Езерото в гората:

След скандала с Раян се чувствах...ужасно. Не, това бе много меко казано. Повече от ужасно. И все пак бях непреклонна, че трябва да абортирам. Неочаквано в съзнанието ми се промъкна картината на Раян, който прегръща бебе. Изглеждаше повече от щастлив, а ролята на баща му отиваше. Това със сигурност щеше да го промени, нямаше да поема толкова много рискове. Разтърсих леко главата си, отказвайки да мисля по темата. Не, бях твърдо решена, нямаше да съм майка. Или поне не в близките 5-6 години.
Сърцето ми се свиваше при мисълта, че това бе краят между мен и г-н Шелски. Очите ми леко се насълзиха, но аз упорито отблъснах сълзите, осъзнавайки къде точно се намирам. Бях решила да се разходя и тръгнах към гората. Това бе първото място, за което се сетих и сега се намирах до езерото- място, на което никога преди не бях идвала. Да, вероятно се бях изгубила, но нямах намерение да се връщам още. Или поне да правя опити да се връщам. Продължих напред, заобикаляйки езерото. Но не предвидих тук да има кал и надземни корени на дърветата.
Черните ми и кървавочервеният потник съвсем не ми помагаха да се предпазя от ледения вятър. Дори коженото кафяво яке не ми помагаше особено. Вдигнах ципа му още малко нагоре, потрепервайки.
- Браво, Лиса. Ще замръзнеш...- упрекнах се сама и в същият момент се подхлъзнах на калта. Така става като се разхождаш толкова близо до езерото. Паднах назад и изпитах остра болка. Май бях се строполила върху камък. Затворих очи и стиснах зъби. Не бе толкова болезнено, че да издавам звуци. Добре, супер...цялата бях в кал. Изправих се, мрънкайки под носа си.
- Просто върховно.- звучах изключително раздразнена, докато се опитвах да стана без да съм цялата в кал...пак. Отдръпнах се с още няколко крачки назад, тръгвайки към дърветата. Там поне не духаше вятър.
След 10-15 минути вече бях прекосила разстоянието, но се хлъзгах заради калта по ботушите си. На няколко пъти залитах, но не паднах отново.
- Шампион!- опитах се да си повдигна настроението, но май го бях казала прекалено рано. В същият момент един надземен клон на дърво се заплете в крака ми и аз полетях напред. Само след миг се приземих по очи, свивайки се на две, защото клонът бе точно на корема ми. Болката бе невъобразима. Очите ми бяха широко отворени, дори не можех да изпищя. Издишах рязко, а сълзите почти веднага покапаха по страните ми. Причерня ми и аз побързах да се завъртя по гръб поне. Погреднах надолу и дъхът ми секна при гледката. По дънките ми и по дървото имаше кръв...`Не, не, не...`- единствената ми мисъл бе как току-що бях убила бъдещото си дете.
- Не...не...- сълзите се стичаха все по-многобройни и изпълнени с болка. Не разбирах защо плача, нали точно това исках? Дали с аборт или така, резултата щеше да е един и същ. Но сега...не можех да понеса мисълта, че току-що съм отнела живота на дъщеря си(или поне си мислех, че ще е момиче), било то и без да искам. Изведнъж болката се усили стократно и аз се свих, треперейки. Причерня ми и в следващата секунда потъвах в черна бездна...

Не можех да спра да мисля за Лиса и знаех, че трябва да я следвам. Инстинкта ми ме водеше към гората и към езерото. Не знам защо, но имах болезнено чувство, че нещо се е случило. Вървях замислен. Знаех, че няма никакви гаранции, че Лиса е тук, нито че ще мога да я намеря... Дори не бях сигурен дали исках да я виждам, болеше ме прекалено много, бяха прекалено ядосан... Въпреки всичко краката ми се движеха сами и скоро усетих острата миризма на прясна кръв. Не ми трябваше много, за да я позная, това бе Лиса. Затичах се натам без да с оглеждам, водех се само от мисълта за нея. След миг я видях паднала в безсъзнание на земята и цялата кръв. С последни крачки вече бях до нея и внимателно я взех в ръцете си. Не знаех, дали трябва да я местя, но трябваше да я намокря, за да я върна в съзнание. Предполагах какво е станало. Беше паднала и със сигурност беше загубила детето. Направих стъпка напред и клекнах близо до водата. Сложих тялото и така, че главата и да е на крака ми и леко в наплисках.
-Хайде Лиса моля те... Моля те съвземи се... Моля те...

