Стаята на Раян (18+)

Дочувах слабо разговор в стаята, но нямах никакво желание да им обърна внимание. В крайна сметка спрях водата и стигнах до извода, че това няма да успее да ме охлади достатъчно. Огледах се за кърпа, но погледа ми попадна върху ваната... Да... Това вече беше по-добра идея. Пуснах душа и я оставих да се напълни с ледена вода след което заедно с дрехите си влязох вътре без изобщо да се замислям. Това вече беше охлаждащо... Даже май прекалено, но какво значение имаше? Легнах изцяло във ваната и потопих главата си. Скоро вече дробовете ми крещяха за въздух, но аз не излязох... Очите ми започнаха да се спускат... Какви красиви цветове... Всяка разумна част от мозъка ми изключи и потънах в тъмнина.

Чух как се пуска ваната и водата шурти, след което явно Раян влезе вътре. Отпуснах се за миг, но след секунда се замислих. Имах лошо предчувствие, Раян почти никога не влизаше във ваната. По принцип използваше душа. Пък и в банята нямаше къде да остави дрехите си. Станах от леглото, а Сара ведната застана до изхода. Изгледах я с подозрение, след което тръгнах към банята.
- Ти си параноичка.- поклатих леко глава и почуках на вратата.
- Раян? Раян?- почуках отново на вратата, но отговор не последва. Напрегнах слуха си, но не долових дишането му. Съсредоточих се и дъхът ми излезе рязко. Не долавях и сърцебиене.
- Раян!- извиках го и Лорън и Сара веднага се озоваха до мен, опитвайки се да отворят вратата.
- Не чувам сърцебиенето му!- бях изпаднала в паника, а пазителите също замръзнаха за миг, след като го казах. Накрая Лорън разби вратата и аз едва не припаднах, когато видях Раян под водата. Нямаше мехурчета в знак, че диша и нарочно го прави, нямаше нищо. Кожата му бе по-бяла от на стригой, а на места бе синкава.
- Лорън...- промълвих го едва-едва, но той моментално отиде и го измъкна от ваната. От дрехите му течеше вода и аз като в сън се дръпнах от вратата. Пазителят го остави на леглото, а аз се свлякох на пода до матрака. Сара се опита да ми помогне, но аз се дръпнах като опарена. Не можех дори да дишам нормално.
- Не...не...не...- поклатих ужасено глава и с трепереща ръка проверих пулса му. Нямаше такъв.
- Не!- изкрещях и погледът ми се замъгли от сълзи. Как можах да му го причиня?!
- Не, не, не. Раян! Ще живееш!- станах от Земята, сядайки до него на леглото. Хванах ръката му и преди да се усетя какво правя вече използвах лечението. Чух как Сара рязко си пое дъх, а Лорън изкрещя нещо, но не се опита да ме спре. Ако се бе опитал, вероятно и аз щях да се самоубия. Но този път магията ми причиняваше болка, нямаше го онова приятно опиянение, имаше само раздираща болка в гърдите ми. Изхленчих нещо и усетих, че всеки момент ще загубя съзнание. Не трябваше да лекувам Ейдриън, не трябваше и да се инатя за кръвта. Някой ме хвана преди да падна и задържа ръцете ми върху тялото на Раян.
След не знам колко време чух как сърцето му започна отново да бие така, сякаш бе изтичал 10 км. И в същото време изгубих съзнание...

Въздухат рязко нахлу в свитете ми дробове и яка светлина ме заслепи. Вече не усещах нищо, всъщност поне физически се чувствах приказно.
-Какво по... - Наканих се попитам какво подяволите ставаше, но след миг погледа ми попадна върху Лиса, отново припаднала в ръцете на Лорън и веднага ми просветна какво е направила.
-Лис. - Скочих рязко и за секунди я поех от ръцете му, без капка съпротива от негова страна. Сложих я на леглото и потърсих пулса и, но не го усещах. Пръстите ми започнаха да треперят, а ръцете ми сами разтързваха раменете и.
-Лиса, Лиса, Лис... - Не спирах да повтарям името и докато не осъзнах, че и трябва сърдечен масаж. Ръцете ми намериха сърцето и и чак след минута, по дълга и от хиляда години, усетих, че сърдечният и ритъм се завърна.
-Хайде Лиса, хайде моля те... Заради мен... Лорън дай ми вода. ВЕДНАГА! - Не исках да крещя, но просто не можех да се овладея в момента. След по-малко от миг чашата се озова в ръцете ми и аз я изплизках върху лицето и и продължих със сърдечния масаж. `хайде... моля те, хайде заради мен... моля те... ` Мислите ми бошуваха, но след малко усетих как идва в съзнание. Спомени нахлуха в главата ми, но със сигурност не бяха мои. Виждах банята, после как Лорън ме изкарава от ваната... Разтърсих глава и съсредоточих погледа си върху Лиса, която вече поне беше с отворени очи.
-Добре ли си? Хайде дишай дълбоко. КРЪВ! - Не се обърнах към никой от пазителите, но двете банки от преди малко се озоваха в ръцете ми. Надигнах леко Лиса и разкъсах плика със зъби, поднасяйки го към устните и и почти излизавайки го в устата и.
-Хайде пий. Моля те, пий...

