Стаята на Раян (18+)

Раян ме прегърна, но аз все още му бях намусена. Накрая той ме целуна и аз все пак, въпреки всичките си опити, се усмихнах.
- О, изцяло ти си виновен.- отвърнах на целувката му, сгушнайки се в прегръдката му. Обвих с ръце кръста му и положих глава на гърдите му, но той след миг се отдръпна, като не спираше да мести погледа си между мен и новопоявилия ми се корем. Намусих се отново, готова да споря с него, но той ме попита нещо и аз тотално изключих. Сякаш замръзнах на място. Не можех да помръдна, не можех да си поема дъх като хората. Просто стоях и гледах панически в една точка, някъде над рамото на Раян.

Намусих и се не бях виновен аз. Искаше ми се да споря, но в момента имаше нещо, което беше далеч по важно и беше далеч по неотложно да мисля. Ръцете ми бяха малко под раменете и и я гледах право в очите, но нейния поглед бе зареян някъде зад мен. Разтърсих я лекичко.
-Лиса отговори ми. Мисли, сметни и ми отговори. - Трябваше да изкарам отговор от нея. Мисълта, която се беше зародила в главата ми ми се струваше прекалено възможна, а когато гледах изражението и ставаш все по зле. Ръцете ми отново я разтърсиха.
-Лиса хайде моля те. Съвземи се, отговори.

Не можех да мисля трезво, всяка една мисъл в главата ми бе хаотична и отказваше да влезе в някакви норми. Понятието `ред` ми бе станало чуждо. В ума ми ненадейно изникна картинката на мен с огромен корем и ръка върху бъдещото си бебе. Не знам защо, но там се усмихвах, докато сега изобщо не ми беше до усмивки. Постепенно изпадах в паника, ужасена от тази възможност. `Не е възможно, не е!`- продължавах да си го повтарям наум, но това сякаш изобщо не ми помагаше. Рационалната част от съзнанието ми бе отказала и ми трябваше време да се съвзема. Накрая примигах и рязко си поех дъх, усещайки, че съм спряла да дишам за известно време. Болката в дробовете ми ми подсказа, че наистина е трябвало да дишам, но това в момента бе без значение. Приятелят ми ме разтърсваше, докато накрая окончателно не ме извади от транса. Поех си още веднъж въздух, поглеждайки към подутия си корем. Наистина бе подут, а аз не намирах причината да съм напълняла. Упорито отказвах да приема вероятността да съм бременна и си мислех от какво може да съм напълняла. Превръщането ми отново в морой...след това бях карала само на кръв. А от нея нямаше как да съм качила и един килограм. Не, трябваше да има нещо необичайно, което да съм яла.
Отново и отново превъртах наум събитията, трескаво обмисляйки миналите събития. Уви...аз наистина бях карала само на кръв. А сексът определено не ти помагаше да качваш теглото си. точно обратното. Би трябвало да съм отслабнала...
Отдръпнах се с крачка назад, а погледът ми обхождаше предметите в стаята, докато мислено се опитвах да изчисля кога за последно съм имала цикъл.
- Миналият месец...Не, там са 19 дена. По-миналия...5...10 дена. Плюс още 2 за уикенда...- разсъждавах на глас, обикаляйки като накрая се обърнах към Раян с ужасено изражение. Отстъпих с още една крачка назад, а гърбът ми докосна стената. Всъщност...бе по-силно от докосване. По-точно се блъснах в стената, свивайки се. Имах непреодолимото желание да се свлека на пода и да се свия. `Бременна...`- думата звучеше в главата ми въпреки всичките ми опити да я разкарам.
- Месец и 20 дена...- думите ми излязоха като шепот, а аз отново обвих с ръце раменете си. Изведнъж ми бе станало адски студено и...ми прилоша. Затворих очи, дишайки дълбоко(както се правеше в такива случаи) и се облегнах на стената. Погледът ми блуждаеше някъде из пространството, а аз се опитвах да си обясня как е станало. С Раян винаги бяхме внимавали. Не бе възможно! Или поне в това се опитвах да вярвам....

