Лечебницата:

Виждах, че я боли, но нямаше как да се движа по-внимателно.
-Съжалявам... - Стараех се да вървя бавно, така че ни трябваше доста време докато стигнем до лечебницата. Влязох бавно вътре и веднага събрах погледите на целия екип.
-Какво се е случило? - Лекарката ме погледна. Знаех, че ще ми зададът този въпрос, но все още не бях измислил подходящ отговор. Явно щеше да се наложи да кажа истината.
-Тя... Забременя и падна и... И загуби детето... - Думите бяха пропити с толкова болка, не исках да я издавам, но не можах да се сдържа. Гласа ми не ме слушаше и звучеше както си иска. Лекарите ми посочиха едно от леглата и аз внимателно я сложих на него. Нямах представа какво следва от тук нататък. Знаех само, че ще имаме страшни неприятности когато се разбере, че е била бременна.

Разтреперах се, когато той обясни какво се е случило. Дори не исках да отварям очи, не можех да си представя каква ще е реакцията на лекарката по този въпрос. Накрая се осмелих и..почти веднага съжалих за решението си. Погледът й можеше да пробие дупки в тялото ми. Свих се още малко в ръцете на Раян, но тя го накара да ме остави да легна на едно от леглата. При движението стиснах юмруци, опитвайки се да игнорирам болката. Уви, не успях особено благополучно и на лицето ми се появи болезнена гримаса. Долових болката в гласа на Раян и сякаш нещо вътре в мен се пречупи на две. Не можех да си представя какво съм му причинила дори...
- Обяснете ми какво се е случило подробно, принцесо Драгомир.- гласът й прозвуча леден, докато тя кръжеше около мен, взимайки най-различни марли.
- Аз...-опитах се да започна изречение, но в този миг в стаята влезе главният лекар. Той бе изключително добронамерен човек, и преди бях идвала при него.
- Хей, Лис. Как си, малката?- усмихна ми се лъчезарно и се приближи до мен, слагайки ръката си върху челото ми. При вида му почти се разплаках от радост.
- Здравейте, доктор Гордиан.- в гласа ми се прокрадна лека надежда. Семейството ми го познаваше още от както бях малка, още преди да се запиша в Академията. Винаги го бях харесвала, а сега го имах за ангел-хранител.
- Лилиян, отиди да донесеш още марли и бинтове, ще ни трябват. Спирт, лейкопласт, ръкавици, морфин, игла и конци.- заръча й той с лека усмивка, а тя само го изгледа злобно. Тръгна, като вероятно мислено бълваше змии и гущери.
- Спасявате ми живота.- засмях се леко, срещайки погледа му.
- Е не е чак толкова зле.- шеговито намигване, след което се зае да маха якето ми. Наложи му се да разкъса потника, защото не можех да стана без да пищя от болка. Дънките ми(вече приличащи на парцал, с който съм избърсала пода) също последваха примера на горната част от облеклото ми. Бях само по бельо и ми бе леко студено, но моят стар приятел веднага се погрижи. Усили леко отоплението, а Лилиян(най-злобното същество, което бях виждала) вече се връщаше с всички поръчки. Погледнах предпазливо към Раян, който изглеждаше все едно всеки момент ще припадне. В очите ми се прокрадна болка, но това нямаше нищо общо с памучната кърпа, която попиваше кръвта от корема ми...

Наблюдавай всичко, което се случваше със стъклен поглед. Не можех да понасям гледката на кръв по тялото на Лис, не можех да гледам колко я боли, но знаех, че трябва да се справя. Главния лекар изглеждаше мил и свестен човек и в очите на Лиса се поеви лека надежда, когато го видя. Силно се надявах това да е добър знак и да не ми се налага да давам обеснения какво се е случило. Лекаря разкъса дрехите и доста трудно устоях на желанието да го нокаутирам. Не ми харесваше да има друг мъж около Лис, но все пак той беше лекар, а аз трябваше да стискам зъби и да си трайкам, все пак беше важно тя да се оправи, а не моите пристъпи на ревност. Следях погледа на Лиса и в него отново се прокрадна болка, докато лекаря попиваше кръвта от корема и. Идеше ми да му изкрещя да е по-внимателен, но си наложих да си мълча, все пак това му беше работата. Задоволих се само с възможно най-тихо изкърцване на зъби и няколко злобни погледи. Покашлях се леко и потърсих гласа си.
-Докторе тя ще се оправи, нали?

