Стаята на Раян (18+)

Усещах как земята под мен се тресе. Или...не беше земята. Опитах се да отворя очи, но светлината бе прекалено ярка, въпреки, че бе вечер. Опитах се да вдигна ръка, за да закрия очите си и земетресението моментално спря.
- Какво по...!?- отворих очи, вдигайки глава и...веднага съжалих за това. Загубих равновесие и имах чувството, че падам.
- Ммм...-свих се, мръщейки се и чак тогава осъзнах, че някой ме държеше. Да, държеше ме. И май се опитваше да ми говори. Чак след 2 минути осъзнах какво става и започнах да схващам думите.
- Лиса, отпусни се, няма как да те нося иначе. Страх ме е, че ще направиш някое рязко движение и ще паднеш.- гласът ми бе познат. Чувала го бях някъде.
- Лиса?- обърнах се и след миг на съсредоточение разпознах лицето. Да, това бе Лорън.
- Здравей.- опитах се да бъда оптимист, но той само поклати глава.
- Отпусни се, иначе ще те изпусна.- явно той ме държеше. Огледах се, опитвайки се да разбера къде сме, след което се усетих. В Академията.
- Пусни ме.- опитах се да се изправя на крака и въпреки протестите на Пазителя ми, аз все пак се изправих. Той ме държеше през раменете и за еднаката ръка и ми помагаше да стоя права.
- Не е разумно да...-започна изречението си той, ала аз не го оставих да довърши.
- Ще отида до стаята си на крака. Няма да ме носиш.- поклатих упорито глава и направих една несигурна крачка нагоре. Той ми помогна да се кача и отново започна да протестира как всеки момент ще припадна. Не му обърнах внимание и се опитах още веднъж...и още веднъж...И така докато не изкачихме стълбите.
- А сега ще ми позволите ли да...- той не довърши, защото почти изкрещя името ми, когато отново ми се зави свят. Изведнъж отново всичко потъна в мрак, а аз изгубих контрол върху тялото си...

*И сега ще пиша от името на Лорън, защото Лиса е припаднала. Тъй като ми е пасивен герой, проблем няма. *

Боже, това упорито момиче! Подхванах я, когато отново припадна и я вдигнах на ръце. Бе доста лека, но все пак се страхувах да не реши да се върти или да показва смелост, защото тогава щях да я изпусна. А не исках да претрепвам принцесата и то на път за стаята й. Тръгнах по коридора за момичешките общежития, след което се усетих, че чантата й липсва. А сега? Как се предолагаше да отключа вратата? Заковах се на място и се обърнах на 180 градуса, тръгвайки надолу по коридора в посока, противоположна на тази на стаята й. Щеше да ме мрази като разбере къде точно отиваме, но това бе по-добре от...да стоим в коридора. На мен ми беше все едно, и по-лошо бях преживявал, но тя...не можех да я оставя в коридора.
След точно 2 минути вече бях пред вратата на г-н Шелски или както тя го наричаше, Раян. Ох, сега пак ме чакаха проблеми. Как се предполагаше да обясня ситуацията? Лиса е припаднала и аз я нося и трябва да влезем в неговата стая, нищо, че той едва ли би искал да я вижда сега. Въздъхнах и мислено се проклех, че ме назначиха на това девойче. въпреки че бе силна и упорита, можеше да проявява нездрав инат! Почуках на вратата и се приготвих за реакцията на мороя...

