Стаята на Деймън(+18)

Усетих присъствието й. Стана ми толкова..топло.А когато усетих това, което правеше по дланите ми, се сетих за онзи момент при езерото и казах:
-Точно като преди..
лека усмивка се появи на лицето ми
Тя се сгуши в мен и хвана ръката ми.
-Сега съм по-добре.Радвам се, че си тук с мен. Аз..не те мразя,Никол.Знам, че не заслужавам прошката ти, но моля те,прости ми.
бавно извих глава и я погледнах..

Отдръпнах се леко, когато той се съвзе, но той се усмихваше. Изглежда му харесваше да рисувам въображаеми фигурки по дланта му. Усмихваше се....Не знам защо, но усетих пеперуди в корема. Сякаш усмивката му ме стопляше. Сгуших се в него, а той продължи да се усмихва. Когато каза, че не ме мрази изпитах порой от чувства. Болка, радост, напираща тъга и едновременно еуфория. Думите му още звъняха в съзнанието ми. "И аз те мразя!!!"- това ми бе казал. А сега ме молеше да му простя. Значи не го мислеше. Очите ми се насълзиха и една самотна сълза кана върху бузата му. Избърсах очите си и нежно прокарах пръсти, махайки капката.
- Благодаря ти. И аз не те мразя, Деймън. Никога не съм те мразила и никога не бих го направила.- наведох се и го целунах по бузата, след което се отдръпнах. Сложих ръка на главата му като леко прокарвах пръсти през черната му коса.
- Почини си, Дей. Трябва да се оправиш.- говорех му тихо, като се надявах да заспи скоро.

-Благодаря ти.
усмихнах се
-Моля те,остани с мен. Не ме оставяй сам.Когато си тук ми е по-добре.
погледнах я като се надявах да остане,искаше ми се да й кажа,че я обичам,но не можех...не можех д аси позволя да бъда такъв егоист..Аз не я заслужавах,а брат ми да.

Усмихнах му се, като прокарах пръсти по лицето му.
- Ще остана. Ще бъда тук, дори като заспиш.-махнах кърпата от челото му, попивайки малките капчици пот.
- Спокойно...- кърпата вече не бе студена и нямаше смисъл от нея. Пуснах я на земята и отметнах кичур коса от лицето му.
- Заспивай, Дей...Аз ще бъда тук.- легнах до него, като главата ми бе до извивката на рамото му. Той видимо се отпусна и аз притворих очи. Чак сега разбрах колко бях уморена...

След като се преоблякох оридох в стаята на брат си.Когато влязох ги видях прегърнати..Дали не се бяха сдобрили..? Без да искам съборих една ваза и Никол се събуди.
-Съжалявам.
казах гузно и се усмихнах
-Как е той?
попитах тихо и се приближих към леглото

Бях заспала, когато чух шум и се стреснах. Това не успя да събуди Дей, но аз се надигнах, за да видя какво става. Стефан бе дошъл. Разтърках леко очи и станах от леглото.
- Не, аз се извинявам, бях заспала.- протегнах се и се приближих към него.
- Той е добре. По-добре от преди. Каза, че иска да остана и му обещах, така че ще съм в стаята поне докато не се събуди.- обърнах се и го видях да прегръща възглавницата, на която бях спала досега. Усмихнах се и върнах погледа си на Стефан.
- Ти как си? Преоблякъл си се.- едно от копчетата на ризата му бе разкопчано и аз се приближих, за да поправя грешката.

-Ами бил съм и по-добре.Но бивам.
усмихнах се
-Радвам се, че е добре. Просто не разбирам какво му става...Преди не решаваше проблемите си с алкохол..Много се е променил..
поклатих глава и се сетих как един път пак беше станало нещо и тогава аз го карах да пие,а той отказваше..
-Ами..искаш ли да се поразходим?Тук не е много удобно за говорене..
седнах на стола срещу нея,а тя беше на леглото

Усмихнах се половинчато на Стефан.
- Не мога...Обещах му да не мърдам от стаята.- обърнах се и го заварих в същата позиция. Беше легнал на една страна, гушнал възглавницата ми и си мърмореше нещо...Предполагам, мърморенето е било за възглавницата, а физиономиите, заради липсата на отговори от нейна страна. Засмях се тихо, като веднага прехапах устна. Обърнах се отново към Стефан, който ме гледаше изучаващо. Деймън бе сладък дори когато спи. Особено сега изглеждаше толкова...невинен. Насилих се да не мисля за това, вдигайки очи към Стефан.
- Разкажи ми какъв е бли преди да се появи Катрин...Какъв си бил и ти преди тя да се появи. Виждам, че си я обичал.-личеше си по погледа му.

