Боулинг

Боулинг залата на последният етаж на мола не бе особено голяма, но побираше идеално клиентелата си. Дампири, морои и хора идваха тук, за да разпуснат след натоварена седмица или след лош ден. В залата не бе прекалено горещо, нито прекалено студено. А при всеки играч идваха сервитьорки, за да вземат евентуалната му поръчка.

Най-накрая Сара ме беше убедила да изляза от стаята си и да направя нещо различно от дишане. Бях избрал да идем на боулинг главно защото беше шумно и можеше да ми спести задължението да говоря. След петнайсет минутно обикаляне най-накрая си избрах топка и рязко я запратих по кеглите. Бях добър, въпреки, че не бях играл отдавна. Съборих всички с един удър и се обърнах, за да и кажа, че ще я размажа, но пред погледа ми се появиха тримата души, които най-малко исках да виждам - Лиса, Ейдриън Ивашков и онова подобие на пазител Лорън. Сара се обърна и проследи погледа ми.
-Мамка му. - Тъмнокоската изруга тихо и изрази и моите мисли. - Искаш ли да си тръгнем?
-Не... Остави. Виж каква хубава двойка са. - Усмихнах се иронично с цел да прикрия болката. Бях блокирал всяка мисъл и емоция идваща от Лиса през изминалите две седмици. Не исках да мисля за нея, не можех да понасям да я виждам до Ивашков и отново се обърнах към Сара.
-Хайде хвърляй.

Боулинг...Как изобщо се бях съгласила?!
- Това ли е най-добрата ти идея?- обърнах се към Ейдриън, който само ми се усмихваше лъчезарно. За разлика от него, аз се чувствах ужасно, въпреки че бяха минали две седмици, а аз не бях мърдала извън стаята си.
- Можеше да ме оставиш да се депресирам на спокойствие.- изпротестирах и понечих да си тръгна, но Лорън се оказа пред мен, блокирайки пътя ми.
- Не, не, не. И без това едва-едва те извлякох навън от тази стая, няма да ти позволим да се върнеш.- намусих се и тръгнах напред, но само след 5 крачки, видях Раян. Замръзнах на място, а Лорън сложи ръце на раменете ми, когато видя на къде гледам.
- Тръгвам си.- обърнах се и се запътих с бързи крачки към изхода, ала Ивашков отново изтича до мен и ме хвана за ръката.
- Оставаме. Време ти е да го преодолееш.- явно нямаше да го убедя, че наистина нямам желание да оставам. Двете момчета избраха маса и коридор, а аз стоях и гледах с празен поглед в пространството.
- Лиииисаааа!- някой размаха ръце пред лицето ми и аз се сепнах, отстъпвайки назад. - Събуди се, твой ред е да хвърляш.- това отново бе мороят, който явно щеше да ме измъчи до последно. Изправих се от стола си с мъка и Лорън ми подаде най-леката топка. Дори не си направих труда да преценя ъгъла или нещо такова. Сякаш нарочно я запратих по улея.
- Ще се справиш по-добре следващият път.- отново се опита да ме окуражи Ейдриън, но аз си оставах все така умряла. Той дори ме прегърна, но аз не обърнах особено внимание на действията му. Накрая той се отказа от опитите си да ме накара да го прегърна в отговор и аз се запътих към тоалетната със същото отчаяно изражение. Донякъде ми бе жал за Ивашков, беше си наумил, че ще успее да ме накара да се съживя. А и опитите му да ме сваля бяха повече от очевидни, но си личеше, че бързо губи надежда. Беше се опитал и да ме целуне преди около седмица, но аз бях живо дърво. Не отвръщах на нищо. Влязох в предверието на тоалетната и застанах пред мивката с надеждата да вдъхна малко цвят на лицето си. Измих ръцете си, дори си наплисках лицето, но нищо не помогна-приличах на истинско зомби. Въздъхнах и отново се замислих за Раян, който играеше със Сара и явно се разбираха много добре. Отиваше им да са заедно. Потреперих при мисълта и единствено волята ми ме спаси да не се срутя на пода. Извадих телефона си набрах телефона на Ейдриън, но само ми се включи гласова поща.
- Хей, Ейд. Виж...аз...съжалявам, че ти провалям вечерта. Казах ти, че се чувствах много по-добре в Академията. Аз...ъм...ще се прибера. И ти благодаря за разбирането, но няма нужда да се опитваш да ми вдъхваш живот. Ще се оправя...все някога.- гласът ми потрепери при последните изречения и аз затворих, въздъхвайки уморено. Отворих вратата, планирайки да се измъкна незабелязано от компанията си, ала пред вратата заварих...Раян. Вцепених се, не можех да кажа абсолютно нищо. Дали бе чул разговора ми с Ивашков? Надявах се да не е, той си прекарваше страхотно със Сара, не исках да си личи, че съм като зомби, от онази вечер. Преглътнах мъчително, отклонявайки поглед. Дали щеше да ми кажеш нещо изобщо? Дръпнах се от вратата, за да може той да влезе, но така само хванах себе си в капан. Помещението и без това бе тясно, трудно бе да се разминат двама души. така че ако исках да изляза, трябваше да го изчакам да влезе и да мине през другата врата към тоалетната. Само така можехме да се разминем в миниатюрното предверие...