Всичко бе черно. Точно като черна бездна, в каквато се бях озовавала и преди. Но изведнъж проблесна светлина и аз закрих очите си с ръка. Някой ме викаше, но гласът му идваше от тъмнината. Докато пътят пред мен ставаше все по-ярък и все по-ярък. Направих крачка напред, но гласът все така настойчиво ме викаше. Сложих ръце на ушите си, за да не го чувам, но той сякаш звучеше в главата ми. Озърнах се, ала не виждах нищо. Докато накрая от светлината не изплува образът на брат ми. Замръзнах и направих крачка към него. Той ми се усмихна и ми махна с ръка за поздрав, но когато понечих да се приближа към него, той поклати глава.
- Не...- дори гласът му бе същият. Сълзите покапаха по страните ми и колкото и да се опитвах да го достигна, сякаш някаква невидима стена не ме пускаше.
- Трябва да се върнеш, Лис. Не още. Скоро, но не още...- той ми се усмихна и образът му започна да избледнява по краищата. Колкото и да виках, колкото и да се борех, аз само се отдалечавах от него. Докато накрая светлината не изгасня изцяло. Гласът отново ме викаше, ала аз не му обръщах внимание, чувството на отчаяние се бе просмукало в кожата ми. Докато накрая не усетих, че не мога да дишам. Бях мокра, сякаш валеше, ала кашлях от течността, изливаща се в гърлото ми. Строполих се на колене и лед миг светлината стана ярка. Прекалено ярка. Болезнено ярка. Присвих очи, опитвайки се да ги закрия с ръка, ала не можех дори да мръдна. Размазаните образи пред мен се движеха и чак след минута усетих, че гласът, който ме викаше, бе Раян. Опитах се да кажа нещо, но отново се задавих с...кръвта. Изненадата ме удари като камшик и аз побързах да преглътна преди отново да се задавя. След първите две глътки моментално се почувствах по-добре. Продължих да пия жадно, като на моменти едва-едва си поемах дъх. Накрая течността свърши и някой тикна втора бланка между устните ми. Намръщих се за миг, но не спрях да пия. Живота бавно се завръщаше в тялото ми и аз вече не се чувсвах толкова безпомощна. Като за начало, можех да мърдам крайниците си. Вдигнах ръка с усилие и някой я хвана още преди да е докоснала бланката, помагайки ми с движението.
` Мога и сама!`- заинатих се мислено, но нямаше как да протестирам особено. Изпих течността и от втората бланка и някой взе опаковката. Погледът ми най-накрая се фокусира, а зениците ми се разшириха. Пред мен стоеше Раян, жив и здрав, най-вече дишащ. Радостта се разля из тялото ми, докосвайки всяка част от мен.
- Никога повече не...го...прави...- гласът ми излезе като шепот и след миг се усетих. О не, не, не. Той можеше да чете мислите ми. Срещнах погледа му и реших да проверя.
` Вярно ли е? Наистина ли ме чуваш?`- помислих си го и зачаках, за да видя дали ще може да ми отговори.

Вздъхнах от облекчение, когато видях, че има сили до говори. Усмихнах се леко, скандала който и готвех за това което бе направила щеше да почака малко.
-Да Лиса, чувам те. Но за това не съм виновен аз. - Не исках да се караме точно сега, първо трябваше да съм сигурен, че ще се оправи. Но Лорън нямаше да има този късмет, щях да го смачкач в мига в който намерех сили да се отделя от Лиса.
-Лорън - Казах името сякаш казвах мръсна дума. - Дай ми още две банки кръв. - Не беше молба, беше заповед и се надявах дампира да схване какво щеше да му се случи. Ако не можех да го победя с сила щях да го изпепеля. Момчето ми подаде кръвта, коятох аз подадох на Лиса, а втората банка изпих сам.
-Моля те, не протестирай.

