнесе шепот.
- Аз съм с теб и искам всички да го знаят.- срещнах погледа му за миг, след което и двамата тръгнахме надолу по стъпалата, обирайки погледите. Най-злобно ни изгледа Кралицата, която дори отклони очи. Бях на косъм да пусна ръката му, след като видях ледения поглед, който ми хвърли. Ако можеше да убива с поглед, досега да го е направила.
- Добре, официално е, леля ти ме мрази. Ама много...- прошепнах го на Раян, но без да срещам погледа му.

Излязох след Лиса и я последвах до градините. Мразех, когато правеше така, не само тя беше ядосана. За съжаление, когато излязох от залата май си загубих шансовете да пребия Ейдриън.
-И сега какво? - Гласа ми я накра да подскочи, май не беше усетила, че тръгнах след нея. - Ще чакаш Ейдриън тук ли? Или може би просто искаше да се махнеш от мен? - Огледах се, в градината нямаше почти никой, малко по надолу по пътеката стоеше някаква двойка, която побърза да се оттегли.
-Може би не очакваше аз да те последвам? Предпочиташ друг? - Спрях се на около метър от нея със сериозно изражение.

В момента, в който излязох в градините, си отдъхнах, но не спрях. Боже, всеки момент щях да събуя токчетата и да тичам боса ако трябва. Или да се разкрещя на първото нещо, изникнало пред мен. Но когато чух гласа на Раян отново ми кипна.
- Добре, какъв ти е проблема?- обърнах се към него и гласът ми се извиси малко по-високо от очакваното.
- Излязох, защото ти ме принуди. И не, не очаквах никой да ме последва.- отново го изгледах изпепеляващо.
- И това бе просто танц, Раян. Или вече да те наричам г-н Шелски?- присвих гневно очи, обръщайки му гръб. Направих няколко крачки напред, но след това отново се обърнах.
- Пък и честно казано очаквах да останеш при Елизабет, явно тя наистина ти допада.- опитвах се да не му крещя, но май се провалях с начинанието.

За миг ми идеше да изкрещя, че е трябвало да остана при Елизабет, но осъзнах каква голяма глупост и лъжа щеше да е това.
-Наричай ме както си искаш. Радвам се, че си очаквала да остана при Елизабет, личи си колко си ме опознала. - Обърнах се с намерението просто да си тръгна и да намеря Ивашков, но след миг се завъртях и добравих. - Да беше просто танц, с който изпълни целта си да ме нараниш. Приятна вечер. - Направих няколко крачки напред и свих по първата възможна алея само и само, за да остана сам. За съжаление и това ми желание не се сбъдна. Чух стъпки зад себе и се обърнах само, за да видя братовчед си, поредния подлизурко.
-Здрасти Лукас. Съжалявам братовчеде, но не ми е до роднини в момента. Би ли ме оставил на спокойствие?
-Хей хей исках само да поговорим. Дочух разговора ви с чичо... Смятам, че е редно леля да научи какво правите с Лиса. Не е редно да я обучаваш.
-А искаш ли леля да научи, че съм те пребил? Разкарай се докато още можеш... И посмей да си отвориш устата ти гарантирам, че ще ти е затворя завинаги...

След последните на думи на Раян просто се пречупих. Той си тръгна, но аз нямах желанието да го последвам. В градината нямаше никакви хора и аз просто се свлякох до едно дърво малко по-далеч от пътеката, така че хората да не ме виждат. Преглътнах мъчително, а очите ми се насълзиха.
- Не, Лиса...-опитах се сама да се успокоя. - И преди си била наранена, не предавай сега самоконтрола си.- но още докато го изричах гласът ми потрепери и сълзите покапаха по страните ми. Мразех се, че съм толкова слаба, мразех се и че вдигнах скандал на Раян, мразех се и че го наранявам. Въпреки че си го заслужаваше в момента, защото мен ме болеше милиони пъти по-силно, отколкото него. Но след точно 10 минути чух спор на около 500 метра от мен и застинах. Нали не се бе сбил с...? Не, Ейдриън бе вътре. Но когато чух Раян да изохква, знаех, че не е Ейдриън. Изправих се рязко, изтривайки сълзите си и забързах към мястото, от където идваше шума.