Не можех да внимавам особено в играта доката гледаха Лиса няколко коридора по надолу. Трябваше да оставя Сара да ме изведе от тук, но бях решил, че ще играем докрай. Виждах притеснено ме гледа, сякаш очакава, че всеки момент ще се опитам да си разбия главата в топката. Е, не че беше много лоша идея... Завъртях глава и изпуках врата си.
-Раян, сигурен ли си, че не искаш да си тръгнем? Не е нужно да гледаш това. - Момичето отново ме погледна изувайвайки лицете ми.
-Казах ти да не се притесняваш, всичко е наред. - Естествено това беше повече от голяма лъжа. Нищо не беше наред. Да я гледам с Ивашков беше непоносилно и дупката, която беше останала след Лиса пулсираше все по-силно. Поклатих отново глава.
-Сара, отивам до... До едното място. - Погледнах я и се насилих да се усмихнах. Тя явно се накани да тръгне с мен, но аз отново я погледнах. - Сара всичко е наред, никой няма да ме изяде. Ще хврълиш веднъж, а аз ще съм се върнал. - Получих кимване и дръгнах към врата. Аз и казах, че не трябва да излизаме, как се бях оставил да ме навие. Завъртях очи и точно, когато щях да вляза в тоалетната чух вътре гласа на Лиса. Усещах, че и емоции се предават през връзката, но тотално ги бях изкличил.
-Аз...ъм...ще се прибера. И ти благодаря за разбирането, но няма нужда да се опитваш да ми вдъхваш живот. Ще се оправя...все някога.
Погледанх объркано врата, не чувах втори глас значи може би говореше по телефона и се измъкваше от компанията си, а естествено онзи идиот Лорън не я наглеждаше. Може да беше добър пазител, но явно с нея просто не можеше да се справи. Продължавах да стоя пред вратата, когато тя ся отвори и се озовах лице в лица с Лиса. Тя се отдръпна за да мина, но аз само направих една крачка в рамката на врата, но без да влизам. Не можех да откъсна поглед от нея, не можех да накарам мислите ми да реагират и да дам команда на крайниците си да работят.

Не можех дори да дишам, дъхът ми излизаше накъсано и непостоянно. Раян стоеше на вратата и не мърдаше нито напред, нито назад, а аз дори не можех да го поздравя. Просто не знаех как. `Здравейте, г-н Шелски` и студено отношение? `О, Раян, как си, не сме се виждали отдавна.` и да се правя, че нищо не е станало? Или просто да го попитам как си прекарва със Сара, защото изглеждат като чудесна двойка?
- Здравей...- казах накрая след огромното неловко мълчание, опитвайки се да не издавам нито чувствата, нито мислите си. Дали наистина беше чул разговора? Ако да, то вече знаеше, че съм като зомби и тези две седмици съм ги прекарала в спане и дишане. Не бях хапвала почти нищо, въпреки отчаяните опити и на Ейдриън и на Лорън да ми набутат нещо в устата. Сега кожата ми отново бе смъртнобледа, а лопатките ми бяха прекалено изпъкнали. Бях намалила размера на дрехите си поне с 2 номера и сега наистина приличах на скелет. Свих се, обвинявайки се наум, че да изглеждаш ужасно, след като си скъсал с гаджето си, не е най-добрият вариант да му покажеш, че си го преодолял. Позволих си да хвърля към него един бърз поглед и установих, че той изглежда повече от страхотно. Е, за мен той винаги изглеждаше като модна икона и супермодел в едно. Затворих за миг очи, насилвайки се да спра да мисля за това. Не можех да му позволя да чуе мислите ми, така само щеше да разбере колко ми е липсвал, а аз наистина можех да мина и без тази подробност. Все пак...той бе със Сара, нямаше да му развалям настроението.