Не можех да се съсредоточа в това, което четях и накрая се отказах.
-На колко си години Сара?
-На 23.
-И това е първото ти назначение?
-Да. - Момичето ме погледна и явно очакваше да я попитам още нещо, но за замълчах. Кратките и отговори не показваха много желание за разговор, а и не знаех какво да я попитам, докато не ми хрумна...
-Какво мислиш за обучението на морой да се бият и да използват магията си?
-Аз... - Тъмнокоската се сепна леко, явно не очакваше точно този въпрос. След няколко мига мълчание все пак ми отговори. - Мисля, че ако мороите се научат да се пазят ще е добре. Не виждам нищо лошо в това да помогнат на пазителите и да разсеят стригоя или да го задържат на безопасно разстояние ако пазителите им се бият с друг. - Всички думи казани на един дъх доста ме изненадаха, но тя продължи. - Мисля също, че няма нищо лошо в това ние да атакуваме строгоите вместо да чакаме нападение. И именно за това кралицата ме прикачи към вас... Към теб. Смяташе, че мога да се справя със задачата, а и близките ни възгледи са добро средство да се изгради връзката между дампир и морой. - Тя се усмихна лъчезарно за пръв път откакто я бях видял и аз с удоволствие отвърнах на усмивката и. Мнението и идеално съпдаше с моето. Точно се наканих да кажа нещо, когато на врата се почука. Вдигнах поглед в същия миг, в който Сара скочи на крака и извади сребърния си кол. Усмихнах се леко.
-Ти си фанатичка. - Тръгнах към вратата, но гласа и ме спря.
-Нека аз. - Момичето се приближи и отвори, но след миг застина останала без думи. От мястото където стоях не виждах нищо, така че направих няколко крачи напред и почти щях да припадна. На прага стоеше Логън с Лиса, припаднала в ръцете му.
-Какво подяволите става?

*Ииии все още пиша от името на Лорън. =D *

Добре, дотук добре. Почуках на вратата, Сара ми отвори със сребърен кол в ръка, а г-н Шелски вече бе ядосан. Хм...такова радушно посрещане! Само червеното килимче липсваше. Изгледах продължително Пазителката, след което тя се отдръпна настрана със сконфузено изражение. Е, явно това щеше да бъде всичкото подкрепление, на което можех да се надявам. Пак добре, че не започна да ми мърмори как не съм успял да опазя моройката си жива за половин час.
- Здравейте, г-н Шелски.- кимнах леко с глава към него, след което подхванах Лиса по-здраво. Това проклето момиче се опитваше по всякакъв начин да падне! Само дето не въздъхнах недоволно. Съумях да запазя сериозното си изражение и се приготвих за великият разказ. `И после за великият бой.`- допълних мислено, след като погледът на Раян отново се плъзна по спящата му приятелка. Дали щях да успея да подхвърля лиса във въздуха и да се отбранявам докато тя пада надолу както ставаше във филмите с Джеки Чан? В съзнанието ми се появи едно човече, изградено от пръчици, което се плесна по челото, в момента, в който `гениалната` ми идея бе завършена. Знаех, че това е абсурдно, не бях такъв идиот(и все пак винаги си мислех какво ли ще стане ако го направя). Е, ако не за друго, поне чувството ми за хумор бе на ниво.
- Тя...излекува Ейдриън Ивашков, след което припадна. А когато се опитах да я нося, започна да се съпротивлява, че може и сама.- `Това му се вика магарешки инат!`- само мислено изразявах недоволството си от глупавите й действия, макар наистина да спестяваше бая грижи на алхимиците и Кралският двор.
- Мороят щеше да бъде откаран в човешка болница и действията на принцеса Драгомир бяха оправдани, искаше да избегне бъдещи ваши конфликти с Кралският двор и усложнения с хората, които ще правят кръвни изследвания на вампир.- допълних с равен глас, след което си поех дъх.
- Но не успях да я заведа в стаята й, защото тя забрави чантата си в автобуса.- `което бе толкова гениално от нейна страна.`- наистина трябваше да спра да допълвам изреченията си мислено. Току-виж наистина кажа нещо, а това би било непростимо за един Пазител.
- Съжалявам за безпокойството, но не исках да стоим пред вратата на стаята й докато се събуди, за да ми каже къде е резервният ключ, затова ще можете ли Вие да ми кажете?- срещнах погледа на мороя, който наистина бе започнал да се ядосва и се приготвих за умения тип Джеки Чан.
Не, просто шега. Нямаше да експериментирам точно с принцеса Драгомир. Колкото и да бе упорита, не можех да я претрепя заради едната идея.