-Ами...той беше пълната противоположност на това, което е сега. Не беш женкар, не пиеше, не пушеше, не бше арогантен и надут. Беше добър и помагаше на всички. Искаше да учи право. Беше наивен. Доверяваше се на всички. Но когато тя се появи, по-точно, след като си тръгна той се промени. Стана това, което е сега. Арогантн,надменен,напиващ се почти всяка вечер, спи с различни момичета и ги оставя на сутринта.Но все пак съм сигурен,че се онзи Деймън все още е някъде там, в него. Все още може да обича. След Катрин, той никога не бе плакал за жена. Никога не прописа отново в дневника си.
поклатих глава
Когато тя каза,че и аз съм я обичал малко се смутих,явно си личеше..
-Ъм аз...аз бях като него,но не преди,а сега. Даже много по-зле..винаги го прецаквах и му отнемах момичетата. Но въпреки всичко и двамата пазехме тайните си.Помагахме си. Нищо,че той не ми каза за Катрин,а трябваше да ги следя. Не му се сърдя. Може би го е било страх, че ще му отнема и нея..

Слушах и не можех да повярвам...Деймън е бил толкова невинен и...наивен. Катрин го е променила изцяло. А заради мен и моите глупости катастрофира. Вината ме загриза и аз се свих. В този миг Дей се размърда и промърмори нещо. Все още спеше, но бълнуваше. Веждите му бяха сключени, а тялото му се въртеше. Станах и отидох до него. Настаних се на леглото и хванах ръката му. Той рязко се извъртя и главата му вече почиваше в скута ми. Стреснах се за миг, но след това се усмихнах и прокарах пръсти през косата му. Това като че ли го успокои и той спря да бълнува.
- Не мога да повявам, че се е променил толкова...че ти си се променил толкова.- вдигнах очи към него, а той наблюдаваше мен как успокоявам брат му. Дали и Катрин е имала такива проблеми? Да избере кой от братята обича? Прехапах устна, заглеждайки се в косата на Дей. Може би и двамата...Но това бе невъзможно, нали? Деймън леко се размърда, но след това отново се успокои. Малката усмивка не слизаше от лицето ми, макар да осъзнавах, че така наранявам Стефан...

-Знам..Катрин го промени до неузнаваемост,а може би,промени и мен. Но най-много ме промени Деймън. Виждах как всеки ден става от сън и е с някаква цел. С цел да се ахрса на баща ми и да бъде забелязан. Винаги го засенчвах..и го правех несъзнателно. Сещам се когато един път майка ни имаше рожден ден и той стана в 6 сутирнта, за да й набере букет от гората, а аз купих от магазина. Когато ги подарихме, майка ми натопи моя букет във ваза, а неговият остави на тревата навън и овяхна...Винаги съм се чувствал виновен пред него..
поклатих глава
Когато виждах как Никол го гледа..ме болеше. И то много. Но той беше толкова безпомощен и...беше ми брат. Може би този път трябваше да отстъпя и да го оставя да е щастлив..
Изведнъж отново започна да бълнува и да произнася"Никол...нее...не си тръгвай..Никол..Никол.."
Целият започна да се поти, а тялото му извършваше резки движения.