-Хайде де Раян, затвори ми устата. - Лукас ме погледна самодоволно, а на мен най-накрая ми кипна. Така или иначе исках да пребия някой, какво значение имаше дали щеше да бъде той и без това с него не си допадахме особено. Скочих върху него събаряйки го на земята и юмрука ми се заби в носа му. Чу се изпукване, което значеше че поне съм му го счупил. Усетих че се опитва да ме претъколи и след миг усетих пареща болка в окото, затворих очи за миг и там ми беше грешката. Гърба ми се залепи за твъртата земя и усетих следващия му удър в челюста ми. Претърколих се отново въру него и стиснах гърлото му, нямаше да го пусна лесно, но ръката му забиваща се в слепоочието ми промени плана. Завъртях се настрани и видях, че Лукас е в бесъзнание. Лежах на земята, но всичко около мен ми се струваше черно. Очите ми се притваряха, а когато се опитах да се изправя света около мен се завъртя...
-Лиса.... - Гласа ми беше шепот. Знаех, че не е там но за миг ми се стори че я видях преди да изпрадна в безсъзнание.

Гледката, която заварих бе потресаваща. И двамата бяха в безсъзнание и с много кръв около себе си. Заковах се на 4 метра от тях и не можех да помръдна.
- Боже, защо сте такива идиоти?!- почти го изкрещях и тръгнах към Раян. Паднах на колене до него като с едната си ръка хванах дланта му, а с другата проверих пулса му на врата.
- Добре...поне си жив.- въздъхнах и огледах щетите по лицето и тялото му. За миг се поколебах дали да не оставя Лукас така, но след това просто въздъхнах. Колкото и да не го харесвах в момента, трябваше да проверя поне дали е жив. А и не исках раян да загази заради побоят. Станах и отидох до другото момче, проверявайки пулса му.
- Намери кога да се заяждаш, Лукас...- измърморих под нос и за миг затворих очи, след което докоснах дланта му. След няколко минути той отвори очи, а всичките рани ги нямаше. Дори носът му си бе с правилната форма.
- Здравей, слънчице.- злобната ми усмивка нямаше равна, но само след миг се изтри от лицето ми.
- А сега ще ми разкажеш защо, по дяволите, сте се сбили и наистина ли си такъв идиот, че да го дразниш, когато вече е бесен.- изправих се и се проближих отново до Раян, докато Лукас се изправяше шашнат и ме гледаше смаяно.
- Но как...ти...слуховете са верни.- очите му бяха широко отворени и аз завъртях раздразнено очи.
- По същество, защото искам да те няма като го излекувам.- стрелнах го с гневен поглед и той отново поклати невярващо глава.
- Чакам!!- почти му го изкрещях и той се сепна, вече изправяйки се.
- Гаджето ти ми се нахвърли и се сбихме. Аз...аз...знам за обучението ти.- той направи крачка към нас, но аз застинах на място. Ясно защо се бяха сбили. Изправих се и Лукас отстъпи назад.
- Така...сега ти ще си мълчиш, защото не искаш да ме ядосваш. Или...-направих няколко големи крачки към него, озовавйки се на сантиметри от ухото му.
- Ще ти стъжня живота.- прошепнах го в ухото му и той потрепери. Не блъфирах изобщо, наистина щях да му стъжня живота.
- Кралицата трябва да узнае....тя....трябва.- стиснах бясна зъби и се убедих, че няма друг начин. Сложих ръцете си от двете страни на лицето му и го погледнах право в очите.
- Ти не знаеш за това. Когато си тръгнеш дори няма да помниш този разговор, нито сбиването с Раян. Излязал си, за да се разходиш и не си ни виждал. Ясно ли е?- искрено съжалявах, че ми се налага да използвам внушението, но това бе единственият начин. Вложих още малко от магията си и погледът му моментално се изцъкли. Е, това бе лесно.
- Да.- последва отговорът му и той се обърна, тръгвайки обратно към балната зала. Никой не ни бе видял, нищо не бе станало. Идеално. Приближих се отново към Раян и докоснах ръката му. При него бе много по-лесно, нямаше толкова телесни повреди. Лошото щеше да последва като се събуди. Когато отдръпнах ръката си той тъкмо отваряше очи, а на мен ми се зави свят, въпреки че бях на колене. Отпуснах се назад за миг, но след това се изправих, правейки крачка назад. Изтръсках роклята си от прахта, макар на места да имаше петна. Прикрих налегналата ме умора и игнорирах тъмните кръгове, които танцуваха пред очите ми.
- Братовчед ти е задник.- казах на Раян като все още се опитвах да почистя роклята си.