Погледа ми се пусна по нея и установих коренната променя в нея. Не можах да затворя съзнанието си и виждах как не знае какво да каже. А всъщност нямаше нужда да казва нищо. Опитвах се да запуша съзнанието си, но мислите и проникваха в мен и осъзнах какво си беше помислила. Звучеше ми странно да я поздравя, а и беше глупаво да и показвам, че и се ровя в мислите, но не можах да устоя.
-Между мен и Сара няма абсолютно нищо. Просто приятели сме. - Отново се оставих да слушам мислите и и я изпивах с поглед. Не бях толкова глупав, че да не ми стане ясно как е изкарала последните две седмици и направо се чудех как изобщо все още беше жива.

Въздъхнах примирено, когато разбрах, че той все още може да чуе всяка една мисъл, минаваща през главата ми. Затворих очии се постарах да си мисля за нещо абсурдно...например Том и Джери. Бях гледала анимацията толкова пъти като малка, че сега можех наистина да превъртам епизодите в главата си. Да, беше глупаво от моя страна, но явно нямаше друг начин да прикривам съзнанието си. Кимнах леко с глава, когато каза, че със Сара са само приятели. Неусетно се сетих за целвуката и болката отново изригна в мен, а аз само засилих образите на Том, който току-що бе попаднал на кучето в опит да хване Джери. Вдишах, насилвайки се да вкарам въздух в дробовете си и за миг ми причерня. От няколко дена ми причерняваше на моменти, но вероятно бе от факта, че отказвах да ям каквото и да е. Или...от непрестанното пушене. Въздъхнах отново, вече наистина не знаех как се очаква да прикривам мислите си. Том и Джери не ми помагаха особено, а и вероятно само дразнех Раян заради какафонията в главата ми.

Погледнах я отегчено и въздъхнах. Том и Джери? Това вече беше прекалено.
-Лиса ще ме заболи глава от теб, а точно е момента ми е прекалено трудно да изключа от мислите ти, за това ако обичаш просто си избери за какво да мислиш. - След миг добавих. - А и кучето в Том и Джери не изглеждаше така. - Усмихнах и се и отново се загледах в мислите и, не спираше да мисли за мен и Сара, колкото и да се опитваше. Направих две крачи приближавайки се към нея и почти я принудих да опре гърба си в стената.
-Лиса. - Обхванах нежно лицето и с ръце. - Между мен и Сара има само изкрено приятелство и абсолютно нищо повече. Нищо. - Наведох се малко напред и преди да успея да се спра слях устните си с нейните. Не задълбочавах целувката, просто оставих нещата да станат от само себе си. След няколко мига се отдръпнах и я погледнах.
-Винаги съм и ще обичам само теб. - Исках да и се извиня за целувката, но просто нямах сили да кажа нищо повече. Болеше прекалено силно, за това просто се обърнах и посегнах към вратата.

