Стаята на Деймън(+18)

Хванах ръката му и го дръпнах към себе си. След миг се сетих за синините и се намръщих виновно.
- Извинявай.- погалих леко лицето му.
- Не ми се сърди. Но си го заслужи. говоря за наказанието. Той нямаше право да ти причинява това.- плъзнах поглед по тялото му. Всъщност, главния въпрос бе как аз ще издържа на собственото си наказзание. Все пак това бе Деймън...Целунах го по бузата и се дръпнах леко назад.
- И не може да се целуваш с ръката си...- оплезих му се, смеейки се.

Стефан ми помогна да пренесем Деймън тук. Не знаех как да му помогна, освен да стоя до него и да се моля на всичко, по-висше от хората и вампирите, да му помогне. Сълзите се стичаха по страните ми...
- Не мога да стоя тук...- изправих се и отидох до вратата. Стефан бе седнал на един стол и гледаше с измъчено изражение брат си. Не можех да остана повече тук. Прекалено много ме болеше...Излязох и се затичах по коридора. Исках да остана сама....Трябваше да остана сама...

Не..не можеше да е истина.Но той не мърдаше,не отваряше очи...бих предпочел да ме удря,да ми крещи,да прави каквото и да е,но само да е жив.Въпреки всичко,той ми беше брат и го обичах.
Никол изхвърча от стаята и аз хукнах след нея.
-Никол,Никол...почакай.
настигнях я и я хванах за ръцете,а тя...тя ридаеше и не спираше..Не можеше да си поеме въздух.
Притиснах я към гърдите си като я помилвах по главата и казах:
-Ще се оправи,ще видиш.Ще се върнем и ще се е събудил..
притворих очи и една сълза се търкулна по бузата ми..

Не можех да опиша болката си. Сърцето ми се се бе пръснало на много парчета още в началото. А сега тези парчета се късаха на по-малки и по-малки, докато накрая не останеше само прах от тях...Стефан ме настигна и ме прегърна, но аз не спирах да треперя.
- Не, няма да стане така, Стеф. Нищо не е както трябва...Той трябваше да е жив...- продължавах да треперя още по-силно, докато накрая се отказах да мърдам изобщо и се свих в ръцете му.
- Не може да е истина...Не е възможно...- хлипах. Бях паднала в някаква бездна на отчаяние и излизане нямаше...

Излязох от стаята на Раян с неговата тениска. не беше станало нищо, аз го отблъснах. Просто бе прекалено рано да правя каквото и да е на първа среща. Всъщност...Трябваше да се видя с Деймън. Нещата между нас последният път бяха останали неясни и не исках да си правя грешни изводи. Макар да го бях видяла с онова момиче в градината. Отидох до вратата и почуках, но не последва отговор. Не се чуваше нищо от вътре и аз влязох внимателно. той лежеше на леглото, бе мъртвешки блед. Гърдите му не се издуваха както би станало ако дишаше.
- Деймън?- попитах съвсем тихо, но се усетих, че ако спи, това определено нямаше да го събуди. Опитах отново:
- Деймън...- малко по-висока. Гласът ми бе твърд и това би трябвало да го накара да се раздвижи, но нищо не стана. той не помръдна и на сантиметър. Прехапах нервно устна и за миг се поколебах дали да не изляза. Може и нарочно ме игнорираше. Познавах го и знаех от личен опит, че спи много леко и първото нещо, било то шум или глас, го събуждаше. Все пак преди излизахме заедно, знаех някои неща за него. Отидох на около метър-два от него и отново опитах да го повикам, но нищо не стана. Нищичко...Напрегнах слуха и...О Боже! Не долавях пулса му! Свих устни, опитвайки се да не крещя и докоснах кожата му, която бе леденостудена. И тогава го усетих...Магията се опитваше да пробие на бял свят. И преди да успея да помръдна, аз вече го лекувах. Бе като електрическо избухване в съзнанието ми. Усещах какво и станало с него и притокът на сила отиваше точно там. Само след секунди вече бях почти мъртва. Падах на колене на земята, но не пуснах ръката му. А трябваше. Накрая не издържах повече и изгубих съзнание. но последното, което видях, бе как Деймън рязко се изправя в леглото и изключително силната бяла светлина. Като бомба, но нямаше болка. Е...мен ме болеше. Но той бе жив. Строполих се по гръб, а дишането ми отслабваше. Поне знаех, че той е добре...С някаквъ смътна част от мозъка си усещах, че някой има достъп до съзнанието ми и сякаш може да разчете мислите ми, но след малко това изчезна. Всичко се изгуби от погледа ми...