Раян потвърди подозренията ми и аз за миг се ужасих. Това значеше, че щеше да знае абсолютно всичко за мен. Преглътнах мъчително, след което думите му ме върнаха в реалността. Личеше си, че иска да убие Лорън. Свих недоволно устни, след което поех банката с кръв, а след миг впивах зъби в нея.
`Няма да го докосваш. Знам, че ме чуваш, Раян.`- погледът ми бе насочен към Пазителя ми, ала очите на гаджето ми се насочиха към мен.
` Само ще ми създадеш още работа, ще излекувам и него. А ако днес използвам още веднъж силите си и чудо няма да може да ме съживи.`- знаех, че го дразня, ала наистина щеше да стане точно това. Не казвах нищо, а просто преглъщах, когато Сара се намеси.
- Как...е възможно?- тя поклати невярващо глава, а аз и Раян продължавахме да преглъщаме жадно кръвта. Колкото и отвратителни да им се струвахме в момента, не го показваха. Може би защото ако сега не поемехме кръв, щяхме да сме много мъртви...буквално.

Засмях се.
-Хах Лиса пропускаш една малка подробност. Сара. - Погледнах я и се усмихнах, за толкова тъп ли ме смяташе, че да го пребия пред очите и. Това ми даваше само повече време и все повоче идеи за болезнено наказание. Погледнах и пазителката си.
-Сара това с връзката е сложво, накратко след като тя ме съживи аз мога да ровя в главата и и тя да ми говори, но аз на нея не и тя не може да влезе в главата ми. Връзката е еднопосочна. - Беше забавно да чувам гласа и в глата си, но след като свърших с кръвта се обърнах към Лорън, с гпъб към Лиса, и оголих зъбите си.
-Е Лорън имаш ли да ми кажеш нещо. - Когато оголих зъбите си не сетих, че като свърша с мъченията мога да пия от кръвта му, от тово би му станало приятно, но след като се оправи щеше да му се гади само от спомена. Очите ми пробляснаха от идеята.

Погледнах Раян раздразнено и колебливо се изправих до седнало положение в леглото. Изгледах продължително гаджето си, след което реших, че трябва все пак да го предупредя да не закача Лорън.
- Раян, няма защо да го виниш. Не е направил нищо.- `а ако го нараниш, лично аз ще те набия.`- довърших мислено и едва не се разсмях. Погледът ми се разходи из стаята, сякаш я виждам за пръв път, след което попадна на очите на Сара, вперени в гърба на Раян. Замислих се за миг, но знаех, че Раян може да чуе всяка мое мисъл и се опитах да не формулирам точно мислите си. Възможно ли бе да изпитва нещо към него? В момента, в който оформих думите в съзнанието си, мороят до мен се сепна.
- Не, недей. Беше просто предположение.- оживих се преди той да каже каквото и да е и гледайки го така, сякаш за нищо на света не бива да изразява идеите ми гласно.

Сепнах се от мислите на Лиса и това временно ме извади от плановете ми за отмъщение.
-Лиса спри да си мислиш глупости. - Ох щеше да е далеч по лесно да можех и аз да и говоря в главата... Но без тя да се рови в моята. Изключих от въпроса 'Сара' и отново върнах вниманието си на дампира.
-Лорън, чакам обеснение защо подяволите допусна Лиса да се докара за втори път днес до това състояние? И се надявам обеснението да е добро, за да не се ноложи да и сменяме пазителя. - усмихнах се и отново оголих зъбите си, за да му покажа, че ще му се случат и други неща.
-Недей. - Гласа на Сара ме сепна и аз обърнах въпросително глава към нея. -Ъм исках да кажа, че с Лорън се познаваме от деца и се сработваме идеално и именно за това кралицата ни прикрепо към теб и принцеса Драгомир, защото вие сте постоянно заедно и ако ви нападнат ние с Лорън се разбираме само с поглед... - Тя ме погледна с надежда да съм разбрал объканото обеснение. Кимнах и леко и отново се обърнах към момчето.
-Това може да се постигне и с друг пазител. Лорън, чакам обеснение.

Зяпнах удивено Раян.
- Раян! Не можеш да смениш Пазителя ми. Това го решевам само аз. Дори Лорън да се е опитал да ме убие, пак нямаш правото да го сменяш без мое разрешение.- изгледах го на кръв и се изправих, колебаейки се дали ще падна при по-рязко движение, или не. Страхотно, задържах се на крака, това бе напредък. Направих няколко крачки напред и три погледа се насочиха към мен. Вероятно Раян щеше всеки момент да започне да спори, че не трябва да ставам, но не ме бе грижа.
` Моля те, не причинявай нищо на Лорън.`- опитах се да му предам съобщението и по мисловен път и знаех, че той ме е чул, но вероятно ме игнорира.

