Градината с езерцето:

- Не!-дишах накъсано и се заливах от смях. Тялото ми ту се свиваше на топка, ту се извиваше в дъга, за да не може Дей да ме докосне, но той бе по-силен от мен и това бе трудно постижимо.Опитах се да хвана ръцете му, но и това не сработи. Обвих с ръце тялото си, опитвайки се да се изплъзна, но не можех. Това бе слабото ми място, имах гъдел. Когато той спря, аз най-сетне успях да дишам. Но продължавах да се смея. Успях да се изплъзна и се свих пред него на топка. Обгърнах колената си с ръце, а косата ми се спускаше пред лицето.
- Да видим сега как ще ме гъделичкаш...-изплезих му се, свивайки се.

-Как ли?Много лесно!
изтичах до нея и седнах зад нея като обвих ръце около нейните,този път не смятах да я гъделичкам,просто исках да я усещам близо до себе си.Загледах се в езерото и я притиснах още повече към мен като казах
-Наистина се забавлявах.
погледнах я и я целунах по бузата

Затворих очи, отпускайки се назад.
- И аз...- извърнах глава, така че да мога да виждал лицето му и го целунах под брадичката. Засмях се и отново се загледах напред. Дънсите ми се бяха смъкнали, а потникът ми се бе вдигнал нагоре, така че в момента голяма част от тялото ми се виждаше. Като за начало дръпнах потника надолу, а с панталона щях да се разправям след като станем. Отпуснах крака напред и сложих длани върху тези на Деймън. Проследих очертанията на всеки един от пръстите му, играейки си. Бях точно като малко дете, но не го правех нарочно. Накрая започнах да рисувам въображаеми фигурки от вътрешната страна на дланта му, което разсмя и двама ни.
- Трябва да се облечеш. Харесваш ми така, но не искам да настинеш.- намигнах му закачливо и отново се заех да очертавам звездички по ръката му.

-Мм каквото и да правиш по ръцете ми,приятно е.
усмихнах се мило като я целунах по челото
-Ще се облека след малко.
намигнах й като се преместих под едно държа а след това придърпах и нея.Излегнах се,а тя лежеше върху гърдите ми.Ръката ми се разхождаше по рамото й.
-С теб май ще се разберем.
погледнах я като се усмихнах мило

Отпуснах глава на гърдите му, но след миг се опитах да се отдръпна. Дей обаче не ме пусна и отново ме притегли към себе си. засмях се леко и срещнах погледа му.
- Тежа ли ти?- докоснах го по носа бързо и се завъръртях, така че да съм с лице към езерото.
- Деймън...Разкажи ми за себе си. От колко време си в училището?- нарочно избягвах темата за "Катрин", макар най-много да исках да разбера за нея.

-Ами,добре.
казах и започнах да разказвам
-Исотрия като история.Не е нищо особено.Още от малък баща ми постоянно ме излагаше на слънце,тренирах всякакви спортове за да стана издръжлив.И затова съм с няколко тона по-тъмен от другите морои.Имам и брат..Стефан.Имах прекрасен живот докато баща ми не умря.За това и дойдох тук.
повдигнах рамене и казах
-Това е накратко.

Слушах разказа му, като продължавах да описвам фигурки по ръцете му. Беше казал, че му е приятно, затова и продължавах.
- Съжалявам за баща ти.- обърнах се към него и срещнах погледа му. Изправих се бързо и му подадох ръка.
- Ставай. Не ми се стои на едно място.- усмихнах му се, изчаквайки да хване ръката ми. Беше ми интересно да слушам за живота му, но не можех да стоя на едно място дълго време, било то и до Деймън.

-Ъгх.Сега къде ще ходим?
попитах мързеливо
-Да не си намислила отново нещо?
засмях се като започнах да се оглеждам и да търся ризата си
-Сега ако намеря и ризата ми ще е прекрасно.
въздъхнах и започнах да обикалям наоколо

