Стаята на Лиса Драгомир

Спалнята:


Банята:

Следвах стриктно обясненията на Лиз и много скоро намерих стаята си.Влязох и се изненадах,че е точно по мой вкус.Над леглото имаше прозорец с плътни щори за през деня и бели пердета за през нощта.Усмихнах се.Беше страхотно.Оставих сака си и се заех с нареждането на багажа си в гардероба.След около петнадесетина минути всичко бе подредено.Чак сега усетих колко съм уморена.Оставих книгите,които носех със себе си на нощното шкафче и влязох в банята.Бялата ми рокля бе за пране.Вече не беше точно бяла,а по-скоро сива.Взех си един душ и набързо облякох любимата си нощница.Затърсих копче за спиране на лампите,но такова нямаше.А сега...не можех да спя на пуснати лампи.И тогава ми дойде една идея.Плеснах два пъти с ръце и те автоматично изгаснаха.Усмихнах се и затворих очи.Веднага потънах в дълбок спокоен сън...

След сблъсъка едва се задържах на крака.И двете с Роуз бяхме прекалено развеселени.Аз,защото бях използвала прекалено много духа,а тя защото я бяха ухапали.Изпадах в истерия,предвкусвах го.След малко се разсмях от самосебе си и имах чувството,че няма да се оправя дълго време.Вървяхме към общежитието ми и аз почти паднах пред вратата.
-Благодаря,че ме изпрати.-усмихнах се през сълзи,незнайно кога покапали по страните ми.-Прибирай се и се пази.-вече звучах малко по-уравесена.Обърнах се и се свих на леглото.Заспах на мига.

Завъртях гневно очи, когато ме нарече господин Шелски, а настроението ми се скапа още повече, когато ми заеви, че трябва отново да се преоблече.
-Лиса, дай ми една причина да се преобличаш? Изглеждаш си добре. - Това бяха първите ми думи когато влязохме в стаята и. - Няма никакъв смисъл да се преопличаш, хайде да тръгваме... - Въртях недоволно очи и се изтегнах на леглото. Ако се съблечеше пред мен имаше вероятност да не се облече още доста дълго време.
-И да Лис, кралицата бързо е разбрала. Тя знае всичко, така че... Мисля, че има някой в академията, който и разказва за всяка моя глупост.

Засмях се леко. Той легна на леглото, но така че все още да може да ме вижда.
- Явно този някой те държи под око, след като вече иска да се запознаем.- вдигнах леко рамене и съблякох потника си. Останах по сутиен и дънки, отивайки към гардероба. Събух и дънките си в движение, като ми се наложи да подскачам на един крак до там. Вече бях само по бельо.
- Нали няма да вършиш глупости пред Нейно Величество?- показах се наполовина пред Раян, така че да го изгледам подозрително, след което отново се заех с обличането. След около 5 минути размишления извадих една черна рокля и официални обувки. Облякох се, но не успях да закопчая ципа. Обух и обувките и отидох при Раян.
- Ще ме закопчаеш ли?- обърнах се с гръб към него, отмятайки косата си отпред.

Измънках нещо.
-Лиса, тази рокля няма да остане цяла... - Погледнах я като хищник, който гледа плачката си. - Излгеждаш невероятно.. - Приближих се бавно към нея, готов да разкъсам роклята. Леля ми щеше да почака. Точно, когато щях да я освободя от дрехата и видях погледа и. Определено не искаше да кара кралицата да чака. На мен не ми пукаше особено, но все пак май Лиса се притесняваше. Намусих се и закопчах ципа.
-Да, леля ми ме обожава и ме следи изключително изкъсо с кой общувам. Рядко одобрява някой от приятелите ми, а момиче до сега не е одобрявала никога. - Млъкнах и виждайки изражението и добавих. - Но не се притеснявай, теб ще те хареса.

Застинах...Бях убедена, че сърцето ми прескочи един-два удара.
- Сссигурен ли си, че искаш да хходим?- обарнах се към него, като ръцете ми леко трепереха. Боже, вече нямах добро предчувствие за това. Исках да го целуна и да го прегърна, така щях да се успокоя, но наистина не исках да го карам да чака. Почти изтичах пред огледалото и започнах да сресвам косата си. Отне ми още 15 минути да направя желаната прическа. Започнах да търся бижута, които да се връзват с роклята, но в последния момент реших да си облека и палто отгоре. Взех едно, което бе червено и също го облякох, като не закопчях копчетата. Сложих си и подходящи бижута/ комплект колие, обици и пръстен/ с рубинени камъни и отидох при Раян. Закопчах копчетата на палтото и го погледнах, като все още леко треперех.
- Как изглеждам?- дори по гласа ми си личеше, че се притеснявам.