Сега аз изгледах Лиса на кръв. Можех да правя каквото си искам, а тя рискуваше отново да ме изкара извън равновесие. Изправих се рязко и я бутнах на леглото.
-Мислиш ли, че не мога? Само гледай. - Вече не беше нормална заплаха. Гласа ми бе тих и съскаш, отново се опитваше да ме извади от равновесие и успяваше, бях на косъм да го пребия и да направя така че да го изпратят да работи някъде на северния полюс. - И внъщност Лиса не го решаваш ти, решава го кралицата. Не ме предизвиквай. Ако толкова не искаш да се бъркам, не трябваше да ме съживяваш. - Замълчах и я погледнах. Ръцете ми отново бяха започнали да треперят, а тово беше много лош знак. Или идиотът, трябваше да започне да се обеснява или щяха да се случат много лоши неща.

Раян отново ме бутна на леглото и аз го изгледах злобно. Не знаех дали може да усеща чувствата ми, но в момента бях отново бясна. Сара ме гледаше изненадана как отново съм успяла да вбеся гаджето си до краен предел.
- Лиса, недей.- Лорън се намеси и аз се сепнах. - Ще обясня.- той кимна леко към Раян, а аз бях на косъм просто да стана и да извлека Лорън от стаята. Ако се сбиеха с Раян, щеше да е най-глупавото нещо, на което са способни.
- При цялото ми уважение, г-н Шелски, тя не можеше да ви остави мъртъв. А и вашият живот е прекалено ценен, за да бъде погубен.- той погледна към Сара, която се сви. Но нещо в начина, по който гледаше Раян...не, това бе просто глупава ревност. Поклатих глава, за да си избия тази мисъл, след което се върнах на въпроса. Думите на Раян ме жегнаха, но направих всичко по силите си да не ми личи, че всъщност се чувствам различно.
- Виждаш ли!- отново се изправих, отивайки до стената. така нямаше да има възможност да ме събори на леглото отново.

Погледнах я отново със саркастична усмивка.
-О да виждам, виждам че Лорън е идиот, но това ще го докажа след минута. - С няколко големи крачки се озовах пред нея и я взех на ръце почти хвърляйки я на леглото. Естествено Лиса се опита да окаже съпротива, но бе толкова слаба, особено в момента, че не ми направи голямо впечатление.
-Сега ти ще останеш там, за да не се налага да те завържа, за шибаното легло. - Погледнах я гневно, наистина бях способен да го направя и тя го знаеше много добре. Поех си дълбоко въздух и отново я погледнах, като се опитах да се успокоя.
-Лиса моля те, не ме тормози. Просто ме послушай за разнообразие. - Не дочаках да ми отговори, но се съмнявах да ме послуша, за това леко кимнах на Сара към нея. За щастие Пазителката бързо схвана и съвсем незабележимо, за премести по близо до приятелката ми. Така аз бях по-скоен и отново насочих цялото си внимание към Лорън правейки бавни, но заплашителни крачки към него.
-А ти... Ти... Ти да не смяташ, че моя живот е по-ценен от НЕЙНИЯ? Последната от рода Драгомир? ЦЕЛИЯ МИ СВЯТ? Ти да не си малоумен случайно? Или просто се опитваш да я убиеш? - Спрях на около метър от него и се опитвах да го убия с поглед. Разчитах на Сара, че ако Лиса се опита да стане няма да я пусне.

Раян ме хвърли на леглото и аз моментално се опитах да стана, но Сара ме приближи и аз само я изгледах продължително.
- Не може да заемаш неговата страна!- поклатих невярващо глава, а тя само вдигна рамене. Виждах, че и тя нямаше желание да гледа как се бият, но нямаше да направи нищо по въпроса.
- Раян! Спри!- опитах се да се изправя, но Сара само се приближи към мен с измъчено изражение.
- Моля те, не ме карай да те държа на леглото.- тя поклати глава, но не ме хвана. Седнах на матракът, а Пазителката ме държеше под око, докато се опитвах да не скоча просто към тях. Естествено, ако го направех, щях да се претрепя. Аз едва ходех без да залитам, какво оставаше за тичане, скачане и пр.
` Раян, недей, моля те. Разбира се, че животът ти е по-важен от моя. За теб може и да не е така, но за мен е.`- опитах се да му обясня ситуацията по мисловен път, след което отново погледнах към Сара. Тя изглеждаше искрено загрижена за Раян също колкото мен и аз веднага се разсеях. Намръщих се, ала отново се опитах да не мисля за това. И въпреки всичко ме измъчваха идеи за това как Сара би си умряла от радост ако Раян я прегърне. При идеята за това моментално ми се прииска сама да си зашлевя шамар.
- Недей да се биеш с него, моля те.- опитах се да отклоня мислите си от предишният образ, но те просто не искаха.
` Боже, Лиса, престани!`- ядосах се сама на себе си, ала въпреки това исках Сара далеч от Раян.