Погледнах я шокирано. Не знаех много за процесите в момичешкото тяло, но ми беше пределно ясно, че това е прекалено голям интервал. Не беше нормално. Не беше и възможно.
-Лиса... - Не можех да изрека на глас предположението, че е бременна. Не можеше да е истина, та аз не бях свършал в нея, а и го бяхме правили с презарватив. Не знаех какво да кажа... А ако не беше от мен? Не, със сигурност трябва да е от мен.
-Лис...

Раян не ми помагаше. Просто стоеше и не знаеше какво да ми каже, докато аз бавно откачах. Колената ми се подкосиха и аз почти се срутих на земята, но в последната секунда успях да се задържа права. Беше ми ужасно студено, чувството за безизходица се бе впило в костите ми и каквито и да е мисли се въртяха само около тази моя мисъл. `Бременна...бременна...`- думата отекваше в съзнанието ми все по-силно и по-силно. Стиснах очи, опитвайки се да спря, но не можех. Ръцете ми бяха стиснати и ноктите ми вече разраняваха кожата ми, кокалчетата ми бяха станали бели от усилието, а раменете ми леко потреперваха. Сякаш всеки момент щях да се разплача, но сълзите ги нямаше. Липсваха...Не знаех какво да кажа, как да реагирам. Сякаш не смеех да погледна Раян в очите. И точно когато си мислех, че няма как да стане по-зле, стана. А как щях да изглеждам в очите на околните? Забременяла на 17-18? Пребледнях, срутвайки се на пода. Свих се до стената, обвивайки ръце около краката си.

Приближих се до нея и хващайки я за раменете нежно я изправих, за да си стъпи на краката.
-Лис дишай, моля те. Всичко е наред, сигурно има някаква друга причина и няма нужда да се притесняваш. - Взех я на ръце и я положих да седне на леглото. Трябваше да я накарам да диша спокойно и да се изпада в паника. Дори и да беше бременна всичко щеше да се нареди. Гушнах я леко.
-Успокой се, няма от какво да се плашиш. - Накарах я да с сложи глава на гърдите ми, за да слуша сърцето ми. Знаех, че това я успокоява, а в момента това беше най-важното.

Раян ме изправи, водейки ме към леглото. Оставих го да ме води, като все още треперех. След миг вече лежах на леглото, сгушена в прегръдката му. Главата ми бе върху гърдите му и всичко, което чувах, бе спокойното му сърцебиене. Колкото и да не исках, най-накрая се успокоих. Треперенето ми постепенно намаля, като накрая постепенно изчезна.
- Знаеш, че е точно това...Раян...- гласът ми излизаше като шепот. На моменти думите ми излизаха накъсани и вероятно само го затруднявах.
- Бременна съм...- накрая го признах гласно, свивайки се. Какво щяхме да правим? Не...ако Раян не искаше? Ако това бе прекалено много за него? Имаше ли опасност да ме зареже? Замръзнах на място, отдръпвайки се. Бутнах го леко назад, така че да мога да срещна погледа му. Гледах го с колебание, не можех дори да го попитам.
- Ти...ще останеш ли...с мен?- след няколко опита успях да формулирам изречението си.

Погледнах я шокирано.
-Лиса що за въпрос е това? Къде според теб да ходя? - Дръпнах я лекичко към мен, но очите ни останаха кръстосани. Не знаех от къде и беше хрумнало това, но беше невероятно глупаво.
-Лиса оставам с теб до край, как може да си го помислиш дори? - Гушнах я малко по-силно. Исках да я успокоя, не исках да си мисли, че бих я оставил. Аз щях да ставам баща, това бе отговорност от която никога не бих избягал.
-Усмихни се Лис, ще ставаш майка. - Не можах да сдържа усмивката си. Щяхме да имаме дете...

Раян ме прегърна, отхвърляйки всичките ми опасения. Имах чувството, че камък ми падна от сърцето. Отдъхнах си, свивайки се в прегръдката му. Това за миг ме успокои, след което той отново ме шокира. Отдръпнах се рязко от него, сядайки върху леглото.
- Чакай, чакай...Какво?!- ужасът отново се промъкна в погледа ми.
- Не, не, не, не...- поклатих отрицателно с глава.
- Няма да има бебе.- отново срещнах погледа му, твърдо решена. Нямаше да ме разколебае дори, отказвах да раждам.
- Раян, аз съм на 17 и половина. Никое момиче не ражда на тази възраст. А ти си на 18! Прекалено си млад, за да станеш баща!- не можех изобщо да си се представя с бебе на ръце. Не, нямаше шанс...Абсурдно беше.