Раян пристъпи към мен и аз се отдръпнах леко към стената, докато не опрях гръб в нея. Бях изненадана от това, че бе толкова близо до мен, ала следващите му действия ме хвърлиха в пълен шок. Той се приближи към мен и плъзна дланите си по лицето ми. Движението бе съвсем нежно, ала въпреки това аз потреперих. След раздялата сякаш имаше част от мен, която бе останала празна. Със същият успех можех да се отрежа ръката, ефектът щеше да е подобен. И за тези две седмици имах чувството, че това място не спира да ме боли и да кърви. Е, сега, когато Раян бе така близо до мен и усещах топлината на кожата му върху своята, имах чувството, че коро ще страдам от кръвозагуба. Свих се, срещайки погледа му и след миг вече устните ни се сливаха. Издишах рязко, но преди да осъзная какво правя, отвърнах на целувката. Той се отдръпна и тръгна към вратата, а аз не можех да помръдна дори. Бавно започвах да осъзнавам думите му и нещо в мен трепна.
- Раян...- започнах изречението, за да го спра, но след миг се убедих, че така няма да успея. Направих бързо няколкото крачки към вратата, слагайки ръка върху нея, така че вратата да се затвори напълно. Той се обърна с лице към мен, а аз само срещнах погледа му, без да правя нищо. След една дълга и напрегната минута, се приблмижих към него, като внимателно плъзнах пръстите си по врата му. Естествено, те бяха ледени и трепереха, но това си ми бе обичайното състояние от последните 2 седмици. Направих още една крачка напред, след което бавно се издигнах на пръсти, така че горе-долу да сме на сравнително еднаква височина. Бавно съкращавах разстоянието между устните ни, ала накрая, на сантиметри от неговите, се спрях. Поколебах се за миг, след което го целунах. Надявах се да не ме отблъсне, все пак бе изчакал аз да го целуна, докато можеше просто да се наведе. Така че това бе добър знак, нали?
` И кучето от Том и Джери си изглеждаше точно така.`- знам, че бе най-неподходящият момент да мисля за това, ала бях убедена, че съм права.

Отвърнах на целувката и, но за кратко. Отдръпнах я от мен и я погледнах.
-Не, кучето не изглеждаше така. - Ухилих и се. Май прекалено много я бях стреснал, когато прекъснах целувката. Бутнах я назад и я повдигнах леко, слагайки я да седне на мивката.
-Нямаш идея, колкото много те обичам... - Довърших наум `и колко ме нараняваш`. Надявах се да не е разбрала от погледа ми, какво си мислех. Исках да избегна разговора на тази тема, така че я целунах отново, все така нежно и внимателно.
-Никога повече няма да те пусна. - Усмихнах и се. Не бях сигурен, че мога да съм с нея, нито че мога да преглътна всичко, което се беше случило, но трябваше да се опитам. А в моемента искрено се радвах, че тя не вижда мислите ми. За да не се усети бързо и посочих вратата.
-Да вървим? - Знаех, че това означава да се върнем при Ивашков, но смятах бързо да го разкарам от там.

Раян прекъсна целувката и за миг се шокирах, но когато вметна, че кучето не е изглеждало така, само се разсмях. Не казах нищо, а той ме сложи да седна върху мивката и отново ме целуна. За първи път от 2 седмици насам се чувствах искрено щастлива. А когато се дръпна и ми предложи да излезем, отново се разсмях. Изправих се на крака, хващайки колебливо ръката му. Отворих вратата и той я задържа, за да мина първа. И моментално към нас се насочиха погледите на Ейдриън, Сара и Лорън. Опитах се да се усмихна, но само отклоних поглед, навеждайки глава към земята.
- Точно така си изглеждаше.- мислено отново пресъздадох сцената в главата си, а кучето само излая към Том. Обърнах се отново към г-н Шелски и му се изплезих, след което стигнахме до малката глупа от хора, чакащи ни. Ейдриън изглеждаше искрено изненадан и май вече не беше в такова добро настроение. Сара и Лорън ни наблюдаваха с интерес. За миг срещнах погледа на Ивашков, след което поклатих леко глава в знак, че ще има пак разправии ако не се омете. Знаех, че се държа с него точно като с играчка, но...той ме бе накарал да изляза! Какво очакваше да стане като видя Раян? Да стоя и да се наслаждавам на хубавата гледка от това как играе? Е, ако наистина си бе въобразил това, не бе дори близо до истината...

Излязох ме от тоалетната и се усмихнах.
-Мне, кучето не изглеждаше така. - Стигнахме до малката глупичка, която ни гледаше шокирано. Усмихнах им се лъчезарно и се обърнах към Ейдриън. Ако имаше как щях да разкарам и Логън, но с него щях да се занимавам по-късно. Още не му бях простил много неща, но сега си имах по-важна работа, така че само го стрелнах с поглед, за да схване, че нищо още не е свършило.
-Ивашков. Толкова ми е приятно да те видя... Пак около моята приятелка... И сравнитено цял. Но и двете неща могат много бързо да се променят, спомняш ли си? Съветвам те да не те виждам повече около Лиса, освен ако не искаш да ти припомня някой събития, но този път няма да имаш късмета тя да ти спаси задника. - Усмихнах му се иронично отново. Имаше точно десет секунди да му видя гърба или щеше да ми стане много весело.