В момента не знаех на кой съм по бесен на Лиса или на дампира. Ако не държеше припадналата блондинка сигурно в моменто щях да му блъскам главата в пода, току виж му дойде поне малко акъл в главата. Въздъхнах дълбоко и ги погледнах.
-Нямам никаква идея къде е ключа, а и няма да и трябва. Тя остава тук, докато не кажа друго. - Погледнах Логън с поглед „Просто имай наглоста да ми откажеш или да протестираш." Направих няколко крачки докато не застанах плътно пред него.
-Дай ми я. - Гласа ми не търпеше никакви възражения. Логън се поколеба за миг, но все пак ми я подаде. Пое я внимателно и я положих на леглото. Прегледах набързо тялото и и не виждах никакви следи от рани, поне и физичезки. Значи просто психиката и беше разрушена. Наметнах едно одеало върху Лиса и се обърнах към Логън.
-Постъпи правилно, че я доведе тук. Но тя ще остане дори след като се събуди колкото и да не и харесва. А ти ще ми помогнеш и няма да и помагаш да се измъкне. - Бях твърд и категоричен. - И не е трябвало да допускаш да лекува Ивашков, това я изтощава, може да я докара до смърт... Не си знаел, за вбъдеще нека знаеш. - Отдръпнах се и се загледах в Лиса, а Сара най накрая проговари.
-Как успя да оплетеш конците и да я върнеш полу мъртва още първия ден Лорън?

Дам, личеше си, че мороят ми е бесен. Е, донякъде го заслужавах. Пак и той знаеше какво упорито девойче е Лиса! Няма как да й се противопоставяш лесно. Преглътнах мъчително и след кратко колебание подадох спящото момиче на Раян. Той я положи на леглото, а аз сконфузено пристъпих в стаята. когато ми каза, че да използва силите си я изтощава, се шокирах. След няколко мига си възвърнах способността да говоря и преглътнах мъчително.
- Не знаех, че това може да я убие.- добре, трябваше да си извадя списък с невеществените неща, които можеха да убият принцесата:
1. Използване на силите си.
2. Скандали с г-н Шелски.
3. Проклетия й инат!
Спрях се на 3, защото не ми се изреждаше, щеше да е прекалено дълго. След още няколко минути Сара се реши да проговори и аз вече знаех, че ще ми чете конско. Погледнах я с присвити очи, след което разтъркях мястото между очите си с пръсти. Наистина бе минал само един ден, а аз вече връщах принцесата полу-мъртва.
- Тя поиска да го излекува. Планът й всъщност звучеше добре, нямах си и на идея, че използването на духа й вреди.- замислих се за станалото, след което отново продължих, а Сара попиваше всяка моя дума.
- Тя дори не спомена, че има мааалка вероятност това да й подейства. Да, очаквах да е изморена, но когато припадна...-поклатих леко с глава в знак на отрицание.
- Това момиче има навика да си мълчи, когато нещо може да му навреди.- измърморих последното под нос, а Пазилката леко се усмихна. Не можех да разбера какво точно мисли по въпроса г-н Шелски, но гримасата му много наподобяваше саркастична усмивка. Явно бях улучил в десетката.

Вече нямаше как да не се усмихна. Логън беше напълно прав. Добре трябваше да призная, че момчето беше свясто и можехме да си допаднем с него. Въздъхнах дълбоко. Ревноста ми от него почти беше изчеднала, но можеше бързо да се възтанови. Прибилиж се бавно и леко го потупах по рамото.
-Благодаря, че я доведе. Постъпи правилно и в момента се радвам, че и назначиха точно теб като пазител. - Усмихнах му се и се отдалечих, обръщайки се към двамата пазители. - Настанете се удобно, сега само ще чакаме да се събуди. Ще имам нужда от вас, когато се събуди, няма да иска да остане тук, случвало се е и преди. Сега ще е по лесно до я задържим. - Надявах се Логън да разбере, че не се шегувам. И наистина да ми помогне. Знаех, че Сара е съгласна, пишеше го в очите, но за да се уверя, че ще получа помощ и от Логън трябваше да получа думата му. Дръпнах се малко назад и сегнах до главата на Лиса чакайки я да се събуди. Обърнах се към Логън.
-Дай ми думата си, че независимо от всичко ще ми помогнеш? И най-вече независимо от желанията на Лиса. Тя трябва да остане тук, за да можем да се порижим за нея.