Поклатих глава.
-За бога Лиса изкарай тези образи от главата ми, това е гадно. - Завъртях се рязко, но продължавах да следя Лорън с края на окото си. Наистина просто щях да го убия, не можех да гледам това момче повече.
-И Лиса, живота ти е хиляди пъти по ценен от моя. Не ме интересува как е за теб, това ми е ясно и нямам как да оспоря, говоря за света по принцип. - Обърнах се за миг към пазителя и, а образите на мен и Сара отново бяха наблъскани в главата ми.
-Лорън, изчакай секунда с теб ще се разправяме след малко. Навън. По мъжки. - Усмихнах му се и погледнах Лиса. - А ти престани с глупостите, искаш ли доказателство? - С няколко големи крачки се доближих до Сара, която видимо се стресна, и я целунах. Кратка, не значеща нищо целувка.
-Ето видя ли? - Обърнах се към Лиса и отново се случи същото като в бара. Сякаш някой вдигна завеса от ума ми и отново разсъждавах трезво. Какво подяволите бях направил току що. Емоциите на Лиса се предадоха по връзката ни и коленете ми се подкосиха. Стропулих се на пода пред сигурно вече бившата ми приятелка и я погледнах в очите.
-Лиса... Аз...

Раян отново заплаши Лорън, но аз почти не обърнах внимание на заплахата му, гледах към Сара, която следеше всяко едно движение на Раян. Проклетите образи отново взеха предел над ума ми, а Раян се обърна към мен и явно бе ядосан заради мислите ми. Отворих уста, за да му обясня, че наистина не ги имам предвид, но той...той...я целуна. Целуна я. Очите ми се разшириха, докато внезапно ме връхлетя всепоглъщаша болка. Боже, чувството бе по-силно от всичко, което някога бях изпитвала. Не можех да помръдна. Сякаш искаш да се свиеш на две, стига болката да спре. Боже, предпочитах някой да ме прободе със сребърен кол в сърцето пред това. Дъхът ми излезе рязко, а Раян се строполи на земята заради предаваните по връзката емоции. И тогава сякаш нещо просто се прекърши. Исках да съм възможно най-далеч от него, не исках дори да го доближавам. Почти паднах от леглото в опита си да се телепортирам извън стаята. Направих няколко бързи, но сигурни крачки към вратата като дори не можех да се разплача, болеше прекалено много.
- Знаете ли, г-н Шелски, прав сте.- спрях за миг, срещайки погледа му без капка чувство за вина от това, което щях да кажа.
- Не биваше да Ви спасявам.- видях как това сякаш го прониза и вътрешно също се превих на две, стенейки от изпепеляващото чувство. Но не можех да понеса и секунда повече. Отидох до вратата, която Лорън вече бе отключил и излязох. В момента, в който Раян вече не ме виждаше, се затичах. Тичах с всички сили, без определена посока, без заветна цел. Просто исках да излягам. През очите ми танцуваха черни и сини петна, ала аз ги игнорирах. Лорън следваше темпото, което налагах без да каже и дума, докато накрая просто болеше прекалено много, за да мога да помръдна. Спрях рязко и се подпрях на стената, превивайки се на две. Вече не само вътрешно ме болеше, мускулите ми пулсираха.
- Лиса?- чух познат глас и се изправих, но видях, че пред мен стои Ейдриън с букет в ръце. Любимите ми червени рози, около 30-ина на брой, бяха в ръцете му. За миг щях да рухна изцяло, сещайки се за постъпката на Раян. Започнах да дишам накъсано, опитвайки се да възвърна самоконтрола си.
- Здравей.- въпреки всичко гласът ми звучеше слаб. Ивашков се приближи към мен с усмивка, а аз се надявах Раян да вижда това. Потреперих, когато Ейд ми подаде розите с широка усмивка, опитвайки се да ми се извини за поведението си в бара. И тогава ми хрумна нещо...

Не можах да помръдна, когато тя побягна. Не можах дори да реагирам на думите и, когато каза че не е трябвало да ме спасява. Истина беше, какво можех да и кажа? Усещах погледа на Сара зад мен, но не можех да се обърна.
-Раян... - Гласа и беш тих и колеблив сякаш се боеше от нещо. Е може би се страхуваше от мен, но точно в момента бях прекалено неспособен да помръдна, за да направя каквото и да било. Най-накрая намерих сили и за изправих обръщайки се към нея.
-Извинявай за целувката. - Не исках да говоря повече, исках да последвам Лиса и точно, когато щях да го направя плана ми бе прекъснат от Ейдриън Ивашков. Отново. Мозъка ми изключи и изцяло се пренесе в съзнанието на Лиса.