Ставаше ми гадно като си представях Деймън, борещ се за внимание. Не можех да си представя как се чувствал. А сега бе толкова различен. И все пак винаги бе внимателен с мен. Гледах го как спи и бавно прокарвах пръсти през косата му. Имах чувството, че вече дори не мога да срещна очите на Стефан. Личеше си в погледа ми какво точно изпитвам към Дей. Колкото и упорите да се опитвах да го прикрия. Но не можех да си тръгна, не само заради обещанието си, аз не исках да си тръгна. разбира се, когато той се оправеше, това щеше да е без значение и аз щях да се опитам да изляза от живота му. Причиних му достатъчно неприятности, не исках да го наранявам повече. Но точно след като Стефан спря с разказа си Дей започна да се поти и да се се върти прекалено много. бълнуваше името ми, сякаш не усещаше присъствието ми.
- Деймън, спокойно. Тук съм...шшшт.- почти легнах на леглото, за да му е удобно да спи. Главата му все още бе в прегръдката ми и той обви ръка около кръста ми. Продължавах да прокарвам пръстите си през косата му, но същевременно виждах и как Стефан ме гледа. Преглътнах мъчително, срещайки погледа му.
- Стефан...- прехапах устна, опитвайки се да формулирам изречение.
- Той скоро ще се оправи...- започнах макар и несигурно.
- Не искам да му навличам повече неприятности...Не искам да го карам да страда.- поклатих леко глава, а ръката ми все още почиваше в косите на Дей. Не знаех как точно ще се убедя да го оставя, но трябваше. За негово добро...макар да ме болеше само при мисълта.

Виждах колко го обича. Колко я е грижа за него и колк много не иска да се разделя с него. Но мож би бе права, мож би без нея щеше да му е по-лесно да продължи напред.
-Дано...
кимнах като се загледах в него и картините от живота ни изплуваха в съзнанието ми
-Аз съм по-малкият брат. Той е по-голям. Винаги се е грижел за мен..винаги оправяше пакостите ми и поемаше вината за тях. Той израстна много. Не искам да страда още, не искам да се превърне в безчувствено чудовище...знам,че ако бъдем заедно, това ще стане. Той никога няма да ти покаже слабостите си..
поклатих глава
-Той те обича, Никол...

Вдигнах стреснато глава към Стефан. Не можех да повярвам, че наистина съм чула думите правилно. Болеше ме при мисълта, а не можех да си представя какво му е на Стефан като казва тези думи. Станах от леглото, като внимателно оставих Деймън да спи на възглавницата. Приближих се към Стефан и хванах лицето му в дланите си, карайки го да стане от стола. Срещнах погледа му, а ръцете ми още бяха от двете му страни.
- Аз обичам теб...- целунах го нежно по устните, затваряйки очи. Знаех, че така наранявам и двамата, но вече не знаех какво да направя.

-Никол..недей! Не отивйа с него, Никол, той ще те използва! Никол аз те обичам!Не..не...
Тялото ми се гърчеше, знаех,ч е сънувам,но сякаш не можех д асе събудя...
-Неее!Никол, недей!Ще те убия,Стефан,разкарай се от нея!
стисках юмуците си, мъчех се да се събудя, но не можех да отворя очи...Най-накрая...успях. Събудих се.
-Никол?!
Не мога да опиша гледката, която виждах пред себе си..Тя...тя го целуна...отново...Стиснах зъби..мечтаех това д ае сън,но беше самата истина...Думите й кънтяха в съзнанието ми"Аз обичам теб!" Отново Стефан...Чувствах гнаяв,ревност,отчаяние,жажда за отмъщение,,
-Поне можехте да не го правите в стаята ми.
намигнах им
-Можете да се пренесете някъде другъде, не ми е до лигави обяснения в любов и то в моята стая.
Изражението ми замръзна,аз замръзнах. Сякаш сърцето ми отново се разпръсна на милиони парчета. Не знам дали са искали да го постигнат,но го направиха. Арогантният, безчувствен Деймън се завърна.

Бързо се отдръпнах от Стефан, чувайки гласа на Деймън в съзнанието си. Затворих очи и бавно се обърнах към леглото, а от там Деймън ме гледаше с ледена маска на лицето. По дяволите! Срещнах погледа му и вътрешно изкрещях. Защо трябваше да се буди точно сега?! Голям съм идиот...
- Деймън...- прехапах устна, спирайки се насред обяснението. добре, той си избра да играе тази игра.
- Вече си по-добре и обещанието ми не важи. - знаеше за какво става въпрос, но дори и да не знаеше, действията ми щяха да му го подскажат.
- Приятно оздравяване.- обърнах се и отидох до вратата. В последния миг се спрях, обръщайки се към него.
- Радвам се, че си добре.- насилих се да се усмихна, но не се получи. Очите ми се впиха в неговите за няколко секунди и аз излязох. Нямах намерение да остана в тази стая повече дори и Стефан да ме убеждаваше...