Изправих се рязко и се огледах. Лиса стоеше на метър от мен и изтупваше роклята си, а от Лукас нямаше и следа. Докоснах леко челюста си и с изненада установих, че не ме боли. Премигнах няколко пъти и окото ми явно също беше добре. Сведох глава надолу и внимателно огледах тялото си, единственото поражение, което виждах по себе си бяха изцапаните ми дрехи, а това не беше нормално. Мозъка ми заработи трескаво опитвайки се да подреди нещата и да осъзнае какво се беше случило. Добре... С Лиса се скарахме... Аз си тръгнах... После срещнах Лукас, който спомена, че знае за тренировките ни... О не това беше ужасно лошо... Разтъсках глава и продължих да свързвам събитията. С Лукас се сбихме и накрая всичко стана черно... А сега се събуждам съвсем добре, с Лиса до мен и без Лукас, който явно се беше изпарил... Мамка му. Най-накрая мозъка ми заработи на правилните оборти и направи връзката. Лиса ме беше излекувала, а явно беше излекувала и Лукас и го бе накарала да се разкара... Не той не би си тръгнал, освен ако не го е принудила, например чрез внушението... Внушението. Естествено. Значи го беше излекувала, после го беше отпратила чрез внушението и сигурно беше изтрила паметта му и след това беше излекувала мен... А за всичко това щеше да е похабила доста енергия. Отново разтръсках глава и се приближих към Лиса.
-Лис... Какво си направила? - Дръпнах я към себе си и я прегърнах. Не бях забравил скандала ни, нито всичко, което беше станало, но в момента се притеснявах прекалено много за нея, за да мога да мисля за караници и проблеми. Прегърнах я по-силно и целунах нежно челото и.

Олюлях се отново и ми се наложи да се подпра на едно от близките дървета, за да не припадна. Виеше ми се свят от алкохола, а сега и това...Нямаше да мога да се състезавам за маратон по бягане сега, жалко. Не че имах такива напъни и преди това де...
Раян се изправи и аз го огледах. Освен пораженията по костюма му, му нямаше нищо, дори изглеждаше страхотно. `Лиса, за теб той винаги изглежда страхотно.`- вътрешният ми глас явно бе решил да злобее и аз леко се намусих, но след това отново се завърнах в реалността.
- Добре, знам, че вероятно си ми ядосан, но трябваше да го направя и аз...- ала той ме прекъсна, като се приближи към мен и ме прегърна. Сепнах се и очите ми се разшириха от изненадата. Добре, това със сигурност не го обях очаквала. Всъщност се подготвях за скандал или нещо такова.
- Ти...ти не ми се сърдиш?- въпросът ми звучеше много не на място. Прозвучах като малко дете, което току-що бе открило, че белята, която е направило, всъщност не е беля. Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная и че ме бе попитал нещо. Примигах, сякаш се съуждам и си поех дълбоко дъх.
- Кратката версия или романа?- усмихнах му се невинно и затворих за миг очи, сгушвайки се в ръцете му. Докато той бе до мен не чувствах нито умора, нито нищо. Само приятното чувство на топлината, излъчваща се от тялото му.
И наум започнах обратно броене преди да започне скандала.