- Извинявай за станалото, наистина не съм го искал. Аз...- направих крачка към него, усмихвайки се. Той спря насред изречението и аз взех розите с усмивка. Вътрешно ме болеше дори повече от преди, но не исках да си проличава. Бях убедена на 120%, че Раян в момента наблюдава какво става през връзката и не исках да остане разочарован.
`Знам, че си там...скъпи.`- обърнах се към Раян мислено, като последната дума бе произнесена сякаш е нещо отвратително.
` Не бях сигурна дали ти е пукало изобщо за мен, но сега мога да си отговоря.`- дори мислено се различаваше кога използвам ирония и кога не.
` Та, беше ми любопитно...дали ще почувстваш нещо, ако направя...`- не довърших, а притеглих Ейдриън към себе си, целувайки го. Той се шокира и за миг и не отвърна на целувката, но в следващият момент ме притискаше до стената, а устните му станаха по-настойчиви. Нарочно задълбочих целувката, след което усетих ръцете на Ивашков бавно да се плъзгат по кръста и гърба ми. Признавах, че това момче влагаше повече страст в една целувка, от колкото в която и да е дума или реплика. Усетих пръстите му бавно да се спускат надолу към ханша ми и се отдръпнах. Не можех да продължа, раздиращото чувство само се засилваше.
`...това.`- довърших мислено тирадата си към Раян, след което срещнах погледа на Ейдриън.
- Извинявай.- поклатих леко глава и отстъпих отново назад.
` Дам, бях сигурна, че няма да изпиташ нищо. Все пак...ако не ти е пукало, няма как да те боли.`- прекъснах потокът от мисли и отново се затичах, но този път в посока-извън Академията.

И в този миг нещо в мен сякаш се скъса. Е преди бях реално мъртав, но сега, сега бях мъртав душевно. Краката ми отново подадоха и опраха в пода. Е сега поне знаех, колко точно и пукаше и на нея за мен. В момента искрено съжалявах, че Лиса не може да види какво точно ми причинява. Та тя ме уби... Е физически все още не, но смятах веднага да променя това. Може би първо трябваше да се преборя със Сара, но и за това имах решение.
-Върви и намери Лиса. Моля те. - За моя най-огромна изненада тя ме послуша и излетя от стая по бързо отколкото можех да я видя. Не знаех защо и казах да намери Лиса, знаех че дори не искам да я виждам в момента, прекалено много болеше.

Лорън ме донесе до стаята по най-бързия възможен начин и ме остави да стъпя на земята чак пред вратата, когато го помолих да го направи. И все пак, той продължаваше да се държи така, все едно всеки момент ще се обърне и ще претрепе Раян. Прехапах виновно устна отново, исках да му обясня ситуацията, но не знаех какво да кажа. Всичко, което ми идваше наум бяха пълни лъжи: `Добре съм, той нищо не е направил.`, `Успокой се, няма защо да го виниш.`, `Всичко беше по взаимно съгласие.`.
- Лорън, не се тревожи. Нещата ще...- още не бях довършила изречението, когато той ме прекъсна с най-сериозен тон.
- Недей. Не ми казвай, че нещата ще се оправят или че всичко е окей. Не е така.- той ме погледна и за миг се почувствах безпомощна, сякаш каквото и да кажех нямаше да има значение. Със същият успех той можеше да е в стаята, вече картинката му бе пределно ясна.
- Трябваше да съм там. И трябваше да направя нещо по въпроса да те опазя невредима...- можех да се закълна, че долавям съжаление в гласа му. но не професионално съжаление, а онова тъжно изражение, когато си пропуснал да направиш нещо, което си можел да предотвратиш. Същото изражение, което аз добивах, когато ставаше въпрос за катастрофата на родителите ми. И как ако бях там, щях да мога да променя нещата. Той имаше абсолютно същият тъжен поглед, което бе прекалено много за мен.
- Вината не е твоя.- стъпих окончателно на земята и тръгнах към леглото с доста усилие. Лорън моментално се озова до мен, хващайки ме през раменете, но аз само поклатих глава. - Можех да ви извикам по всяко време, сама съм си виновна, че изобщо исках да се опитам да говоря с него. Не се самообвинявай.- погледнах го отново, само за миг, само колкото да видя погледа му. И това ми стигаше. Раян бе прав, явно наистина е имал причина да ревнува. Отношението на Пазителя ми, това как ме гледаше, как се самообвиняваше за всичко и как искаше да ме предпази от света...всичко това говореше само по себе си. А имах предчувствието, че сега е един от моментите, когато някой би излял душата си и би ме оставил да разбера истината. Или поне част от нея. А аз определено не исках това, не исках да ми се налага да му казвам "не", предпочитах да си живея в заблуда.
- Лиса...- той остави името ми да виси във въздуха и аз преглътнах мъчително, отказвах да слушам това, не и сега.
- Изморена съм, може ли да поспя?- не го погледнах, но въпреки цялата любезност, с която казах думите, това за него бе като да го сритам в корема. Изражението му отново стана каменно и той просто кимна. Бе разбрал точно какво правех, както ставаше винаги. Остави ме внимателно да легна на леглото и се отдалечи, отивайки в другия край на стаята. Не погледнах дали е легнал, или не, просо се свих на леглото и моментално заспах...