Раян изглеждаше повече от бесен, докато моят стар приятел се навърташе около мен. Виждах, че се дразни все повече и повече и не разбирах коя е причината за това.
Кърпата отново премина през корема ми и аз изтръпнах.
- Добре, вече си чиста, Лис.- усмихна ми се доктора и се зае да разглежда за физически травми около бедрата ми. След подробният преглед, дойде най-лошата част.
- Сега трябва да ми кажеш къде точно те боли. И ще го проверим на практика, съжалявам за това.- по изражението му си личеше, че наистина съжалява. Пръстите му внимателно се плъзнаха по долната част на стомаха ми и аз трепнах.
- Ау, да...там ме боли.- гласът ми излезе накъсан и си личеше, че всеки миг ще извикам от болка. Той спря с натиска за миг и аз издишах шумно. Не знаех колко ще продължи това, но имах чувството, че няа да спре скоро.

Не можех да гледам как я боли. Желанието да пребия доктора до смърт се засилваше с всяка изминала секунда. Въпреки всичко се сдържах и просто се опитвах да наблюдавам от страни как лекаря я преглежда или по-скоро как я опипва. Докато гледах изражението и как едва се сдържа да не изпищи погледа ми започна да се замъглява. В устата ми се поеви вкусът на кръв и май си бях прехапал прекалено силно устните. Очите ми се замъглиха и скоро виждах в червено. Стиснах юмруци стараейки се да овладея гнева, който напираше в мен.

Единствената мисъл в галавата ми бе как болката се засилва все повече и повече с всеки нов натиск на лекаря.
- Това ще те заболи, Лиса.- думите на Гордиан излязоха прекалено сериозни. А когато това ставаше, значи положението изобщо не бе на добре. Той постави двете си ръце в долната част на корема ми и натисна на най-болезненото място. Очите ми се разшириха широко, а въздухът ми излезе от дробовете. Не издадох и звук, но мирисът на кръв отново се засили в стаята. Явно отново бях започнала да кървя.
- Най-лошото се е случило...Загубила си бебето.- погледнах го невярващо. Наистина ли всичко това бе нужно, за да ми каже, нещо, което вече знаех?!
- Кръвта ще спре след минутка, нормално е да става така. А ти имаш нужда от стабилна повечка. Ще ви оставим сами за малко.- кимна ми учтиво, но си личеше, че е разтревожен. След миг вече бя сама с Раян, който не помръдваше от мястото си. Извъртях глава към него, за да го погледна, но той сякаш искаше да остане колкото се може по-далеч от мен. Замръзнах на място, спирайки с опитите си и се отпуснах назад.
- Съжалявам...- шепотът се разнесе из въздуха и аз бях почти убедена, че тук има ехо.

- Съжалявам... - Шепота и ме нарани много повече от всичко видяно до сега. Направих няколко крачки заставайки до леглото. Не знаех дали да я прегърна, не знаех дали да я погаля. Стоях безжизнен до нея без да знам какво точно трябва да направя, все пак бяхме скъсали. Въпреки всичко не можех да стоя като статуя, докато беше толкова близо до мен и докато гледах кръвта... Приближих се още малко и сложих ръка на челото и.
-Недей да съжаляваш, няма за какво. - Ръката ми внимателно отметна косата от лицето и и се насилих да се усмихна, но не можех. Стоях безмълвен до нея, борейки се с желанието да я прегърна. Пръстите ми намериха ръката и и леко я стиснах.
-Почивай си, трябва да се оправиш.