Усмихнах се леко. Беше толкова сладка...
-Сърдя ти се Лис, и то много. Все още съм страшно бесен и те очаква много сериозен разговор, но не сега. Сега трябва да се успокоиш и да си починеш. Ще те прибера обратно в академията и всичко ще бъде напред. - Погалих я леко по косата. Беше толкова малка и безпомощна, когато я прегръщах. Не исках да я пусна никога, можех да я държа така завинаги. Беше невероятно, но сега трябваше поне да чуя от нея какво се е случило.
-Добре Лиса, хайде разказвай. Дългата версия. Имам стабилно предположение какво си направила, но искарено си надявам да не си толкова глупава и да греша.

Преглътнах мъчително.
- Добреее, амииии...- въздъхнах и го гушнах отново.
- След като се скарахме аз реших, че тр да остана сама.- пропуснах частта, където се разплаках, защото само щеше да му стане още по-гадно.
- Но след около 10-20 минути чух, че се карате и...реших да проверя дали не си решил да си го изкараш на някой невинен. Пък и се притеснявах да не пострадаш. И ви заварих и двамата с Лукас припаднали и в кръв. Проверих дали имаш пулс, след което излекувах Лукас, който ме гледаше така все едно са ми поникнали крила.- завъртях раздразнено очи.
- Започна да пелтечи, че не е възможно и дрън-дрън и аз се ядосах. След това той каза, че трябва да каже на Кралицата за обучението ми и това бе пределът, до който можех да го търпя.- замълчах за миг. Не мислех, че на Раян ще му е приятно да разбере, че съм използвала внушението върху негов роднина.
- Извинявай, Раян, но трявбаше да използвам внушението.- погледнах го с разкаяно изражение и направих няколко крачки назад.
- Просто нямаше друг начин, наистина съжалявам.- отново срещнах погледа му и си личеше, че е така.
- Изтрих паметта му и му казах, че е излязъл да се поразходи. След това излекувах теб. Това е...- гласът ми звучеше отслабнал и аз отново се подпрях на дървото, затваряйки за миг очи. Краката ми щяха всеки момент да се подкосят и аз очаквах да имам близка среща с пода.

Въздъхнах. Гледах я няколко секунди и накрая успях да проговоря.
-Очевидно не греша и наистина си толкова глупава. - Направих няколко крачки към нея и отново я гушнах. Усещах как всеки момент ще се строполи на земята, така че я взех на ръце и самият аз седнах в корените на дърво поставяйки я в скута ми. Ако продължеше да се извинява имах чувството, че ще се разплаче. Бях и страшно ядосан и то главно защото беше използвала силите си за глупости.
-Не трябваше да го правиш Лиса, всичко щеше да бъде наред. - Гушнах я по силно и я залюлях като малко дете. Трябваше да се успокои, конското щеше да почака.

Раян отново ме прегърна и аз само дето не замърках от удоволствие. В прегръдката му се чувствах като малко дете. А държанието му и това, че ме люлееше наистина не ми помагаха да се чувствам по-голяма.
- Раяяян.- намусих му се леко, срещайки обърканото му изражение.- Не съм малка.- скръстих ръце пред гърдите си и му се изплезих. Но все пак му позволих да продължи да ме прегръща и люлее. Въпреки че бях изтощена, продължавах да се инатя. Типично за мен, борба до последно. Но само след няколко мига отово се отпуснах в ръцете му, прегръщайки го на свой ред.
- Не ти ли тежа?- бях отпуснала главата си на гърдите му и когато се опитах да срещна погледа му, дъхът ми опари врата му. Усмихнах се подло и нежно целунах кожата му. В момента нарочно го дразнех, защото той не можеше да предприеме нищо по средата на градините.