Черната бездна, в която се намирах, бе някак си...уютна. Не усещах болката, студа, раздиращото чувство на загуба, на безвъзвратно изгубена възможност. Нямаше нищо освен тъмнина. И това бе донякъде успокояващо. Бях заобиколена само и единствено от мрак, нищо друго. Направих една несигурна крачка в нищото, колебаейки се дали няма да падна. Но накъде? Тази бездна нямаше край...можех и в момента да падам. Продължих напред, но самотата малко или много ме потискаше и накрая се затичах. Имах чувството, че съм прекарала тук векове. И изведнъж болката се завърна. Остра и непреодолима, усещах я в цялото си тяло. Опитах се да извикам, но от гърбото ми не излезе нито звук. Все още бях в черната бездна, но този път бе различно. Долавях шепот, сякаш някой бе до мен и силна болка. Свих се, закривайки ушите си с ръце, но шепотът продължаваше да е там. След още няколко мига различих гласа и се стреснах. Или халюцинирах, ули умирах...Едно от двете бе. Бавно започнах да виждам и светлината, докато накрая не се завърнах в реалността. Открехнах съвсем малко клепачи, но ярката светлина ме заслепи и аз отново затворих очи, намръщвайки се. Опитах се да се изправя, но някой ме спря. Отново се намръщих и почти извиках, когато напрегнах мускулите на корема си. Сълзите моментално закапаха по страните ми и спомените флегматично започнаха да прииждат в съзнанието ми. Аз...бях паднала. Кръвта, калта...Бях загубила бебето. Вцепених се при последната мисъл и ръката ми се стрелна към корема ми. Но там нямаше нищо. Подутината бе изчезнала, като балон, който са изпуснали. Ужасът се впи в костите ми и аз мислено се упрекнах. Защо ме болеше толкова? Нали не исках детето? Нали?
- Лиса...- обърнах се рязко назад, треперейки. Не бях усетила присъствието на Раян докато не ме бе повикал по име. Сълзите се стичаха все по-многобройни, а аз треперех. Не толкова от студа, колкото от болката, която ме бе обзела...

Усещах, че вече бе в съзнание въпреки, че очите и бяха затворени. Ръката и беше на корема и и май осъзнаваше какво се беше случило. Загребах още малко вода от езерото и отново намокрих лицето и. Исках да я накарам да отвори очи, да се съвземе, за да мога да и помогна.
-Лиса, хайде скъпа трябва да се съзвземеш. - Гласа ми излизаше накъсан и хрипкав. Никога нямаше да си простя, че я пуснах да излезе от стаята. Ами ако се беше наранила сериозно? Ако и се случеше нещо... Щях да се мразя вечно.
-Лиса хайде... Моля те. - Надигнах я леко, за да може да диша по-лесно. Ако трябваше щях цялата да я хвърля в езерото, но трябваше да я накарам да се съвземе.

