Малката къщичка

Приветливото място, до което стигнахме със Стефан, се оказа просто объркване на посоките. Той е нов, а аз-неориентирана. Двамата бяхме идеалната комбинация....за да се загубим.
- Ъм...ето го мястото.- вдигнах ръка, посочвайки къщичката.
- Точно това...търсехме.- приближих се малко до постройката, надниквайки през прозореца. Май никой не живееше вътре и можеше да се влезе спокойно. Отидох до вратата и...да, беше отключено. Усмихнах се невинно на Стефан.
- Казах ти, че това е мястото.- засмях се и го изчаках, за да влезем.

-Хм,точно,това е,и аз така си мислех.
казах сериозно,след което се разсмях
Вляохме вътре,не беше особено луксозно, но беше тихо и хубаво място.
-Ще проверя дали има вода.
усмихнах й с еи отидох до мивката
-Еми,нямаме късмет.
повдигнах рамене и се настаних на един диван
-Настанявай се.

Направих няколко несигурни крачки из къщата, оглеждайки се. Имаше мебели и изглеждаше...донякъде уютно, но пък водата липсваше. Стефан се настани на един диван и ми предложи и аз да седна някъде. Огледах се и видях едно кресло в съседство с дивана, на което имаше голямо петно. Присвих вежди, а Стефан се засмя на реакцията ми.
- Сядам на дивана...Определено на дивана.- извърнах поглед от мръсната материя и се настаних до Стеф, така че да има известно разстояние между нас. Кръстосах крака, обръщайки се към мороя до мен.
- Е, за какво ще си говорим?- попитах сериозно, след което се засмях.

Това момиче ме радваше.Определено.Беше толкова сладка.
-Мм ти ми кажи,аз нямам претенции.
усмихнах се
-Ако искаш, можеш да ми разкажеш за себе си..От къде идваш и т.н. Все пак да знам с кого разговарям..
Отново започнах да я изучавам,вскяа част от лицето й..

Усмихнах му се.
- Добре. Значи...аз съм българка по произход и съм родена ве едно много малко градче. Майка ми почина като ях на 5, а с баща ми не се разбирах особено добре. На 16 се опитах да живея сама без пазители и дампири, но не ми позволи. Така две години...На 18 ме изпрати тук, за да съм в безопастност и...за да спре волностите от моя страна, ако питаш мен.- засмях се леко.
- Но той не разбира, че не може да бъда малкото добро момиченце на татко. Искам...да живея! Обичам приключенията и опасностите, искам да видя нови места, да избирам какво да правя с живота си. Не да стоя зад решетки и да ми се казва какво може и какво не.- изнесох му цяла тирада. В очите ми блестяха пламъчета и чак сега се усетих, че жестикулирам. Бързо свих ръцете си пред гърдите, свеждайки глава.
- Извинявай...Просто мисля, че енесправедливо.- срещнах погледа му с невинна усмивка. Стефан бе добър приятел и бе...доста сладък. Припомних си усещането от целувката, но то бе мътно. Тогава го бях направила само от яд, защото исках Деймън да разбере как аз се чувствам. Но очевидно на него не му пукаше. Извърнах поглед от очите на Стеф, защото се бях взирала в погледа му прекалено дълго.
- Ами ти? Къде си живял? Как дойде тук?- обърнах се към него, за да ми е по-удобно, сядайки по турски на дивана.

-Хаха.И аз мисля така.Адски е несправедливо.Все пак сами избираме начина, по който да живеем.
кимнах потвърдително
-Ами аз и брат ми сме родени в Англия. В семейство на благородници,голямо имение,охолство...знаеш. Един вид бяхме разглезени момченца, докато баща ни не почина. Тогава всеки трябваше да се оправя сам. По-точно Деймън се премести в Италия,и започна да обикаля страните, а аз,аз остнаах в Имението. Майка ни също почина, Деймън не знае за това. И една от причините поради, които дойдох тук е тази. А и да живееш сам в толкова огромна площ е..подтискащо.Общо взето е това.

- Съжалявам за родителите ви.- прехапах устна. Не знаех какво точно да кажа. И аз бях загубила майка си, но баща ми все още бе жив. Макар да не се държеше така, сякаш наистина е...Знаех, че беше. От личен опит можех да предположа, че Стеф няма да иска да говори за родителите си. Огледах още веднъж стаята, след което погледът ми се върна на лицето му. Опитвах се да разгадая изражението му, а той моето. След няколкоминутно взиране и двамата се разсмяхме.
- Имаш ли хоби?- наклоних леко глава, срещайки погледа му. Очите му бяха зелени, но в тях имаше малки кафеникави точици.