Събудих се с адското главоболие. Нямах никакви спомени от предишната вечер. Огледах се стъписано и видях, че още съм в стаята на Лиса, Сара спи на няколко метра от мен, а приятелката ми я няма. Не ми беше много трудно чрез връзката да разбера, че е в моята стая и че спи. А защо подяволите беше в моята стая? Погледнах Сара, която вече беше будна и ме наблюдаваше притеснено.
-Сарааа... Какво се е случило? Защо Лиса не е тук и какво подяволите стана снощи??? - Помня че бях пил много, но дори не помнех как съм се прибрал в академията и защо с Лиса бяхме в отделни стаи. Изправих се рязко и без да обръщам внимание на плахия опит на Сара да ме спре тръгнах към стаята си. Още с влизането усетих, че нещо не е наред. Лорън рязко се изправи и погледна Лиса закрилнически, прекалено закрилнически. Това не беше на добре. Приближих се бавно към леглото, но усещах погледите на пазителите, които сякаш пробиваха дупка в гърба ми. Издръпах леко завивката от Лиса и усетих как тя се размърда. Беше облечена с ризата ми, с ризата, с която бях снощи. Тя бе съвсем леко закопчана и след кратък оглед забелязах множеството синини по тялото и.
-Какво подя... - Не успях да довърша изречението. Спомените ме връхлетяха рязко без да ми дадът дори да си поема въздух. Направих рязка крачка назад. Какво и бях сторил? Как бях могъл...? Направих още една крачка, не трябваше да съм близо до нея. Никога.

Размърдах се леко в леглото, но усещането бе странно. Нямаше ги множеството възглавнички, нито меката завивка. Да, леглото бе доста удобно, но не бе моето. Намръщих се за миг, отваряйки леко едното си око, но светлината ме заслепи и аз се завъртях по корем, опитвайки се да разбера къде съм. Но това бе лоша идея. Само при мърдането ме заболя и аз се свих, но така само болката се усили. Накрая се изправих до седнало положение, оглеждайки се с раздразнено изражение...при което замръзнах. Бях в стаята на Раян и чак сега спомените от вчера се върнаха в съзнанието ми. Сцените започнаха да се повтарят мислено и аз просто издишах рязко, отваряйки изцяло очи. Усещах нечие присъствие зад себе си и рязко се извъртях, така че да съм с гръб към вратата. При което видях...Раян. И Пазителите, стоящи едва ли не на нокти покрай него. Очите ми се разшириха от изненада при вида на гаджето ми. И само след секунда срещнах погледа му за миг. Погледнах тялото си и моментално се сетих какво е видял. `Мамка му! Трябваше снощи да облека дългата блуза.`- смъмрих се мислено и дръпнах ръкава на ризата по-нагоре.
- Здравей.- срещнах погледа му с предпазливо изражение, не знаех какво да кажа. Исках да му се извиня за вчера и за внушението и да му кажа, че не е негова вината и че алкохолът е говорел, но не мисле, че това ще му подейства по какъвто и да е начин. Затова просто стоях там, нащрек за най-малкия признак, че иска да каже или направи нещо...

Стоях и я наблюдавах. Когато се поизправи успях да доогледам тялото и. Синините бяха повече отколкото бях успял да видя при предишния оглед. Сега разбирах защо пазителите ме гледаха така, сега разбирах защо Лиса спеше в моята стая... Спомените се изясняваха малко по-малко и дупките се запълваха. Вече мислех, че съм си спомнил всичко, когато се зачудих щом съм я държал така как тя е успяла да се измъкне. И последния спомен се върна в главата ми.
-Господи... - Думата се изплъзна от устните ми преди да мога да я спра. Лиса беше използвала внушението върху мен... Явно това е бил единствения начин да ме накара да я пусна. Направих още една крачка назад, не трябваше Лиса да е близо до мен, не трябваше дори да бъда в една стая с нея.