Започнах да се оглеждам за ризата му, като същевременно си взех якето. Обиколих наоколо, но никъде не я видях, докато накрая погледа ми не попадна на езерото. Вътре плуваше нещо черно и аз присвих очи, за да разбера какво точно е. След миг го идентифицирах и едва не избухнах в смях.
- Ъм...Деймън.-обърнах се назад и го повиках, но той не ме чу. Въздъхнах и разкопчах ципа на ботушите си. Навих дънките до колената и...влязох в езерото. Приблих се към плуващата риза на дей, която най-вероятно аз бях съборила от невнимание с якето си и я взех. От нея се стичаше вода и аз се опитах да я държа далеч от себе си, за да не ме намокри. Но този ми опит бе обречен на провал. Подхлъзнах се и паднах. В езерото! Добре поне, че не легнах изцяло вътре, а само се приземих по задни части. Станах бързо, но това не помогна. Усещах как влагата се просмуква в дрехите ми и сега дънките ми бяха изцяло подгизнали, потника почти изцяло. Най-лошото бе, че бежавото прозира като се намокри и сутиена ми се личеше. Дори краищата на косата ми бяха измокрени. Излязох ядосана от езерото и се приближих към Деймън, гледайки към земята с тъповато изражение. Трябваше да снимам лицето му, когато ме видя почти изцяло мокра.
- Ето ти ризата...-подадох му подгизналото нещо с една ръка. В другата бяха ботушите ми, които щяха да си останат в ръката ми.

Гледката беше покъртителна.Когато видях Никол едвам не се измсях.Опитах се да запазя сериозно изражение и да бъда съпричастен.Все пак зарад ризата ми се измокри цялата.
-Ъм...ъъ..мерси.
заеквах толкова много,защото наистина беше трудно да не се разсмея
-Предполагам,че....ъъъм искаш да се приберем и да се преоблечеш,а и ако стоиш още малко така първо ще настинеш и второ-трудно ще мога да остана мирен.
Когато казах тези думи я огледах и погледът ми се спря да така прекрасно прозиращият й потник

Вдигнах поглед към него и преглътнах мъчително. Опитвах се да не се смея.
- Не, деймън. Няма да се преобличам. Ще остана с мокрите дрехи, а ти можеш да ходиш полугол и бос. което ми напомня, че и аз ще бъда боса, защото няма как да обуя ботушите. Да, интересно ще е.- сега вече и двамата се разсмяхме. Представях си как ще ни гледат като влезем в училището: аз- мокра и с прозиращи дрехи, Деймън полугол с подгизнала риза в ръка. Интересна гледка. След което върнах вниманието си върху Дей и му се усмихнах предизвикателно.
- Кой те кара да стоиш мирен?- направих крачка към него и го хванах за ръката. Дръпнах го леко към себе си и отстъпих назад.
- Хайде, наистина трябва да се измъкна от тези мокри дрехи.- продължавах да държа ръката му още известно време, не се усещах, че трябва да го пусна. А когато това стана, веднага го направих, поглеждайки го невинно.

Когато тя пусна ръката ми аз отново хвнаах нейната.Не исках да я пускам.Чувствах нещо..различно.Нещо топло и странно в мен.И беше приятно.
-Добре,г-це Никол.Да ви заведем до стаята ви.
кимнах и се усмихнах мило като я придърпах по близо до себе си
-И между другото,да,ще бъдем прекрасна гледка.
засмях се
-Но какво пък,важното е,че се забавлявахме.

Разсмях се и леко стиснах ръката му в отговор.
- Ще се загубя по пътя. Ще ме заведеш ли?- обърнах се към него и се спрях, така че той почти се блъсна в мен. Наклоних глава назад и го целунах по бузата като бавно отдръпнах глава, за да видя реакцията му. Присвих устни и се дръпнах. Не можех да различа реакцията по изражението му. Не знам защо го правех, вече не си играех, а наистина ми харесваше да съм близо до него. Усмихнах се и продължих напред, стараейки се да не правя глупости.

Хванах ръката и и я дръпнах към себе си. Тя се очуди, а аз прокарах пръсти по лицето и.
- Няма нужда да се страхуваш от всяка моя реакция.- отметнах косата и от очите и се усмихнах на изражението и. Наистина бе сладка. Погледът ми се плъзна по нея и мокрия потник и аз се дръпнах.
- Трябва да се преоблечеш, ще настинеш.- намигнах и и я дръпнах напред, като все още държах ръката и. Кожата и бе мека и нежна и аз преплетох пръсти с нейните. Чувството бе приятно, самото усещане да съм до нея. А ако скоро не се преоблечеше нямаше да мога да кротувам още дълго.

С Раян стигнахме дотук съвсем бързо. Огледах се и мястото ми се стори познато. Не бях идвала, но...Наскоро бях минавала покрай него.
- Разбирам защо ти е любимо.- огледах се.
- Наистина е красиво.- "и успокояващо."- допълних мислено.
С Раян вървяхме с еднакво темпо и в началото аз просто разглеждах, но след това погледът ми попадна върху него. Имаше...ами...изглеждаше добре, казано с две думи. Нехарактерно за повечето морои, можех да кажа, че определено тренира. А очите му сякаш променяха цвета си. На дървото бяха светли, а сега изглеждаха с два нюанса по-тъмни. Усетих се, че изучавам чертите му прекалено дълго и бързо отклоних поглед.
- Раян...От колко време си в училището? И в кой елемен си се специализирал?- подхванах тема за разговор, така че да не е неловко мълчанието.