Видях реакцията и когато казах, че леля ми не е харесвала момиче до сега. Тя се оправи доста бързо и изглеждаше меко казано зашеметяващо. Протегнах се и я притеглих в прегръдката си. Притиснах я го гърдите си и целунах челото и.
-Ела тук глупаче. Изглеждаш страхотно. И се успокой, да сигурен съм, че искам да идем. - Дръпнах се без да я пускам и лекичко повдигнах брадичката и, за да я погледна в очите. - Всичко ще бъде наред красавице, леля много ще те харасе, само се успокой. - Не исках да е толкова притеснена. На мен самият не ми пукаше, беше важно само тя да се успокои. Дръпнах я към врата. -Сега се успокой и да тръгваме.

Без де се осъзнавам бях тръгнал след Лиса. Все пак я настигнах едва на няколко крачки от стаята и.
-Почакай. - Думите бяха казани тихо, но все пак тя ме чу. Просто нямах сили да говоря по-силно, нито по-ясно.
-Лиса, знам че не искаш да ме виждаш, но трябва да разбереш... Страхувах се, не исках да т загубя... Съжалявам. - В гласа ми бе стаена тонове болка. Никога не се бях чувствал така, никога не бях обичал толкова силно. Исках да ме разбере, дори и да не искаше да има нищо общо с мен от тук нататък. Бож не знаех за кое съжалявам повече, за това, че не и казах или за това, че не ги изхрълих.

Раян ме настигна точно преди стаята ми и надеждите ми да се затворя вътре и да не изляза до края на живота си, се стопиха. Той говореше тихо и аз се изненадах от болката в гласа му. Преди малко мислех, че съм само играчка, но сега си личеше, че го боли. Не го оставих да довърши, а го прегърнах. В момента, в който ръцете ми обвиха кръста му, се разплаках. Тихите хлипове бяха заглушени, защото се бях притиснала до гърдите му.
- Съжалявам...Раян, извинявай...- гласът ми звучеше прекалено тихо, но се надявах да ме чуе. Тялото ми трепереше и колкото и да исках да избягам от него, не можех да го пусна. Не можех да го загубя...

Уморих се да споря с нея и споро бяхме пред врата на стаята и. Ако толкова искаше да е тук окей, нямаше да я карам насила, ако искаше да я оставя щях да го направя, все пак вече не бях никой в живота и. Бутнах вратата и след няколко крачки я оставих на леглото.
-Ето, правя това, което искаш. - Застанах няколко крачки встрани от леглото. Не знаех какво да кажа, нито какво да направя. Не се чувствах на място тук, а и нямаше как да се почувствам. Бяхме скъсали, не ми беше тук мястото.
-Искаш ли да си тръгна? - Нямаше да я притискам да търпи компанията ми, тя бе свободен човек и винаги можеше да поиска да се разкарам от стаята, а и от живота и.

Прехапах устна виновно, когато той изпълни желанието ми. Точно това исках...нали? Но от моя страна не се очакваше да искам да стои при мен, въпреки че точно това ставаше. Ако бяхме в неговата стая, сега той щеше да стои на удобното си кресло и вероятно да ме кара да спя. А аз нямаше да съм в позиция да споря, просто защото едва мърдах. А сега...въпреки че ми се искаше да скачам върху леглото си точно като малките деца в израз на радост, неисках Раян да ме оставя. Не исках да си тръгва от живота ми.
- Би ли...искал да останеш?- вдигнах поглед към него, изучавайки лицето му. Въпросът ми означаваше ли, че предлагам отново да се съберем? Не, естествено, че не...Или поне така си мислех. Боже, мислите ми препускаха през съзнанието ми толкова объркани...тоооолкова объркани.
- Раян, моля те остани при мен.- в момента, в който го помолих, вече се чувствах виновна. Нямах право да искам това от него. Не можех да го карам да прави нещо насила. Не бе редно...