Свих се, когато видях как изражението му става все по-шокирано и по-шокирано. Дръпнах ризата още по-плътно около мен, притискайки я във врата си. Но уви, нямаше как да ме покрие цялата. Самото докосване по врата ми ми причиняваше известна болка, а ризата, движеща се по кожата ми бе странно неудобна. Сякаш бе направена от тел или имаше прекалено много ръбове. Не, чувството бе като да имаш нова дреха с огромен етикет, който не спира да ти боде на врата, но не можеш да го махнеш, защото ще осакатиш и блузата. Онова дразнещо чувство, че не можеш да направиш нищо, а толкова ти се иска. Боже, дори любопитството не можеше да ме накара да огледам тялото си в момента. Не исках да си представям картинката. Поне се радвах, че бедрата ми са под завивката и няма как да ги види, защото дори сега, когато не ги мърдах, ме боляха доста. Да не говорим за други части на тялото. Всъщност...мислех, че още има следи от кръв по мен на места, а за леглото ми в моята стая можех да си заложа главата, че има петно с кръв. Прехапах виновно устна, но моментално спрях, докосвайки я с пръсти. На долната ми устна имаше рана, която веднага започна да кърви и аз се опитах да спра кървенето като засмуках мястото.
- Раян, успокой се...- не срещах погледа му, защото знаех какво ще види. Не, знаех какво аз ще видя и как спомените от вчера ще се върнат картинно във въображението ми, а той ще може моментално да ги види. Естествено, със спомените вървяха редом и емоциите, а това вече щеше да е като да го накарам да се застреля сам. Упорито избягвах да мисля за вчера и нарочно си представях пейзажа на море и плаж, лекият бриз и чайките, които прелитаха над водата. Влагах доста усилия да мисля само за това и за нищо друго, но не се получаваше. И бях убедена, че ако накарам пазителите да ни оставят да говорим, няма да се съгласят при никакви условия. А ми бе неудобно да говоря за вчера пред тях. Исках да им спестя повечето подробности, но и исках да говоря с приятеля си за това. Боже, определено имаше нещо сбъркано в мен. Миналата нощ той едва ли не ме изнасили, а аз исках да му се извиня, че...ъ...използвах единствения си вариант да се освободя? Дам, трябваше ми лечение. Стиснах очи, гледайки към леглото, като косата ми се стелеше пред лицето, разбъркана повече от всякога. Вчера мороят грубо бе разкъсал ластика и се бе постарал да приличам на кошер с оси в главата, а след като си бях и легнала така, сега дори не ми се мислеше какво вижда той. Честно казано, чудех му се как още не е избягал от мен и не ме е обявил за вещица.
`Лиса, не подходящ момент да мислиш за външния си вид.`- смъмрих се мислено и отново се върнах на илюзията с плажа...

Гледах я и не вярвах на очите си. Как можеше да ми казва да се успокоя. Сега не можех да се успокоя. Какво и бях причинил, аз бях чудовище... Бях наранил безумно много, човека, който най-много обичах. Видях как леко прехапа долната си устна и веднага по нея избиха капчици кръв. Явно беше разранена и преди това и сега само беше отворила раната. Нима бях и пуснал и кръв снощи? Видях мислите и за завивката и бедрата и и очите ми леко се присвиха. Не исках да се приближавам до нея, но си го наложих и направих няколко крачки заставайки възможно най-далеч от леглото, но така че ако се пресегна много да мога да издърпам завивката от нея. неведох се напред и се протегнах, като едва не ахнах от изненадата, когато видях още синини и петна от кръв по нея. Поех си рязко въздух и бързо се отдалечих възможно най-много от нея. Виждах, колко старателно се опитва да не мисли за снощната вечер, искаше да скрие спомените и емоциите си от мен, беше повече от очевидно. Мислеше си за пълни глупости и пълни безсмилици, но нима си вярваше, че ще успее да скрие от мен. Можех просто да се разровя в съзнанието и, мислите за плаж и море не можеха да ме разсеят. Когато тя се замисли за външния си вид едва се сдържах да не се усмихна, крайчетта на устните ми трепнаха леко, но усмивката така и не се появи на лицето ми. Не вярвах, че някога отново ще се усмихна. Не и след това, което беше станало. Срещнах погледа на Лиса, но само за секунди, нямах право дори да я гледам в очите. Наканих се да кажа нещо, но така и не можех да намеря думите. Просто не можех.