*Лиса се завърна! :3 *

Размърдах се и с изненада установих, че се намирам измежду възглавници и одеала, а някой говори до главата ми. Намръщих се и след миг разпознах гласа- беше Лорън.
- Разбира се, стига тя да е добре.- отвових леко очи и го видях подррян до вратата. Намръщих се и се обърнах на другата страна , озовавайки се лице в лице срещу Раян. Усмихнах се леко и отново затворих очи, но след миг отново ги отвотих, рязко изправяйки се до седнало положение.
- Какво по...?!- започнах изречението си и не довърхиш. Мозъкът ми трескаво работеше върху това какво бях изпуснала.
- Защо...?- отново не довърших, а след това направих връзката. Погледът ми се насочи към Лорън и аз го изгледах злобно.
- Защо си ме довел тук?- упорито игнорирах присъствието на Раян и Сара, исках обяснение и то бързо. Не че имах нещо против де, всъщност вътрешно се радвах, че съм близо до Раян и можех да му се извиня, но това не оправдаваше никак даже поведението на Лорън...

Сърцето ми пропусна удър, когато усетих, че Лиса се размърда. Усмивка се разля по лицето ми, щом имаше сили да говори и да гледа злобно, значи имаше надежда да не си е изгубила разсъдъка. Не исках да оставям Лорън да обере пешкира, не че можеше да му направи нещо в това състояние, но все пак заговорих аз.
-Доведете те тук, защото ти реши да припаднеш и да си загубиш чантата. Предпочиташ да те беше оставил в коридора докато се свестиш предполагам? Щеше да е доста глупаво от негова страна. - Въпреки, че се радвах, че я виждам в съзнание, гласа ми не успяваше да предаде радостта ми. Прекрасно знаех, че Лиса не иска да е тук и аз със сигурно съм последния човек, който би искала да вижда в момента, но нямаше голям избор. Бутнах я леко назад и я принудих да легне.
-Лягай.

Изгледах продължително Лорън, след което просто се отказах. Историята ми звучеше достатъчно правдоподобна и аз реших, че просто няма защо да споря.
- И сега вие сте се заели със задачата да остана в стаята, за не върша глупости?- погледнах към Раян, който ми се усмихна иронично. Знаех, че е нещо подобно, просто го предусещах. Но преди Раян да ми отговори, аз отново стрелнах с поглед Лорън.
- Извинявай, че не ти казах за...допълненията към плана ми. като например припадането. Всъщност очаквах да успея да се прибера на крака и чак тогава да спя 12 часа без прекъсване.- вдигнах рамене извинително и за миг срещнах погледа на Сара, която почти мигновено извърна притеснено глава.
Отпуснах се назад в леглото като нарочно нямаше да споря. Вътрешно се биех със зъби и нокти да се пренесем в моята стая, но нямаше да се оплача нито веднъж от положението, поне това му дължах.

Завъртях гневно очи и е обърнах към Лорън.
-Да свиквай, че тя обича да пропуска нещата, които са опасни за нея и могат да я наранят или убият. - Усмихнах се иронично. - Всъщност твоята работа като пазител ще е повече да я пазиш от самата нея отколкото от стригоите. - За съжаление изобщо не се шегувах. Вече познавах Лиса доста добре, така че изобщо не ме изненадваше поредната глупост, която беше направила. Въздъхнах дълбоко и осъзнах, че все още стоя до нея. Вече не ми беше мястото там. Изправих се сковано и Сара само ме погледна въпросително, но преди да каже нещо аз потънах в едно от креслата и се загледах напред. След малко погледнах двата дампира, които още стояха прави и ни наблюдаваха.
-Ох, хайде седнете. Ще ме побъркате ако продължавате да стоите като статуи. - Хвърлих поглед на Лиса. - Ако ти трябва нещо ми кажи... Кажи на Лорън. - Не ми беше приятно да добавя последната част, но на практика в момента аз не и бях никакъв.