Завъртях недоволно очи.
-Лиса би ли спряла да дрънкаш глупости? Колко тежиш? 20килограма? 25? Хайде стига. - Залюлях я отново и дори се замислих дали да не и докажа по доста брутален начин, че не ми тежи, но реших, че стреса за днес и е достатъчен. Дъхът и опари кожата ми, а след миг усетих и устните и на нея.
-Лисаа... Ако се опитваш да ме предизвикваш да унищожа роклята ти на момента, ти се получава. - Наведох се леко напред и настоичиво целунах устните и, за да и покажа, че изобщо не се шегувам. Можех да разкъсам роклята и без да ми мигне окото, но имайки впредвид, че скоро ще трябва да се върнем в залата, май не беше много добра идея. А и все още и бях прекалено ядосан, за да и доставя това удоволствие.

Засмях се леко, когато видях, че наистина успявам да дразня Раян. Отвърнах на целувката му и бавно плъзнах ръцете си под сакото му. Прокарах лекичко нокти по ризата му и знаех, че ще го усети така, все едно ръцете ми докосват кожата му на голо. Наблюдавах изражението му и когато видях онези малки искри в погледа му, се отдръпнах.
- Добре, добре, спирам.- засмях се отново и го целунах бързо, изправяйки се. Умората ми бе преминала и сега бях в игриво настроение.
- Раян?- срещнах погледа му и му намигнах предизвикателно, викайки го към мен с пръстче. Засмях се и хванах полата на роклята, вдигайки я леко, за да мога да тичам. Учудващо, но се бях научила да тичам с токчета. Тръгнах на някъде из градините, смеейки се.

Изправих се бавно и се ухилих. Можех да бъда добричък и да и дам малко повече преднина, но не исках да се уморява или да се пребие някъде с тези токчета. Хукнах след нея и само след минута я настигнах хващайки я през кръста.
-Къде си мислиш, че ще избягаш малката? - Съборих е леко на земята, но я прихванах, за да не падне сериозно, все пак не исках да се нарани. Леко вдигнах ръцете и над главата, но все пак едната ми ръка остана свободна. Наведох се внимателно и впих усни в нейните, а по късно се преместих и на врата и.
-Сега, кой ще остане без рокля и ще му се наложи да се върне в залата облякъл моето сако? - Игривите пламъчета в очите ми говореха, че изобщо не се шегувам.

- Не!- Раян ме събори на Земята и аз много добре знаех какво значи това. Първоначално се разсмях, но след това той хвана ръцете ми и ми описа точно какво щеше да стане. За миг пребледнях, когато си представих да се разхождам само по сакото на Раян в залата пред толкова много хора.
- Не, не, не...недей, моля те!- поклатих леко глава, опитвайки се да освободя ръцете си.
- Изчакай докато се приберем, няма да те дразня повече, обещавам.- опитах се да направя най-невинното си изражение, срещайки погледа на Раян.
- Всъщност дори не се налага да се връщаме в залата, ако искаш можем да си тръгнем още сега и...- не довърших, но той ме разбра. В очите му отново заблестяха онези искри и аз прехапах устна, за да сдържа коментара му колко е секси като прави така.

Пуснах бързо ръцете и поставих пръст на устните и.
-За бога Лиса, държиш се сякаш бих те изнасилил ей тук на тревата. - Изправих се и и помогнах и тя да го направи, но все пак я гледах недоволно. Наистина се бе държала сякаш я изнасилвам. Поканата и да се върнем в академията ми звучеше повече от страхотно, но бях наясно, че няма как да стане. Трябваше да се върнем в залата и Лиса също го знаеше много добре.
-Лис трябва да се върнем, дори и да си тръгваме трябва да кажем довиждане. А и знаеш, че шанса кралицата да е свикала всички кралски фамилии просто така е на практика нулев. - Е, предпочитах времето с нея и мразех повечето хора в тази зала до смърт, но трябваше поне на баща си да обесня защо си тръгваме, а и той никак нямаше да бъде очаровам да се измъкна тайно. От мнението на другите не ми пукаше, но него не исках да разочаровам.