-Пф..Притрябвала си ми...
казах с презрение и се измсмях
-Е,поздравления братле, по-бърз си отколкото очаквах.
кимнах с някаква гримаса на лицето
-Сега можеш да ме оставиш сам.
кривата усмивка се появи на лицето ми
-В прекрасно състояние съм, нямам нужда от теб или от който и да било.
киманх и му показах вратата

-Деймън...н е нужно да се преструваш..
поглднах го
-Съжалявам...просто така се случи..Не съм го искал нарочно..А и..Ако я няма в живота ти ще ти е по-лесно да забравиш..Катрин.
добре де..голям съм идиот, но просто не знаех какво да кажа..
-Радвам се, че си добре..
кимнах и се опитах да се усмихна..

-Я,чакай,малко!Ти...ти знаеш за Катрин!?
скочих от леглото моментално и застанах пред него
-Интересно.
кръстосах ръце пред гърдите си
-И от къде разбра, да не би да си ни следил за да разбереш кое е момичето, с което излизма и отново да я вземеш ли? А?Хахаха..Жалък си.
намигнах
-А да, щяло д ами бъде по-лесно...От кога знаеш какво е по-лесно за мен, Стефан? Дали пък не съм я забравл? Дали пък не исках да започна наново БЕЗ теб. Защо изобщо дойде? Да се правиш на Супермен,мда,тази роля ти отива.
кимнах потвърдително
-Отвръщаваш ме.

Добре де...определено си го биваше, когато всяваше вина у хората.
-Да, Деймън. Знам за Катрин, знам всяка една подробност.
намигнах му
-Прав си, не знам какво е по-добре за теб.
кимнах
-А колкото до това, защо съм тук, защото исках да ти кажа че..
прочистих гърлото си
-Майка ни..тя е мъртва.
не можех да го погледна в очите..направих няколко крачки с гръб към него като гледах в пода

-М-Моля?!Как..как така?!
изкрещях
Умът ми не го побираше..но как?! Защо?! В очите ми напираха сълзи,но стиснах зъби и се овладях.
-Излез! Веднага излез от стаята ми!Махни се! Върви при новата си изгора и я изчукай! Нали това правиш! Разкарай се! Това ми беше достатъчно информация за днес. Отново ми взе момичето,изплюкамъчето, че майка ни е починала, каза ми че знаеш за Катрин...Мислиш ли, че мога да понеса още. Аз мисля, че не мога, затова излизай!
отидох до него и го изблъсках до вратата
-Ти вече не си ми брат.
поклатих глава и свих устни

Накарах Деймън да дойдем в стаята му, защото наистина се тревожех за него.
- Легни на леглото...- почти го накарах да го направи. Болеше го главата, но не се предаваше. След няколко сериозно и настоятелни погледа от моя страна, той го направи. Отидох и открехнах прозореца, за да влиза чист въздух, приближавайки се към Деймън. Седнах до него на леглото и сложих ръката си на гърдите му, като не му позволявах да стане.
- Ще полежиш малко...После ще правим каквото ти поискаш.- наведох се и го целунах, усмихвайки се.

Каквото аз поискам ли..хмм..Не ми беше лесно да искам много различни неща при положениче,ч е беше с тези къси панталонки и ...Ъхх..
-Мина ми.
казах доволно и се усмихнах
-Сега можем ли да правим каквото искам?
казах и я погледнах тип"кучешки очички"

Разсмях се, отпускайки се на леглото до него.
- Не мисля, че наистина ти е минало.- обърнах се на една страна към него, присвивайки крака в колената.
- Е, какво ти се прави тогава? Но ако пак те заболи, ми кажи.- докоснах с пръст върха на носа му и леко се усмихнах. Доприях бедрото му с моето, срещайки погледа му. В момента просто си играех, очаквайки да ми отговори какво иска да правим. Макар да се досещах...

-Да,да,разбира се.Спокойно.
намигнах й и се и повдигнах като се подпрях на едната си ръка,а с птъстите на другата помилвах лицето й.
-Искам..да те целуан тук.
целунах нежно врата й
-И тук...
челюстта й
-Мм, а тук най-много.
усмиханх се доволно и впих устни в нейните..толковаа бяха сладки..