Рязко поех дъх и се изправих на леглото.Аз..аз бях мъртъв,но как се съживих?!В този момент видях Лиса на пода..не помръдваше.
-Лиса!
казах и светкавично отидох до нея като я взех на ръце и я поставих на леглото..Изглеждаше толкова бяла..мъртвешки бяла.Можех да усетя пулса й,но бе адски слаб.Седнах до нея на леглото и просто я гледах..Изучавах всяка част от нея..припомних си миговете ни заедно..Беше красиво..не исках нищо лошо да й се случи..
-Хайде малката,събуди се.
казах и я взех в ръцете си като я прегърнах и се молех да се събуди

Сякаш потъвах в бездна...След миг чух далечен глас, който ме вика. С мъка отворих очи и видях Деймън. О Господи! Той не беше ли мъртъв?! Подскочих, така е почти паднах от леглото, но Дей ме бе прегърнал и нямаше как да се изтърся на земята. След миг се осъзнах и го прегърнах силно.
- Ти си жив! Жив си!- не можех да повярвам, че бях успяла да го съживя...Той бе жив! Ръцете ми трепереха...О не...Знаех последствията от използването на духа и това не беше на добре...Очите ми се напълниха със сълзи и аз изпитах желанието да изхвърча от стаята. С много усилия на волята укротих емоциите си. Но той можеше да ги усеща, бях чела някъде за такива случаи! о боже! какво щях да кажа на Раян?! Че бившият ми приятел знае вскяа една моя мисъл и усеща всяка една моя емоция? Дръпнах се ръзко назад и се свих на топка, а сълците отново напълниха очите ми. Треперех...И трябваше да остана сама.
- Радвам се, че си жив...- казах го едва-едва.
- Но трябва да си вървя...Мисля, че...Имам нужда от почивка.- опитах се да се изправя и с леко залитане отидох до вратата. Всеки момент щях да рухна. И емоционално и физически. И нямаше причина...Последиците от използването на духа...Започнах да треперя още по-силно, докато отварях вратата.

Сякаш в нея бушуваха всякакви емоции..можех д аги усетя..мислит ей бяха напълно объркани..Бе толкова крехка.Доближих се до нея и я прегърнах.Отведохя към леглото за да легне.След това легнах до нея и сложих главата й на гърдите ми.
-Поспи,ще се почувстваш по-добре.
целунах челото й и й се усмихнах обнадеждаващо..знаех,че ако сега Никол влезе,щях да съм отново мъртъв,но Лиса имаше нужда,не можех да я оставя..все пак тя ме съживи..бях й длъжен.
Местех пръстите си по ръката й и се опитвах да я успокоя.

Почувствах се още по-объркана, когато ме сложи на леглото си. Но пък не можех да се противя и да буйствам, защото и без това нямах сили. пък и нищо не бе станало. И от една страна...бе приятно. Прегърнах го през кръста, отпускайки се. за миг се почувствах спокойна...но беше само за миг. Вдигнах глава към Деймън, срещайки погледа му.
- Благодаря ти...-целунах го по бузата и се отдръпнах. Отново срещнах погледа му и очите ми проследиха очертанията на устните му. Наведох се напред и почи го целунах, спрях на милиметри от устните му и сякаш се опомних. дръпнах се рязко назад, свивайки се на топка.
- Извинявай...извинявай...- в мислите ми изникна образа на Раян. Сълзички избиха в крайчеца на очите ми и аз се свих още повече.

Ъъ Раян...малката не си поплюваше.
-Хей,няма проблем.
прокарах пръсти през косата й и й се усмихнах
-Не мисли за Раян сега,мисли за нещо хубаво.Раян го няма,само аз и ти сме.
повдигнах главата й и срещнахме погледите си,целунах я нежно по бузата й прокарах пръсти по лицето й
-Успокой се,всичко е наред.

"Само аз и ти сме"...думите му ми харесаха..сякаш напълно забравих за Раян..Виждах само Деймън..а устните му бяха толкова съблазнителни..Пропълзях палаво по гърдите му и нежно впих устни в неговите.Усетих леко съпротивление,но след това и той се включи.
След миг съвестта отново ме загриза и светкавично отлепих устни от неговите и се свих на кълбо до тялото му.Прехапах виновно устна и казах тихо:
-Съжалявам...
Как можех да върша подобни глупости?! А Раян?! Идеше ми да се затворя някъде за неограничен период от време.

Когато тя ме целуна се опитах да се съпротивлявам,но се отказах.Може би това щеше да я успокои...Чувствах вина..нещо непонятно за мен..но сякаш тя ме бе променила..,но..Когато Лиса ме целуна сякаш усетих нещо..специално..Опитах се да не показвам чувствата си и казах на Лиса:
-Няма проблем,не се притеснявай.Раян няма да разбере.Спокойно.
Гледах я и си припомних първият път когато се запознахме.Беше толкова нежна и красива в онази дълга бяла рокля..а аз,аз само си играех с нея.И много бях сгрешил.