Струваше ми всички налични усилия да се усмихна.
- Ще се оправя, не се т...- спрях на средата на думата. Закашлях се неловко, като погледът ми блуждаеше.
- Имах предвид, че едва ли е станало нещо много сериозно.- думите ми нямапа нищо общо с това, което си мислех в момента. Всяка една част от мен крещеше, че ми липсва, но външно не давах признаци за абсолютно нищо.
- Аз...искам да си отида в стаята.
Беше ми дошло твърде много за деня. Разделих се с Раян, загубих детето си...Имах предчувствието, че всеки един момент ще рухна. Никога преди не бях усещала такава празнота в себе си. Дори при смъртта на семейството ми, имах някаква надежда, че всичко някак си ще се нареди. Пръстите ми започнаха да треперят и аз измъкнах ръката си от тази на бившият ми приятел. Изправих се(макар и с 300 зора) и понечих да стъпя на пода.

Погледнах я шокирано. Искаше да си отиде в стаята? Нима ме познаваше толкова малко? Когато измъкна пръстите си от моите, дори малката част от сърцето ми, останала цяла, се разкъса отново. Въпреки всичко лицето ми не издаваше никаква емоция. Нямах намерение да показвам, колко много ме боли.
-Не е станало нищо сериозно ли? Лиса ти една не се уби и ми казваш, че не е станало нищо сериозно? - Завъртях очи и я хванах нежно натискайки я отново да легне на леглото. Нямаше да я пусна толкова лесно.
-Ти. Никъде. Няма. Да. Ходиш. Оставаш тук докато лекаря не каже, а след като те изпишат или идваш при мен в моята стая, докато не съм сигурен, че си добре или идвам и оставам при теб. - Погледнах я сериозно. - Не приемам никакви възражения и не ме интересува дали ти харесва или не.

Не можех да повярвам, че отново настоява да стоя в стаята му. Е, този път имаше напредък. Щях да го накарам да стои в моята, прекалено много неща бяха станали през последните няколко дена, за да мога да стоя там без да ми иде да се разплача.
- Добре, но ще е в моята стая.- срещнах погледа му и въпреки опитите ми да не го правя, се усмихнах. Малка почти незабележима усмивка, но все пак я имаше. И в този момент влезе лекаря.
- Е, явно всичко ще се оправи. Пораженията не са сериозни. Остават само изследвания и ще можеш да си тръгнеш.- той се приближи към мен, носейки спринцовка и аз затворих очи, отпускайки се. Убождането не ми причини абсолютно никаква болка, наподобяваше ухапване от комар.
- Явно вече не те е страх...- той ми се усмихна и отново ме помилва по косата. Обърна се и се приближи към някаква сложна машина.
- Ще можете да дойдете да видите резултатите следващият Понеделник. До тогава ти ще си стоиш в стаята и няма мърдане.- той отново се обърна към мен, но погледът му сочеше в друга посока. Гледаше Раян. Значи последните му думи бяха за него. След миг отново ме погледна и леко се засмя.
- Съжалявам, но и преди съм виждал какво правиш като си паникьосана. Не ни трябват още пристъпи и загуба на кръв.- ужасих се. Раян не знаеше за това и се надявах да не узнае. Не можех да срещна погледа му, представях си как е реагирал.

Погледнах лекара озадачено. Пристъпи и загуба на кръв? За какво подяволите говореше той. Покашлях се леко.
-Ще дойде в моята стая, там ми е по-лесно да я държа под око и да я заключа да не реши да се измъква, което със сигурност очаквам от Лис. - Усмихнах се леко. Лиса определено щеше да я вкисната, но в крайна сметка реших, че ще е по-добре така. Обърнах се към нея.
-Знам, че не ти харесва, но никак не ми пука, по-важното е да съм сигурен, че си добре и че няма да ти се случи нищо. - Виждах физиономията и и знаех, че никак не и харесва положението, но нямаше да си променя мнението. Обърнах се към лекаря, пренабрегвайки факта, че все още исках да го фрасна.
-А за какви точно пристъпи говорите?