Погледнах я шокирано.
-Нима не искаш детето? - Поклатих глава и станах рязко от леглото.
-Но защо? Защо да съм млад да стана баща? Мислиш, че не съм достатъчно отговорен ли? А какво преди на 17 и половина да станеш майка? За бога Лиса, това дете е плод на нашата любов. На нещо красиво... - Замислих се за миг. - Ще имаме бебе, така или иначе нищичко не можеш да направиш по въпроса. - Замълчах и я погледнах. В това поне бях сигурен, на седемнайсет тя нямаше как да махне детето, поне не и законно, а аз щях да съм неотлъчно до нея и нямаше да е сама нито за миг. Нямаше да допусна да го направи.

Сега бе мой ред да го гледам шокирано. Не можех да кажа нищо, дори не можех да разбера как дори си е помислил, че ще задържа детето?! Устата ми оставаше отворена, докато го слушах и накрая аз просто...избухнах в смях.
- Ти сериозно ли? Искаш да задържа детето?- отново се разсмях. Знаех, че това е изключително пренебрежително и неуместно държание от моя страна, но самата мисъл да стана майка на ПОЧТИ 18, ме разсмиваше.
- Раян, никое момиче не ражда толкова младо. Никое!- вече бях спряла да се смея и отново бях сериозна.
- Не смятам, че си безотговорен, напротив...Просто не бях планирала да имаме дете толкова скоро.- срещнах погледа му, поклащайки още веднъж отрицателно глава. Той също се бе изправил от леглото и сега и двамта бяхме на няколко метра разстояние. Направих няколко крачки към него, обхващайки лицето му в ръцете си.
- Какво точно ще кажем на другите? Знаеш какви са нормите за кралските семейства...И най-вече, какво ще кажеш на обичната си леля?- видях шока при последните ми думи и се усмихнах самодоволно.
- Да, точно така. Тя няма да е във възторг.- отстъпих назад, кръстосвайки ръце пред гърдите си.

След нея аз също направих крачка назад. Наистина беше права за нормите в кралското семейство, но беше глупаво да ми го дава като коз. Сега беше мой ред да избухна в смях.
-Лиса ти познаваш ли ме изобщо? Защо си мислиш, че нормите ме интересуват? Защо си мислиш, че мнението на някой си ще ми направи впечатление? - Замислих се за думите и за кралицата... Тук може би имаше право, тя никак нямаше да бъде щастлива от факта, но изобщо не ми пукаше.
-Кралицата ще го преглътне, ясно? Дали и харесва или не си е неин проблем. А ти си бременна и не трябва да се напрягаш, трябва да си почиваш.

Изгледах го изпепеляващо при последните му думи.
- Няма да съм бременна за дълго.- срещнах погледа му и се облегнах на стената.
- А теб ако тези норми не те интересуват, то мен ме. А и не съм голям почитател на леля ти.- погледът ми отново се плъзна по най-различни предмети в стаята.
- Как си мислиш, че ще реагира? Помниш ли рисунката в двореца и предложението й, което отхвърлихме? Е, ще излезе, че й правим напук. А едва ли това ще й се понрави.- потръпнах при мисълта какво ме очакваше като ме видеше. И без това вече ме смяташе за курва, представях си какво ще е мнението й за мен сега.

Погледнах я сурово.
-Лиса, не трябва да те интересува всичко това, ясно? Какво значение има мнението на кралицата? И защо да излиза, че и правим напук? А дори и така е, какво от това? - Изправих глава и изтегнах врата си карайки го леко да изпука. Лиса много греше, ако мислеше, че има сила на света която да ме накара да се дам. Явно не ме познаваше, щом си мислеше, че ще ме обеди обеснявайки ми кой, какво щял да си помисли.
-Лиса няма да ти позволя да го убиеш. Точка.