Свих се, така че между нас да има разстояние и наведох глава към ръцете си. Те обвиваха тялото ми, опитвайки се да спрат дразнещото треперене. Така и не се получаваше, но аз не се отказвах. В мислите ми прелитаха разни образи: когато се запознах с Деймън, след това като се скарахме, когато го видях с онова момиче при градинката, тренировката с Раян...Дори откъслечни спомени за разговора ни в колата на Дей, когато бях пияна. Прехапах устна и донякъде спрях да треперя. Просто ми стана смешно. Отпуснах се съвсем малко, но не достатъчно, че да заспя.
- Как се казва приятелката ти?- отново в съзнанието ми изплува сцената как с нея се гонят в градинката. Всъщност, така бе честно и за двама ни. Той си беше намерил приятелка, аз също се бях запознала с Раян. Макар да ми ставаше малко гадно, че не ми бе казал нищо толкова време. Е, и аз нищо не бях казала...Така че нямах правото да чувствам подобно нещо.

Стана ми ясно,че й е леко гадно,че не съм й казал.Но и да исках..нямаше време да й кажа.
-Ъм..Никол.
казах и й се усмихнах
-Разкажи ми за Раян.Явно е важен за теб,щом мислиш постоянно за него.
исках да я разсея..не зная до колко щях да успея,но все пак се опитах
-Кога се запознахте?Как?

Преглътнах с усилие и донякъде се усмихнах.
- Никол е хубаво име.- облегнах се на стената, свивайки краката в коленете си. В мислите ми изплуваха спомени за Раян. Как се запознахме, първата ни целувка...моментално изблъсках този спомен от съзнанието си. Това бяха лични неща, а сега Деймън виждаше всичко. Розовенина плъзна по страните ми и аз тръснах глава, така че косата ми да закрива лицето. Естествено, бе безполезно, той усещаше емоциите ми. Нямаше нужда от веществено доказателство, че това е така. Въздъхнах и дръпнах косата си назад, наистина бе безполезно.
- Раян е...внимателен. Изглежда добре.- подбирах думите си много внимателно и въпреки това продължавах да се изчервявам.
- Има красиви очи и....кхъм...добре изглежда.- нарочно не срещах погледа му.
- Има интересен характер и...Ами...горе-долу това е.- спестих му по-голямата част, макар той да можеше лесно да я разбере като се разтършува из съзнанието ми. Надявах се да не го направи. И...скоро да се научим да контролираме това.

-Звучи добре.
уснимахнас не криво
-Надявам се да не е като мен.
леко се засмях и отново погалих ръката й
-Обзалагам се,че наистина го харесваш.Всъщност..той е късметлия.Ти си прекрасно момиче и заслужаваш най-доброто.
думите ми бяха искрени..Лиса бе страхотна и наистина заслужаваше всичко,а мен-най-малко

Прехапах устна нервно и се опитах да не мисля повече за приятеля си. Така и не ми се получи затова се отказах и оставих мислите си на спокойствие. Чувствах се адски изтощена от връщането към живот и всеки момент щях да припадна. Но искрено се надявах да не заспя на леглото на Деймън, щеше да е прекалено неловко и за двама ни. Или поне за мен щеше да е...А и плюс това той имаше нужда от почивка, не е лесно да те върнат насила от онзи свят.
- Как се чувстваш сега? Нещо боли ли те?- вдигнах поглед към него, опитвайки се да се концентрирам върху въпроса си. Когато го докоснах в началото усетих, че проблемът е бил голям и се надявах да съм го премахнала изцяло. Не ми се искаше след време да му се случи нещо подобно като сегашното, защото нямаше дъ бъда в състояние отново да го съживявам без и да си отида. А да загубиш вече `върнатият` от мъртвите е изключително болезнен процес и за двете страни...Трябваше от сега да започна да мисля как да го съобщя на Раян...Нямаше да е лесно да му го обясня, какво оставаше за това как щеше да го приеме...Не ми се мислеше...Затворих за миг очи, но побързах да ги отворя преди да потъна в дълбок сън. Все още се чувствах като малко момиченце по отношение на психическото си състояние. Трябваше да се успокоя преди наистина да полудея, но това бе почти невъзможно. Всеки мой опит завършваше с още по-голямо объркване и аз започвах да треперя...Не можех да се понасям толкова уязвима, но и не можех да го конторолирам.
- Деймън, аз ще си вървя. Ще поговорим някой друг път.- изправих се и се опитах да прикрия треперенето на ръцете си. Скръстих ги пред гърдите си и се отправих към вратата, опитвайки се да не се издавам, че треперя много здраво и всеки момент ще припадна. Щях да се добера до стаята си, трябваше да го направя...Имах нужда да осмисля нещата, преди да полудея напълно. Също така щеше да е добре ако си намеря и начин да накарам емоциите и мислите ми да се върнат в нормалния си ред и вид. Леле, доста непостижими задачи си поставях...