Опитах се да не потреперя при думите му и да не ми става гадно, че нарочно не иска да стои до мен. Накрая просто не издържах и се свих на топка, заравяйки глава във възглавницата. Не ми пукаше, че едва дишах и ми се налагаше да се напрягам, за да си поема глътка въздух. Исках да се скрия от света илил още по-добре, да се изпаря.
Очите ми се бяха насълзили, но аз отказвах да дам какъвто и да е признак, че ми е гадно. Желанието ми просто да стана и да изляза от стаята се засилваше с всяка изминала минута, но отново със силата на волята си, си наложих, че това няма да стане. Щях да си тръгна, когато Раян ме пуснеше и не мислех да споря.
Накрая дробовете ми болезнено запулсираха и аз се завъртях с гръб към Раян. Естествено, от движението ми се зави свят, но поне тук нямаше опасност да падна, вече лежах. И двамата Пазителя се втренчиха в мен, когато срещнах погледите им, но само след миг аз отново се свих на кълбо. Чувствах се толкова малка на това огромно легло. За миг ме заляха спомените от тази стая и аз само дето не изпаднах в истерия, но съумях да запазя спокойното си дишане. Опитах се да заспя, за да не си спомням всичко и да ме боли, но сънят просто отказваше да ме застигне.
След не знам колко време започнах бавно да се унасям, ала още от тогава мислите ми препускаха през образите на кошмара.

Наблюдавах я как се въртеше и малко след като заби глава във възглавницата. Точно, когато се наканих все пак да стана и да я принудя да се обърне, за да не се задуши, тя сама се завъртя свивайки се отново на кълбо. Поклатих замислено глава и се опитвах да избягвам погледите на Лорън и Сара, които сякаш пробиваха дупка в главата ми. Това вече беше дразнещо, каквото и да очакваха от мен, нямаше да се случи. Облегнах се назад в креслото и се загледах в Лиса, която след няколко минути вече беше заспала. Приличаше на ангел на който му се е случило нещо много лошо... На практика си беше точно така. Въздъхнах отново и се изправих, като се прибилижих до нея. Издръпах леко завивката и я преметнах през раменете и след което отново потънах в мекото кресло. Май не ми оставаше нищо друго освен да я наблюдавам как спи.

Тъмнината сякаш бе по-гъста от всякога. Пустата къща, в която се намирах нямаше нито една лампа или свещ и аз едва-едва пристъпвах напред, страхувайки се дори от сенките.
- Лис...- обърнах се рязко, когато усетих нечии ледени пръсти на врата си. Измънках нещо, опитвайки се да запазя спокойствие, но там нямаше нищо освен сенки. Шепотът отново се разнесе по-навътре в къщата и аз продължих едва-едва напред. Само след няколко крачки шепотът се усли и сякаш няколко човека го повтаряха едновременно. Вече треперех, а това дори не бе най- ужасното. Изпищях и направих няколко рязки крачки назад, когато гърбут ми се удари в нещо и две силни ръце ме хванаха, разтърсвайки ме. Обърнах се и за миг замръзнах, след което изпищях и се опитах да се отскубна, но той си оставаше там. Червените пръстени около очите, восъчнобялата коя и прекалената сила.
- Лиса.- но гласът си бе останал същият. Усмивката му разкри удължените зъби и как те бавно се приближаваха към врата ми.
- Не! Раян!- изпищях отново, борейки се с него. Това бе най-ужасният ми кошмар- човекът, когото обичах да е стригой.

- Не!- отворих очи, подскачайки в леглото. Вече седях, а Раян бе надвесен над мен е ме държеше за раменете. Пребледнях, припомняйки си кошмара за миг и се отдръпнах от ръцете му като дявол от тамян, след което разпознах топлите синьо-зелени очи и едва не се разплаках от радост. Прегърнах го силно, събаряйки го на леглото до мен. Не ме интересуваше колко неловко би трябвало да се чувствам, нито колко неловко се чувства той.
- Съжалявам...- не знаех за кое по-точно му се извинявам или за всичко наведнъж, но не исках дори да си помислям какво ще е ако кошнарът стане истина. Обичах го прекалено много.