Изгледах го стресната.
- Никого не убивам, Раян.- отдръпнах се с още една крачка назад. В погледа ми се четеше решителност, нямаше да му позволя да ме разубеждава.
- И това не е твое решение. Аз ще трябва да родя, аз ще трябва да го нося 9 месеца в себе си, аз ще трява да обяснявам на леля ти защо съм родила...- сопнах му се и отново се дръпнах назад. Вече бях почти до стената. `Няма да ти позволя да го убиеш.`-думите му отново отекнаха в главата ми и аз стиснах зъби. Погледнато от тази гледна точка, изглеждаше изключително садистично...

Изкърцах със зъби.
-Ти, ти, ти и отново ти. Това е дете за бога... Нещо живо, нещо на което можеш да дадеш живот... И си готова да му го отнемеш преди да е имало шанс, така ли? - След секунда се завъртях и с всичка сила ударих юмрука си в стената. Не можех да се сдържа. Тя беше полудяла.
-И защо си мислиш, че ти ще трябва да обесняваш? Това дете няма да е само твое мамка му. Аз ще поема всичко... Дори не е нужно да знаят, винаги мога да измисля нещо... Как може да искаш да го убиеш, как може дори да не се замисляш?

Започваше да ме вбесява.
- Раян, приеми го както искаш, но няма да раждам. Категорична съм по въпроса. И не, не е живо. Вероятно съм в първия или втория месец. Знаеш ли как изглежда едно бебе в сегашното си състояние? Приличат на...гущерчета.- изгледах го вбесена, игнорирайки избухването му.
- А дори и да поемеш абсолютно всичко, пак не мога да го приема. Замислям се за него, но не искам да ставам майка на 17 години, съжалявам.- отново поклатих с глава, срещайки погледа му. Нямаше да приема подобна опция дори като възможна....

Дръпнах се рязко.
-Давай тогава, прави каквото си си наумила. Аз няма да участвам, няма да го убия, нито ще ти помогна да го направиш. Няма да гледам и безучастно. Ако успееш да излезеш от тази стая можеш да правиш каквото си поискаш, но до тогава, а командвам парада. - Никак не се шегувах, нямаше да успее да излезе, просто нямаше шанс. Познавах я, знаех, че няма как да мине през мен и ако трябаше да стоим затворени между тези четири стени още девет месеца щах да го преглътна. Не ми пукаше. Щях да пазя врата като цербер все пак бях инат.

Ченето ми увисна, когато застана пред вратата.
- Ти сериозно ли?- погледнах го и избухнах в смях. Въпреки, че се смеех, исках да го ударя. Силно...Там, където щеше да го заболи. В погледа ми горяха пламъчета, но нямаха нищо общо с обичайните за мен огънчета. Бях му повече от бясна...Спрях да се смея и ироничната усмивка отново разцъфна на лицето ми.
- Ако ще стоиш там още 9 месеца, късмет с начинането. А сега се дръпни.- казах го съвсем спокойно, тръгвайки към него. застанах пред него, но той не помръдваше.
- Раян, не се шегувам. Пусни ме да мина.- гласът ми прозвуча заплашително, а за имах чувството, че скоро ще избухна. Това бе един от малкото моменти, когато исках да го набия. Досега ми се бе случвало само веднъж, когато се опита да се самоубие.

Избухнах в смях.
-Лиса за бога защо си мислиш, че ще те послушам? И защо си мислиш, че не мога да стоя тук още девет месеца? Наистина ли мислиш, че ще е толкова трудно? - Направих крачка напред и сега ни деляха само няколко нищожни сантиметра. Без никакво предупреждение я преметнах на рамото си и я занесох до леглото мятайки я на него.
-Ако трябва ще те завържа. Няма да се предам, а ти няма да се измъкнеш. Накрая няма да имаш избор освен да родиш. Ако тогава не искаш детето окей, ще си свободна да си тръгнеш и да ни оставиш, но до тогава нямаш избор.