Затворих очи, опитвайки се да не се паникьосвам. Не можеше да ми го причини.
- Раян, искам да съм в собствената си стая. Там ще се чувствам по-добре.- не вдигнах очи към него, а просто говорех, блуждаейки в нищото.
- Опасявам се, че Лиса е права. Дори ида сте двойка, на нея ще са й нужни удобни дрехи и домашна атмосфера. А колкото и да сте близки, едва ли е пренесла гардероба си в стаята Ви.- говореше му на `Вие`. Защо му говореше на `Вие`?! В смисъл...да, леля му бе Кралицата и да, бе кралска особа, но...Всички му говорехе на `ти`. Или поне приятелите. На мен ми се мусеше като се обръщах към него с `г-н Шелски`, представях си как ще се дръзни на лекаря.
- А за пристъпите...Лиса не Ви ли е казала?- той явно искрено се изненада и аз се паникьосах.
- Не!- гласът ми прозвуча по-високо от колкото трябваше и аз се постарах да смекча тона си.
- Не е нужно да знае, това вече не се случва. Бе временно явление. А и не искаме да го тревожим.- усмихнах се мило на Гордиани се опитах да не показвам колко много не желая Раян да научава за това.

Погледа ми стана още по-леден, ако това бе възможно. Усмихнах се зловещо на лекаря, той дали знаеше, че мога да го направя на парчета? Сигурно не.
-Ами всъщност Лиса пренесе гардероба в стаята ми, а и това си е наше решение. От както сме заедно тя почти не е стъпвала в собствената си стая, така че... - Замълчах оставяйки изречението недовършено, но с ясна заплашителна нотка. Хич не ми беше до глупави спорове. Усмихнах се отново, още по-зловещо.
-А така или иначе ще изкопча от Лиса за какви пристъпи става въпрос, може да не ми е казала, но ви гарантирам, че това ще се промени. - Погледнах мило към нея и добавих. - Сигурен съм, че ще се промени.

В погледа ми определено си личеше предупреждението, което отправях към лекаря. Това нито бе мястото, нито времето, за спорове. Особено за побоища.
- И се пак смятам, че в ще се чувства по-добре в собствената си стая.- но Гордиан продължаваше. Стиснах нервно устни, а Раян всеки момент щеше да се нахвърли отгоре му.
- А и г-н Шелски,при цялото ми уважение, смятам, че след няколко дена ще може да се грижи сама за себе си.- пребледнях при последното изречение и се изправих до седнало положение на леглото. Това привлече погледите на мъжете и аз ги изгледах последователно, като задържах очите си върху Раян повече време от необходимото.
- Добре, достатъчно. Ние си тръгваме. Благодаря за помощта, д-ре.- изправих се колебливо на крака, усещайки болката усезаемо в корема си. Раян ме хвана за ръката и аз отново срещнах погледа му.

С последните няколко думи лекаря прекрачи границата. Лиса опита да прекрати спора, който се беше получил, но аз бях прекалено изнервен, за да мога да си замълча. Бившата ми приятелка се изправи и аз се прибилижх хващайки ръката и.
-Внимавай. - Погледнах я и внимателно прихванах краката и вдигайки я на ръцете. Обърнах се към лекаря с усмивка, това че държах Лиса би трябвало да ме възпре да го убия, поне за момента.
-Сега отиваме в моята стая скъпа и ще си поговорим дълго и широко, след като си починеш. - Усмихнах и се нежно и очите ми се завъртяха към лекаря излъчвайки презрение и студенина. - Благодаря за "компетентното" мнение, аз ще преценя как да се грижа за нея от тук нататък. Смятам, че леля ми т.е., кралицата, определено би предпочела това, защото знае, че знам кое е най-доброто за Лиса. Можете да я попитате. - Усмихнах се отново. Той май не знаеше, че съм племенник на нейно Величество и май никак не му хареса да го научи. А ако продължеше да спори просто щях да го сравня със земята.