Виждах я как се върти с писъци в леглото и едва не се задавих, когато изкрещя моето име. Не спирах да разтърсвам раменете и в опит да я събудя и най-накрая успях. Лиса се отдръпна, а аз само свих устни и се наканих да се оттегля, когато ръцете и отново ме дръпнаха и ме събориха на леглото.
- Съжалявам... - Гласа и беше слаб, а аз замълчах без да знам какво да кажа. Не знаех, за какво говори, но не исках да питам. Потупах я леко по гърпа и я погледнах.
-Сънувала си кошмар, всичко е наред. Спокойно. В безопастност си. - Не знаех какво повече да направя, така че когато ме пусна просто се отръпнах и седна в края на леглото. Лорън и Сара стояха като вцепенени на десет сантиметра от нас и само гледаха неловко сцената, на която бяха станали неволни свидетели. Обърнах се към тях поклащайки глава.
-Някой да ми даде чаша вода. - Лорън първи успя да реагира и след миг чашата беше в ръцете ми. Подадох е внимателно на Лиса, като я задържах изправена.
-Хайде изпии я. По-късно ще ти дам и кръв, когато си достатъчно буда. - Оставих я да изпие водата на спокойствие, докато мозъка ми тресраво работеше, за да осмисли какво ставаше. Не можех да реагирам по никакъв начин на случилото се.

Той не можеше да разбере какво се опитвам да му кажа. Поех чашата с вода, но явно само Сара и лорън разбираха намека ми. Раян се държеше отчуждено и стоеше в края на леглото, сякаш хапя. И вероятно държанието му бе напълно оправдано, имайки предвид какви му ги бях наговорила.
- Раян...-започнах колебливо, играейки си с чашата. - Не говорех само за...това.- сякаш ме болеше при всяка дума, не можех дори да му се извиня читаво без да увъртам.
- Съжалявам за станалото преди това в парка. Не го мислех.- поклатих леко глава, избягвайки погледа му. Усещах погледът на Сара, втренчен в гърба ми, но раян не можеше да види Лорън, който бе от другата страна на леглото. Той ми се усмихна и дори ми кимна утвърдително да продължа, а з се изчурвих заради неловкосттаот ситуацията.
- Не исках да...не исках да се чувстваш гадно.- допълних, но той не изглеждаше така сякаш го боли. Всъщност се държеше все едно просто не иска да пострадам, но не е нищо лично. Обичайното му отношение към морой. А от мисълта ми идеше да се свия на две.

Не можех да спра сърцето ми, което полудя докато я слушаше. За бога изобщо нямаше нужда от толкова обеснение, беше толкова глупава... Виждах как Сара я наблюдава и много ми се искаше да видя физиономията на Лорън, но просто някак си не вървеше да се обърна точно в този момент. Не можех да намеря гласа си, за да и отговоря. Не можех и да забравя думите и, но болката в гласа и сякаш изместваше всичко останало на заден план. Нищо нямаше значение. Засмислих се за думите и... Да се чувствам гадно... Та тя едва не ме уби... Е сега това нямаше никакво значние. Наведох се леко напред и я притеглих в прегръдката си без да казвам нищо. Все още търсех гласа си и се надявах скоро да се възтанови.
-Глупачето ми... Нямаш си и предства колко те обичам нали? Забрави за станалото в парка, забрави какво си казала... Няма значение. - Продължавах да я прегръщам и погалих внимателно косата и. Още бях бесен, още ме болеше, но сега най-важна беше тя. Не исках да знае, не исках да вижда болка. Можех да забравя всичко, което беше станало, знаех че мога.
-Успокой се, чуваш ли? Всичко е наред... Станалото-станало, забрави го.