-М, хоби ли...Ами за хоби не знам, но обичам да спортувам. Плуване,футбол, катерене и всякакви спортове. Така изразходвам излишната енергия.
усмихнах се
-Ами ти?Може би и ти спортуваш нещо, изглеждаш доста...добре.
погледът ми се плъзна по тялото й

Засмях се, срещайки погледа му.
- Обичам да съм активна. Ски, сноуборд, катерене, тичане, танцуване...плуване.- последното добавих с лека тъга в гласа. Точно Дей ме бе научил да плувам.
- Всъщност не си падам по плуването. Не съм много добра и...се научих наскоро. Просто не ми допада.-вдигнах рамене, избягвайки темата. Станах от дивана и започнах да се разхождам из стаята. Имаше прашна маса със съборена ваза на нея, която аз вдигнах. Взех нещо, подобно на парцал от креслото(май бе част от дреха) и избърсах прахта. Тя се вдигна като облак във въздуха и аз се закашлях, отстъпвайки назад.
- Добре...Няма да правя подобни глупости повече.- все още кашлях. Отидох до прозореца и го отворих широко, вдишвайки колкото мога по-дълбоко. Предполагам, че и Стефан бе усетил прахта във въздуха, защото и той се приближи.

Да,определено бше прашно.Никол отвори прозореца и вдиша от чистия въздух.Реших, че и на мен ще ми се отрази добре.
Застанах зад нея като вдишах от аромата й. Ухаеше прекрасно. Прокарах пръсти по косата й и за миг затворих очи. Прошепнах до ухото й:
-Ухаеш прекрасно.
леко се усмихнах
Тя обърна глава и погледите ни се срещнаха.

За миг останах сериозно, гледайки го в очите, след което се засмях леко.
- "Ухая" на прах. Току-що едва се измъкнах от този облак.- направих жест с ръка по посока на масата. Не можех да кажа, че близостта на Стефан не ми прави впечатление, защото щеше да е лъжа. Не можех и да кажа, че не смятах очите му за много красиви, защото също щеше да бъде лъжа. Но можех да призная тези неща пред себе си само наум. Не исках да му стане некомфортно.

-На прах ли.Мне мисля.
усмихнах се доволно
-Както казах,ухаеш прекрасно.И няма и следа от мирис на прах.
прокарах пръст по бузата й,след което бързо отдръпнах ръката си
-Това място,ако се пооправи,може да заприлича на нещо.Не мислиш ли?
засмях се като все още разстоянието между нас не беше много

Изтръпнах от докосването му и той го забеляза. Наведох глава, избягвайки погледа му, защото можех да направя някоя глупост.
- Да, наистина мястото може да заприлича на уютна къщичка, ако се поработи.- огледах се, но след няколко секунди срещнах очите му.
- Наистина ли толкова приличам на Катрин? И ти и Деймън реагирахме доста странно, когато за първи път ме видяхте. - най-накрая казах това, което мисля. Трябваше да се уверя...

Въпросът й малко ме стресна, но се оправих.Въздъхнах дълбоко и казах:
-Да.Ти..ти си като найн двойник.Не знам защо и как,но е така.Очите,устните,косата,всяка част от теб е като нейната. С едно изключение.Тя е стригой.
свдох глава надолу като се надявах да не срещна погледа й

Тялото ми застина. Стригой...Катрин бе стригой! Деймън е бил влюбен в стригой! А по това, което виждах, то и Стефан. Не можех да дишам, бях толкова вцепенена. Нейн двойник...Преглътнах мъчително и хванах лицето на Стефан в ръцете си, повдигайки главата му, така че очите ни да са на едно ниво.
- Катрин е била стригой?- виждах, че е истина в очите му. Не, не, не...Поклатих глава, дръпвайки ръцете си. Опитах се да отстъпя назад, но там бе само прозореця и аз залитнах. Стефан хвана ръката ми, спирайки ме от падане, но аз не реагирах. Не можеше да е вярно...Просто не можеше.

Тъкмо, когато щях да започн да я успокоявам чух свистене на гуми. Светкавично погледнах през прозореца. Видях как някаква кола се блъсна в едно дърво и се преобърна няколко пъти. Не! Не някаква, това беше..Деймън!
-Деймън!
побягнах навън, а Никол ме следваше
Колата избухна в пламъци.Влязох вътре и измъкнах Деймън, който бе в безсъзнание и целият бе в кръв. В ръката си стискаше бутилка от уиски. Ах братле...какво направи..
-Помогни ми да го заведем в къщата.
казах на Никол,хванахме го и го занесохме вътре като го сотавихме на дивана,а колата все още гореше