Свих се за миг, когато Раян заплаши Ейдриън, но не казах нищо. Нямаше пак да се карам с него. Ивашков ме изгледа продължително, но аз поклатих отрицателно с глава в знак да не спори. Това явно го ядоса, ала все пак не каза нищо. Обърна се и с резки крачки напусна залата. Свих устни и за миг се поколебах дали да не отида и да се извиня, но тогава със сигурност щях да нараня Раян.
- Кучето изглеждаше точно така.- реших да сменя темата и се обърнах към Раян, който чак след няколко секунди се сети за какво говоря. Опитах се да не мисля за мороя, който току-що бе напуснал залата.
- Да продължим играта?- опитах се да разсея мислите си и отново се запътих към нашата маса, взимайки една от топките.

Усмихнах се, когато видях гърба на Ейдриън. Беше добре, че не реши да спори, макар че причината отново беше Лиса. Проследих внимателно мислите и, да беше права щеше да ме нарани, но така или иначе мен все още ме болеше. Все пак реших да и спестя тази малка подробност. Изучих внимателно и лицето и и я дръпнах малко встрадни.
-Лиса, съжалявам, не мога да го приема. Не и него. Бих могъл да ти обещая, че ще се опитам, но не искам и не виждам смисъл да те лъжа. Не го искам около теб, особено след това, което се случи. - В мислите ми изречението завършваше `след това което ти направи`, но не исках да я нараня. Болеше я достатъчно, а аз исках да излекувам болката, а не да сипвам сол в раната.
Усещщах погледите на пазителите зад гърба ми, но нямаше значение. Те май се притесняваха, че отново ще се скараме и всичко ще започне от начало, но аз се опитвах да запазя спокойствие и да държа нервите и думите си под контрол. Когато се върнехме в академията щях да правя сцени и скандали. Първо щях да си поприказвам с Лиса да измилинатели седмици и за всички глупости, които беше сътворила. А и щях да си `поприказвам` с Лорън. Забавното беше, че щях да го премажа, а той като пазител нямаше да посмее да удари друг морой.

Раян се опитваше да ми обясни, че не може да приеме Ейдриън и аз наистина го разбирах след това, което свърших. Дори се учудих, че ще се опита да го търпи заради мен. Въздъхнах примиренчески и хванах ръката на приятеля си. Виждах, че още го боли и последното, което исках да направя, е да споря. Свих се леко, защото не исках да продължавам с терора върху него.
- Раян, няма нищо. Не е нужно да го приемаш. Разбирам защо...не го искаш тук.- смутолевих последното под нос и кимнах леко с глава.
- Ако не ти се стои, можем да се приберем. Или да отидем някъде. Само кажи.- погледът ми за миг светна, когато го погледнах. Щях да направя всичко по силите си да му оправя настроението.

Усмихнах и се леко.
-Всичко е наред, ще си довършим играта. Определено ще ми е забвно да видя как се излагаш и не можеш да нацелиш кеглите. - Сега направо се ухилих. Наистина бях сигурен, че е зле на боулинг, за разлика от мен. Виждах в мислите и, че прави всичко възможно да не спори с мен и да не ме разстройва и и бях благодарен за това. Огледах се бързо и повиках сервитьорката.
-Извинете... - Момичето се обърна и погледа и мигом се спусна по леко разгопчаната, прозираща риза. Прииска ми да и кажа, че очите ми се по-нагоре, но се въздържах. Беше прекалено женска реплика.
-Искам да поръчам... Хм... Пет порции картовки със сирене. - Знаех, че бяхме само четирима, но не ми пукаше. - Четири коли, и пет шишчета. - Усмихнах и се, а момичето разсеяно записа поръчката и с видимо нежелание ми обърна гръб. Хвърлих поглед на Лиса, две от порците картовки и две от шишчетата бяха за нея, а когато се върнехме в Академията щях да я накарам и да изпие страшно много кръв. Нямаше да и се разминат двете седмици гладуване и щяхме и сериозно да си поговорим за това.