Раян ме прегърна и аз замръзнах в ръцете му. Не можех да помръдна, а Лорън ожесточено жестикулираше зад Раян, опитвайки се да ме накара да го прегърна или поне да живна. Накрая успях да накарам крайниците си да се движат и внимателно плъзнах ръцете си по гърба на гаджето ми.
- Извинявай...- гласът ми леко трепна и само волята ме спря да не се разплача отново.
- Обичам те.- прошепнах го срещу ухото му и усетих как тялото му се напрегна. Погледът на Пазителя ми се плъзна някъде зад гърба ми и той придоби извинително изражение, след което размаха ръце в знак, че спира. Боже, тези двамата можеха да ти оправят настроението дори в най-тужката ситуация. Усмихнах се през сълзите, което все още потисках и се сгуших в ръцете на Раян. Къде ми бе акъла да му причинявам всичко това? Мразех се дори заради идеята...

Издърпах я по-близо до мен, а накрая просто се наместих по удобно на леглото и я взех в скута си. Сега най-важното беше да се успокои и да си почива. Залюлях я леко като бебе и се усмихнах.
-Всичко е наред, хайде успокой се. Забрави за станалото. - Целунах внимателно челото и и се усмихнах. Не можех да и опиша с думи това, което чувствах, така че просто повтарях едно и също и наблюдавах все по отекчената физиономия на Сара зад гърба на Лиса. Добре сега вече пазителите офицялно ни смятаха за пълни, бавноразвиващи се кретени. Отдръпнах се леко и погледнах Сара.
-В хладилника има кръв, подай ми две банки, моля те. - Нарочно добавих последните думички. Те ни бяха пазители, а не слуги и май трябваше да спра да ги третирам като такива. Просто в момента сърце не ми даваше да пусна Лиса от прегръдката си. Сара ми подаде кръвта, а аз потупах леко Лиса, с което я принудих да се изправи и и подадох първата банка.
-Хайде пий. - Погледнах двата дампира и добавих. - Изобщо не е нужно да гледате. - Знаех, че са свикнали с това, но все пак се съмнявах гледката да им хареса.

Раян ми подаде бланките с кръв и аз го изгледах подозрително.
- Нямам нужда от кръв.- отдръпнах се леко назад, но всъщност изкушението бе повече от голямо. Никога преди не се бях чувствала толкова жадна и сега ми струваше големи усилия да си стоя мирна. Лорън изсумтя на отрицанието ми и завъртя отегчено очи, но не каза нищо. Лицето ми бе смъртнобледо, а кожата ми бе почти ледена. В допълнение нямах сили да мърдам и всяко движение ме караше да се свивам от болка, сякаш имам мускулна треска. Но в никакъв случай нямаше да пия кръв пред Пазителите, нямах желание да си ме представят като Дракула още от първия ден. Пък и знаех, че едва ли изгаряха от желание да видят как някой морой се храни...
По принцип сделката ни с Раян в такива моменти бе, че ако аз ще пия кръв, той също ще го направи. И той имаше нужда, не бе ходил при Захранващите от около седмица. Не можеше да откаже...

Завъртях отегчено очи защо беше толкова глупава и се опитваше да се прави на по-силна отколкото е? Обърнах се леко към Лорън и Сара и въздъхнах.
-Бихте ли отишли в банята за малко, докато с госпожица "ще умра, но ще се правя на интересна" се разберем? - Крайщата на устните ми потрепнаха в усмивка, когато измислих прякора и. Определено и отиваше и бях сигурен, че и двата дампира са съглсани с мен. Сара се обърна и изпълни молбата ми, но Лорън се поколеба и след миг се досетих за причината. Беше и пазител, не искаше да я оставя сама особено в това състояние и особено, когато бе видял на какво съм способен, когато побеснеех.
-Лорън, върви. Няма да я нараня. Хайде. - Подканването явно имаше ефект, защото момчето се обърна и последва моята пазителка, а аз бях свободен да посветя вниманието си на Лиса.
-И сега малката или ще изпиеш кръвта доброволно или ще ти я излея в гърлото насила. Знаеш, че мога да го направя, а дори и да има някакъв шанс да ми се изплъзнеш пазителите ще ми помогнат в това съм сигурен. - Погледнах я сериозно и напрегнато. Никак нямаше да ми хареса насила да я накарам да я изпие, но това нямаше значение. Имаше нужда от кръв и аз щях да направя и невъзможното, за да я получи.