Когато Стефан извика името на брат си имах чувството, че всяко мускулче в тялото ми се сви и изкрещя. Свистене на гуми, сблъсък с дърво...Не! Затичах се след Стефан, който влезе в горящата кола и измъкна брат си. Прехапах устна, опитвайки се да сдръжа писъка си. Господи! Той целият бе в кръв. Помогнах на Стеф да го занесем в къщата и той го остави на дивана. Паднах на колене до него, треперейки.
- Не, не, не...Господи, Деймън. Събуди се. Моля те, моля те...- плачех, но го осъзнавах смътно. Поех си дълбоко дъх и се опитах да мисля трезво. Взех бутилката с уиски от ръката на Дей и я оставих на пода .
- Стефан...Колата ще избухне. Използвай вятъра.- не се обърнах, за да го погледна. Та аз едва говорех свързано. Чух свистене на силен вятър и мисля, че пламъците бяха потушени. Разтърсих леко Деймън, опитвайки се да го накарам да ме погледне.
- Моля те, събуди се. Деймън...Моля те.- гласът ми излизаше накъсано, а аз всеки момент щях да изпадна в истерия, когато той отвори очи.

Главата ме болеше адски много,Цялото тяло. Чувах смътно някакви звуци.Не можех да помръдна.Едвам отворих очи и видях над себе си..Катрин!Отново тя..
-Ка-Катрин..Ти..ти беше пред дървото и заради теб се блъснах..защо?Защо проваляш всичко?!
говорех накъсано
-Защо не ме оставиш намира,защо не излезеш от живота ми?
говорех накъсано,но в гласа ми се четеше гняв

Примигнах няколко пъти. Не...Опитах се да му обясня, че аз не съм Катрин, но той не ми даде възможността. "Защо проваляш всичко? защо не излезеш от живота ми?"-думите му кънтяха в главата ми, карайки ме да се свивам. Пуснах бавно ръката му и свих крака, така че главата ми да е на коленете. Деймън не се успокояваше, а само се влошаваше.
- Може би ако не ме вижда, ще е по-добре...- изправих се с усилие и отидох до стената. Все още треперех и гледах към пода, а дей видимо се успокои, след като вече не виждаше Катрин..

Отидох при нея и хванах ръцете й.
-Виж,сега той е под влияние на шока.Все пак катастрофира, а и доколкото виждам доста се е напил..В колата имаше още 3 бутилки от алкохол.Ще се оправи.Просто все още не е на себе си..
започнах да я утешавам
-Всичко ще е наред.
пргърнах я като все още държах ръцете й

Думите на Стефан отчаяно се опитваха да достигнат съзнанието ми. Треперех, макар той да ме държеше.
- Не, Стефан. Той е прав. Наистина трябва да...напусна живота му. Аз и Катрин. Ако не вижда мен, може би мисълта за бившата му любов ще го напусне.- в момента бях благодарна, че Стеф ме държи, защото щях да падна. Прегърнах го на свой ред, а той се вцепени за миг.
- Повече няма да му позволя да ме вижда.- главата ми бе до ухото му, а думите ми излизаха накъсано.

Говорех като леко се отдръпнах от нея, но продължавах да държа ръцете й.
-Той ще бъде съсипан.Ако и ти изчезнеш от живота му, мисля че няма да го преживее този път.
поклатих глава
-Виж..в теб не виждам Катрин, нищо че имате еднаква външност.Ти си Никол, не Катрин. Вие сте различни. Не си онази безчувствена кучка, каквато беше тя.
прокарах пръсти по лицето й
-Не си отивай, ако го направиш, не само той,а и аз ще те загубя..

Срещнах погледа му, а очите ми все още бяха насълзени. Усещах пръстите му на бузата си и някак си това ме успокояваше. Сложих длан върху неговата, продължавайки да се взирам в очите му. Той искаше да остана. Бе го грижа...
- Стефан...
Наведох се и нежно го целунах по устните. Затворих очи и този път не си представях брат му. Целувах Стефан, докосвах Стефан...Не Деймън. И бе...приятно. Той бе пълната протимоположност на брат си. Внимателен и разбиращ...Не ме нараняваше с всяка своя дума. Дори можех да кажа, че ми харесва допирът му. Устните му бяха нежни, а той внимаваше с всяко свое движение.

Целувката й ме изненада, но и адски ми хареса. Б толкова нежна и крехка.За миг отделих устните си и съвсем леко захапах долната й устна,след което отново я целунах.Ръцете ми обвиха кръста й.
-Благодаря ти.
прошепнах в ухото й,след това срещнах погледа й и й се усмихнах
-Дали да не го занесем в академията?Май там ще е по-добре..
погледнах Деймън, който все още продължаваше да бълнува някакви неща