Усещах, че нещо мокри лицето ми и определено не бе приятно. Течността бе студена, почти ледена и аз се намръщих, закривайки очите си с лявата си ръка. Дясната си оставаше върху корема ми, сякаш се опитвах да върна времето назад и малката подутина все още да е там. Шепотът, който долавях, се усили и аз размърдах глава. Не лежах на земята, чак сега го осъзнавах. Гласът на мъжа, който ме викаше, бе пресипнал. Сякаш го болеше или щеше да се разплаче. `Раян...`- някаква рационална част от мозъка ми установи, че това е гласът на гаджето ми. Обичах тази част...
- Раян...- опитах се да звуча оптимистично или жизнерадостно, но явно гласните ми струни бяха на друго мнение. Думата излезе като шепот, изключително накъсана и пресипнала. Отново се намръщих, закашляйкви се. Отворих очи, но всичко бе размазано. Наложи ми се да примигам няколко пъти, за да успея да прогледна през пелената от вода. Лежах върху бедрата на Раян, а той се опитваше да ме събуди. Или поне така изглеждаше. Срещнах погледа му, търкайки очи. Сълзите ми и капките вода се бяха смесили и сега едва виждах. След няколко мига вече можех да различавам очертанията на предметите, но не можех да стана все още. Острата болка в корема ми ми пречеше да мърдам дори.
- Как...- спрях се на средата на изречението. Исках да го питам как ме намери, но не така се започваше разговор.
- Хей.- знаех, бе е тъпо да го поздравявам чак сега, но и той не изглеждаше добре. Станало ли беше нещо? Все пак...той ме бе пуснал да изляза. Тогава не изглеждаше така сякаш му пука особено дали ще остана с него или не.
- Как си? Какво е станало?- срещнах погледа му отново и вътрешно се свих на топка. Бяхме скъсали, нали? В момента искрено се колебаех.
Избутах настрани тези си мисли, съсредоточавайки се върху лицето му.

Завъртях очи. Ако не друго поне бях сигурен, че си е докарала мозъчно сътресение. Изправих я още малко и леко отметнах косата и, за да проверя дали има рана на главата. Нямаше следи от кръв и това бе хубаво, но още се чудех защо подяволите ми говори така.
-Лиса... - Опитвах се да говоря спокойно, но гласа ми продължаваше да излиза накъсан и странен.
-Какво е станало, къде те боли? - Нямаше да и се обеснявам сега, исках първо да направя всичко възможно, за да се уверя, че е добре. Видях къде е ръката и разбрах, че е наясно какво се е случило. Е за нея не трябваше да има значение, тя не искаше това дете. За разлика от нея моето сърце се разкъсваше...

Отдръпнах се назад, въпреки убийствената болка в корема. Пръстите ми потрепериха върху кожата и аз чак сега се осмелих да погледна към краката си. Имаше кръв чак до ботушите...Застинах за миг, изражението ми издаваше вкаменение.
- Да, добре съм. Нищо ми няма...- опитах се да се изправя, но само при напрягането на мускулите си, почти извиках от болка.
- Или може би не съм чак толкова добре...- допълних, а гласът ми излезе изключително накъсан и неразбираем. От усилието да не издавам звуци се задъхвах и звучах все едно съм изтичала 15 километра. Не иках да срещна погледа на Раян, знаех, че той искаше това дете и не можех дори да си представя какво му бе сега. Или...всъщност можех. Защото се чувствах по подобен начин, въпреки всичко.

Виждах, че не може да се движи, така че бе напълно безсмислено да се опитва.
-Шт, не мърдай, не се напрягай. - Мушнах ръката си под краката и и лекичко стегнах хватката. Знаех, че ще я заболи малко, но трябаше да я махна от тук, трябваше да се погрижа за нея. Изправих се бавно, докато тя все още беше в ръцете ми. Направих неуверено няколко крачки максимално стараейки се да не я друсам.
-Знам, че боли, съжалявам. Сега ще те заведа в лечебницата където ще се погрижат за теб. Не се притеснявай. - Гласа ми леко се беше успокоил. Нямах намерение да издавам по-сериозна емоция пред нея, не исках да я наранявам допълнително.

Стиснах зъби, опитвайки се да не издавам колко ме боли.
- Нняма проблем.- поклатих леко глава, но ръцете ми трепереха. А как щях да обясня какво е станало в лечебницата? Не исках слухът, че съм бременна...или по-точно, че съм била бременна, да се разпространи.
Свих се в прегръдката му, дишайки дълбоко. Долавях сърцебиенето му и това бе единственото нещо, което успяваше да ме успокои. Може би това бе единственото нещо, което някога бе успявало да ме успокои...
Притворих очи и веднага потънах в блаженство.