- Раян!- изкрещях, когато ме метна на рамото си. Започнах сериозно да се съпротивлявам, опитвайки се да го ритна или да го ударя достатъчно силно, че да ме пусне. Накрая той ме остави на леглото и аз едва не му изръмжах.
- Няма да раждам! Набий си го в главата!- думите ми излязоха като изръмжаване, а погледът ми красноречиво говореше колко съм му бясна в момента.
- Пусни ме да си вървя. Ако толкова искаш бебе, сам си го роди. Или си намери друга приятелка.- продължавах да го гледам изпепеляващо. Ако това бе краят между нас, добре, не ми пукаше. Но варианта да ставам майка бе изключен.
Желанието ми да го сритам между краката с всичка сила се засилваше с всяка изминала секунда.

Думите и заседнаха някъде по пътя към мозъка ми, а отговора който трябваше да излезе от устата ми се беше събрал на буца някъде в гърлото ми.
-Добре. - Дръпанах се и отидох да отключа врата. Бях я заключил още, когато я доведох в стаята, не исках никой да ни прекъсва, но сега вече нямаше смисъл.
-Хайде върви си, свободна си. - Направих няколко крачки и потънах в мекото кресло. Нямаше да я спирам повече, нямаше смисъл. Не можеш да я накарам насила да прави каквото и да било, още по-малко да ражда.
-Живота си е твой, нямам право да се бъркам в него.

За миг ми стана гузно, когато той просто се предаде. Знаех, че ако сега си тръгна, това ще е краят за нас. Преглътнах, насилвайки се да направя няколкото малки крачки към вратата. И все пак...ако останех, всичко щеше да приключи много по-зле. Прехапах устна, тръгвайки напред. След няколко мига вече излизах от стаята. В коридора нямаше почти никого за мое щастие.
- Съжалявам...- прошепнах го, затваряйки очи. Той не можеше да ме чуе, а и не исках.
Тръгнах надолу по коридора, отправяйки се към стаята си.

Мълчах през целият път. Ако си мислеше, че ще изкопчи каквато и да е информация от мен, жестоко се лъжеше. Нямах намерение да го тревожа допълнително. А и не трябваше. Все пак бяхме скъсали.
- Защо сме тук?- още не бяхме влезли, но той спря за миг, поглеждайки ме. Знаех, че така вероятно го наранявам, но...Това бе единствения начин да го накарам да ме пусне да си отида в стаята.
- Моля те, заведе ми в стаята ми. Или ме остави да отида сама...- вътрешно се раздирах заради думите си, но нямах друг избор. Пък и на него не би трябвало да му пука, вече не бяхме заедно. Всъщност...не мислех, че му пука. Въпреки, че искаше да се грижи за мен и да се увери, че съм добре...Все пак внимаваше с всяко свое действие. А аз не исках да го карам да прави нищо насила. Нито да се чувства длъжен да го направи.

Влязох в стаята и погледнах Сара, която стоеше до врата с притеснено изражение. Въздъхнах и се насилих да се усмихна.
-Хайде влизай. Май няма да е лошо да ти намеря и легло, нали? Само че няма да е днес. -
-Не се тревожете господин Шелски, аз ще се наместя, няма нужда от...
-Първо, казвам се Раян и обичам да ми се говори на ти, още повече хора, с които се надявам да станем приятели. Второ какво да не очакваш да те оставя да спиш като куче на пода? Или може би ще се научиш да спиш права?
-Не, но...
-Няма но! Всичко е наред, за сега ще ти отстъпя моето легло, аз ще спя на дивана. Не протестирай, моля те нямам сили за още спорове. - Видях, че се оглежда напрегнато и отново се опитах да се усмихна. - В хладилника има храна както и питиета, можеш да се чувстваш като у дома си. В гардероба би трябвало да има някакви нормални женски дрехи, в банята има хавлии, ако имаш нужда от нещо само ми кажи.
-Не, благодаря. - Сара все още изглеждаше доста скована и притеснена, а аз си нямах и идея как да я накарам да се отпусне. Можех да и предложа алкохол, но се съмнявах да приеме, така че трябваше да го карам само с думи.
-Виж, освен това съжалявам за това, което видя в бара и в парка преди малко, имам малко проблеми с ревността, особено от Ейдриън Ивашков. А сега ако искаш поспи, тук съм в безопастност няма нужда да умреш от безсъние. - Не знаех какво повече да и кажа, за това просто се изтегнах на дивана и взех първата книга попаднала пред очите ми.