Огън...Повечето му притежатели бяха избухливи и нетърпеливи. Но Раян не ми изглеждаше като човек, който ще се вбеси от нищото. Всъщност бе точно обратното...или поне на мен така ми се струваше. Нямаше как да бъда сигурна, не го познавах все още.
- Искаш да се биеш със стригои или да се защитаваш?- имаше голяма разлика между тези две неща. При едното сам си търсиш белята, а другото е доста разумен вариант. Да не изключваме и факта, че той бе морой. Дори и да тренира всеки божи ден от раждането си до сега, пак нямаше да бъда дори наполовина силен, колкото един стригой.
Срещнах погледа му за миг, но само след миг извърнах очи. Не исках да пострада. Е...аз не исках никой да пострада, заради стригои, но това бе неизбежно. Винаги ставаха инциденти. Искаше ми се и аз да мога да помогна с нещо, но отдвана се отказах да убеждавам който и да е да ме обучи да се бия. Роуз ми се смееше на жалките опити, а Елиза дори не искаше да го споменавам. Ако владеех някой от елементите щях да мога да правя поне нещо, но...Духът не ми помагаше особено. Тръснах леко глава, за да прогоня тези си мисли. Като нищо Раян да ми бе отговорил вече, а аз отново да бях пропуснала отговора...

Замълчах за миг, обмисляйки думите му.
- Излагаш се на голяма опасност така. Рискуваш живота си...- още една няколкосекундна пауза.
- Повече морои трябва да се научат да се бият.-той ме погледна стреснато, но аз не отделях поглед от земята.
- Така ще имат по-добър шатс да оцелеят ако ги нападнат стригои. Аз лично исках да се науча да се бия, но никой дампир не се съгласи. Аз съм...Последната от рода Драгомир и никой не иска да излагам живота си на опасност, но ако сега намеря някой, който да не се притеснява толкова за здравето ми, то бих се обучавала с удоволствие.- завърших речта си без да отделям поглед от земята.
- Искам да те поздравя за намеренията ти.- срещнах погледа му с лека усмивка.
- Макар да не искам да пострадаш...- допълних последното и прехапах устна. Можеше да стигне до грешни изводи. Не, щеше да стигне до вярни изводи, но предпочитах да не го прави.

Замръзнах за миг, след което рязко се обърнах към него. Срещнах погледа му и се усмихнах широко.
- Наистина ли ще ме научиш? Благодаря ти!- внезапно го прегърнах, след което се усетих какви ги върша и се отдръпнах също толкова рязко.
- Ъм...извинявай.- сведох поглед към земята виновно.
- Просто нямам търпение да започнем.- вдигнах леко рамене и отново срещнах погледа му. Всъщност ми хареса, когато го прегърнах. Насилих се да не мисля за това, макар да ми бе трудно и се огледах.
- Тук подходящо място ли е?- направих крачка назад, за да видя дали наистина сме сами.

Усмихнах му се криво, когато той ме остави отново да стъпя на земята. Добре, щях да падна от едното бутване...Уау! Голяма съм заплаха за стригоите...Свих устни, защото близостта ни бе...опасна. Бях на път да свърша някоя глупост, а знаех, че само ще изглеждам като идиот пред него. Нарочно избягвах погледа му, оглеждайки езерото и градината.
- Добре, а сега...какво ще правим? Как точно да се подготвя психически.- вдигнах глава към него, като леко наклоних глава назад. Той бе по-висок от мен и за да срещна погледа му, трябваше да наклоня глава. Въпреки опитите си да не се засмея или усмихна, ъгълчетата на устните ми бяха извити нагоре.

Не...Щеше да се откаже. Направих крачка към него, като това съкрати разтоянието помежду ни наполовина.
- Моля те...- срещнах погледа му. Личеше си, че много се колебае. Надявах се да се съгласи.
- Хайде де, Раян. Моля те...- дланите ни леко се докоснаха и аз щях да направя крачка назад, но в последния момент останах на мястото си. Исках да видя дали той ще се дръпне. Прехапах устна, срещайки погледа му. Добре, признавам си. Харесвах го.