Сервитьорката дойде, за да вземе поръчката и нямаше как да не забележа, че през по-голяма част от времето оглеждаше гаджето ми. Едва не се засмях на реакцията й на полу-прозрачната му риза. Всички момичета реагираха така. Спомних си първата си реакция като се запознавах с него и как аз бях абсолютно същата. Сепнах се, когато се усетих, че той може да чува мислите ми и моментално насочих съзнанието си към играта. Надявах се да не е разбрал как още от самото начало си падах по него. Примигнах няколко пъти, след което направих още един опит да не мисля за това.
- Раян, надявам се да си много гладен, защото аз няма да ям.- поклатих леко с глава и отстъпих назад, търсейки топката, с която играех до преди малко.

Засмях се на мислите и.
-Лиса не разбра ли случайно, че не можеш да скриеш мислите си от мен. Никак не те бива в това. - Погледнах я, но коментара и за храната ме накара да завъртя очи. Дръпнах я от топките и притиснах тялото и към моето.
-О напротив, ти че ядеше. Петите порции са точно за теб. И ти няма да ми протеворечиш, защото прекалено много ме обичаш. - Целунах внимателно челото и и я погледнах. Изобщо не се шегувах, ако трябваше насила щях да я храня, но щях да я накарам да яде. Просто номерата и при мен нямаше да минат и това беше.

Почти бях избрала топка за играта, когато Раян ме прегърна, срещайки погледа ми. Усмихнах се, но при следващите му думи почти пребледнях.
- Не можеш да ме накараш да ям толкова. Не съм гладна.- поклатих умолително глава. - Ще хапна, щом толкова настояваш, но не очаквай много.- засмях се леко, след което игриво го целунах по бузата.
- Ако успееш да я накараш да яде, шапка ти свалям.- намеси се лорън,който само ме погледна скептично. Наистина през последните две седмици, той бе опитал почти всичко, за да ме накара. Молби, изнудване, заплахи, нищо не му помогна. Усмихнах му се подло и само го изгледах продължително.
- Но ти признавам упоритостта.- засмях се леко по посока на Пазителя си, скръствайки ръце пред гърдите си. Раян вече ме бе пуснал, но стоеше на няколко крачки от мен.

Хвърлих кратък поглед на Лорън и не отвърнах на шегата му. Хич не ми беше до него и с удоволствие бих до разпердушинил още тук на място, но бях решил, че няма да го направя пред очите на Лиса.
-О Лис, ти ще ядеш и ще изядеш всичко, какво съм ти поръчал, сигурен съм в това. Обичаш ме прекалено много, а и прегполагам би искала и аз да се храня... Което няма да се случи скоро ако не спреш да се инатиш и не направиш това, за което те моля. Ще изядеш и двете порции картовки и и двете шишчета... Не ми отказвай. - Погледнах я тъжно. Наистина не исках и нямах сили да споря с нея, надявах се просто да ме послуша. След малко се обърнах към Лорън.
-А това, че не си успял да я накараш да яде говори повече за теб отколкото за нейния инат, който познавам перфектно.

Виждах, че коментара на Лорън само подразни Раян, а не исках пак да се стига почти до бой.
- Хей, хей, хей! Вие двамата...- изгледах първо единия, после другия.
- Раян, той опита всичко, за да ме накара. Аз просто не бях гладна. И все още не съм.- вдигнах рамене, правейки крачка към масата. Седнах на един от столовете и кръстосах крака. Но не както обикновено, напоследък можех да ги преплета, така че да са кръстосани и двата да докосват пода. Сякаш...сякаш ги увиваш. Намръщих се за секунда, преди не можех това. Или дори да го можех, ми беше трудно. Добре, определено бях отслабнала. Хм...странно. Наистина ли изглеждах толкова различно? Вдигнах поглед към Раян, знаех, че може да чува мислите ми и исках да се уверя, че не приличам на анорексичка.