След молбата на Раян, Пазителите отидоха в банята, въпреки колебанието на Лорън. Погледнах го умолително, опитвайки се да го накарам да остане, но той все пак се съгласи. Изгледах гаджето си раздразнено, след което поклатих глава и кръстосах ръце пред гърдите си.
- И ти имаш нужда от кръв, но не те виждам да пиеш.- върнах му забележката и отклоних поглед към другият край на стаята, свивайки устни.
- А и не можеш да ме накараш насила да пия.- вдигнах непукистично рамене. Знаех, че се държа като разглезена лигла и проявявах прекалено много претенции, но щом те се държаха с мен все едно съм кукла и трябва да правя каквото ми кажат, какво очакваха да получат в замяна?

Завъртях разгневено очи, преместих я на леглото и се изправих рязко.
-Добре, прави каквото искаш. - Отново се бях вбесил. Нямаше да я оставя да ме изнудва, щом не искаше нямаше да и давам кръв. Като реши, нека каже. Отидох до врата на банатя и я отворих промърмойвайки на пазителите.
-Е, можете да влизате, явно госпожица "ще умра, но ще се правя на интересна" е решила да прояви твърдост и инат. - Не казах нищо повече. По тона ми си личеше, колко съм бесен. Отворих рязко врата на хладилника и хвърлих кръвта вътре, след което потънах в най-близкото кресло.

Добре, може би някой трябваше да ми даде медал `Най-висок брой докарване на човек до причерняване от гняв за един ден.`. Не че сега бе на прага да избухне, просто отново бе бесен. Пазителите влязоха отново в стаята, а аз седнах в края на леглото, облягайки се на стената.
- И сега какво?- погледнах към Раян, след което към Сара и Лорън. Дампирите изглеждаха бая объркани, защото аз си оставах все така бледа, а торбичките под очите ми бяха синьо-лилави. Дам, не бях в най-добрата си форма.
- Ще стоим с часове без да правим нищо, защото...?- вдигнах вежда изпитателно към Раян, който просто стоеше и гледаше в нищото.

Погледнах я студено.
-И сега не знам какво. Казах ти прави каквото искаш, но от стаята няма да излизаш. - Огледах се и отново намерих книгата, която бях захвърлил преди да се появят Лиса и Лорън. Потънах отново, но очите ми само се плъзгаха по редовете без изобщо да виждам дори какво пише. Бях прекалено бесен, за да мога да осъзная какво чета. Не можех да се концентрирам в абсолютно нищо, освен в това да не троша предмети. Съмнявах се, че Пазителите искаха отново да ме видят в пълния ми блясък, за днес това определено им беше достатъчно. Може би трябваше да ида в банята да и да се опитам да се одавя... Изправих се и книгата тупна на земята, но не и обърнах внимание. Влязох в банята, затваряйки с лек ритник врата. Май не беше добра идея да се давя, но трябваше да направя нещо. Пуснах чешмата и просто наврях главата си отдолу. Нямах никакво намерение да изляза скоро.

Останах свита на леглото, играейки си с едно конче, подало се от бримка в дънките. Дам, беше ми скучно и то много. Въздъхнах и след няколко минути на мълчание, Лорън се намеси.
- Защо го правиш?- погледнах го изненадана. Я, той реши да каже нещо!
- Кое по-точно?- вдигнах вежди, правеща се на неразбираща, а той завъртя раздразнено очи.
- Инатиш се. За всичко. И то много.- Сара кимна и имрънка нещо като съгласие, а аз изгледах и двамата продължително.
- Защото...- въздъхнах и се замислих за миг. - Защото съм упорито същество.- вдигнах непукистично рамене, а в същият миг чух лекото разливане на вода от банята. Раян да не би да бе решил да се къпе? Вдигнах подозрително вежда, но не чух нищо друго, затова се отказах. Той, за разлика от мен, не правеше глупости.