Погледнах я и се усмихнах. Ама тя наистина ли си мислеше, че бих го премазал пред очите и, само за да може да свърши поредната глупост и да го излекува. Не, имах съвсем различни планове от това. И то много по-добри. Хвърлих поглед към краката и, добре това вече беше повече от странно, даже малко плашещо.
-Лиса, щом не те е накарал, значи не се е постарал досатъчно. Можеше на сила да те натъпче, нали знаеш? - Хвърлих погледна на Лорън, който казваше `нямаш идея какви проблеми ще имаш съвсем скоро` и отново му се усмихнах. Нямаше начин да оставя всичко случило се да му се размине. Вече далеч не го смятах за идеалния пазител за Лиса. Мислите и отново прекъснаха моите и аз обърнах поглед към нея.
-Да Лис изглеждаш толкова различно. Даже прекалено. И да, приличаш на анорексичка, но ще променя това, ако ще да е последното, което ще направя. - В тона ми не се долавяше гняв, само непоколебимост, която да и подскаже, че няма да се дам каквото и да става. Колкото и да се дърпаше и да се опитваше да ми върти номера, просто нямаше да стане и това беше. Бях прекалено притеснен за нея, а също и прекалено голям инат, за да я оставя да си прави каквото знае т.е. глупост след глупост.
Сервитьорката донесе поръчката и аз издръпах първата чиния към Лиса и седнах до не. Сама можеше да избере по лесния или по трудния начин щеше да изяде каквото и бях поръчал. Забодох първия картоф на вилицата и го поднесох към устата и.
-Хайде не ме ядосвай и не ми създавай проблеми, моля те. - Наистина не можех да споря с нея точно сега, но ако се наложеше щях да го направя.

Намусих се за миг, след което взех вилицата от Раян. Очаквателното му и едновременно изморено изражение, ме караше да си мисля, че не е в най-доброто си настроение. Отхапах първата половина от картофа и задъвках, опитвайки се да не мисля колко точно ще ме накара да ям. Вярно е, че можех да сваля дънките си без да разкохчавам ципа вече, а това бяха тесните ми дънки преди. Не ми се мислеше как точно изглеждам, не бях обращала особено внимание на външния си вид. Накрая преглътнах и отпих от колата, борейки се с втори картоф.
- Ето...ям.- дори гласът ми звучеше унил. - А ти кога ще започнеш да се храниш?- изгледах го продължително, след което отново взех колата си. Явно това бе единственото условие, което щях да изпълня- да изпия напитката си.

Завъртях отегчено очи. Лиса си я биваше да ме дразни... Половин картоф. Е, за нейн късмет все още не се бях вбесил, а и тук можех да си го изкарам на кеглите. Околко нас постоянно екваха щастливи викова при страйк. Усмихнах се и се огледах. Съдейки от изражението на едно момиче наблизо, тя също се опитваше да си изкара гнева на кеглите. Бях се заел да оглеждам цялата зала, само и само да дам време на Лиса, за започне да се храни нормално и да ми спести нервите. Да се караме беше лоша идея и тя го знаеше. Знаеше също и, че няма да и се дам на номерата и ще я накарам да изяде всичко, а също се съмнявах да иска да ме вбеси. Наклоних глава и пуснах мислите и в съзнанието си. Хм, това за дънките беше доста интересно и също трябваше със сигурност да се промени. А това, че ще изпие само напитката си...
-Лиса, аз ще започна да ям, когато свършиш с първата порция и започнеш втората, но ще ям със същото темпо като теб. Умирам от глад, сама решаваш дали ще ме оставиш само на пиетието. Не мога да решавам вместо теб. - Обвих ръка около раменете и и с другата повдигнах внимателно брадичката и поглеждайки я в очите.
-Моля те Лиса...

Вцепених се, когато разбрах, че е наистина гладен и ще ме чака. А трябва да изям две порции! Прилошаваше ми от идеята...
- Добре, ще ям. Но недей да чакаш до втората порция, моля те. Започни от сега и ако трябва пак яж с моето темпо.- погледнах го умолително и взех две картофчета измежду пръстите си, а след миг вече ги дъвчех.
` Ок, ще ям. Но не гладувай, умолявам те.`- нямаше как да му говоря докато дъвча, затова му изпратих мислено послание. Отново взех колата си, отпивайки голяма глътка. Щеше да ми е бая трудно да изям толкова храна, но или това, или Раян щеше да стои гладен до мен. Е, ако зависеше от моята скромна особа, можех да му предоставя и моята порция. Аз дори не бях гладна в момента, но това вероятно бе, защото организмът ми бе свикнал да карам с по половин ябълка на ден и то насила изядена...
Лорън ме гледаше с жив интерес как ям, сякаш не вярваше, че съм способна да поглъщам храна. Усмихнах му се едва доловимо и той извърна поглед встрани. Искаше ми се да можем да играем, ала това щеше да означава още повече време гаджето ми да стои далеч от храната...