Усмихнах се нежно, когато чух думите и. Въпроса и беше страшно глупав, естествено, че исках да остана при нея, е всъщност иска да сме в моята стая и определено бях страшно раздразнен, че не сме, но май трябваше да го преглътна. Лошото бе, че тук нямам как и къде да си изкарам целия гняв, бяс и всичко което се беше насъбрало в мен. Преглътнах болезнено и мъчително и се приближих към леглото.
-Почивай си. - Седнах на ръба до главата и и нежно я погалих по косата. Ръцете ми трепераха, но знаех, че трябва да се овладея. Прехапах устни и си мислех как сладко ще изпотроша стаята ми, когато се върна в нея. Или просто ще ида при лекаря и ще потроша него.
-Сега или ще заспиш и след това ще поговорим като ми кажеш за какви пристъпи говореше доктора или ще ми кажеш веднага и после ще поспиш. Избери си.

Идеше ми да заподскачам от радост, защото той реши да остане. Но когато отново попита за пристъпите, се ужасих. Не исках да му казвам, щеше да откачи.
- Няма значение, просто глупости, които правех преди...- усмихнах се невинно и се опитах да не срещам погледа му. Наистина бяха глупости, които правех преди и наистина нямаше такова голямо значение. Лошото бе, че Гордиан реши да говори прекалено много. Вече не го правех! След катастрофата бях използвала прекалено много от силите си и бях преживяла прекалено голяма загуба, затова и правех глупости. Вече не...Макар че сега също имах причината да го направя.

Завъртях кисело очи. Хванах нежно брадичката и и я завъртях към мен карайки я да ме погледне в очите. Внимавах да не я нараня, но все пак нямаше как да се измъкне.
-Лиса има значение. Щом онзи псевдо доктор го спомена, значи има значение. Сега, не ме прави на идиот, а ми кажи. Глупости е прекалено общо понятие, конкретизирай. - Погледнах я сериозно. Нямаше да мине толкова лесно с нещо толкова тъпо като "глупости". Хванах внимателно ръката и и продължавах да я гледам в очите.
-Искам истината Лиса. Освен ако не кажеш, че вече не съм ти никакъв и не ми дължиш обеснение. - Имаше избор да го каже, все пак беше истина, но се съмнявах да го направи.

Погледнах го шокирана при последните му думи. Въпреки че бяха истина, никога не бих ги казала. Хванах ръката му и внимателно го накарах да ме пусне. Отдръпнах се леко назад в леглото, стисвайки устни. Явно нямаше да се измъкна.
- Добре, искаш истината? Хубаво...- замълчах за миг, колебаейки се как да продължа. Не обичах да говоря по темата, не го бях споделяла с никого и сега бях на тръни от реакцията му.
- Семейството ми загина при катастрофа пред няколко години. Но това едва ли е нещо ново, всички знаят за това. Аз бях и още съм последната от рода си, а това е голямо бреме. Непоносимо дори за едно 15-16- годишно момиче. Исках да живея нормален живот без да се влияя от краските порядки, но уви, не можех. Всеки ме следеше какво правя, кога го правя и как го правя. И винаги се намираше някой, който да не одобрява действията ми. Постоянно имах чувството, че нечий критичен поглед е залепен за гърба ми.- спрях за миг, опитвайки се да успокоя дишането си. Ръцете ми вече трепереха, а все още бях само на нормалната част.
- В колата бях и аз, както и една моя приятелка. Беше ми като сестра, имахме духовна връзка...както имах с Деймън...но когато го създадох наруших предишната. Силите ми сега са изключително намалели. Още едно връщане може да бъде фатално. Чудо е, че все още съм жива. Тогава се бях побъркала в буквалния смисъл. Имах пристъпи на истерия при всяко използване на силите си. И единственият начин, по който успявах да се успокоя бе...- опитах се да измисля как да го разкажа, но не успях. Все още бях само по бельо от лекаря, затова само завъртях ръката си, така че китката да е отгоре. Там си личаха многобройните белези от порязвания. Същото бе и на другата ми ръка, но нямаше нужда да правя същото и с нея.
- При подобна загуба като преди, лекарите...или по-специално този...се опасяват, че мога да започна отново.- гасът ми бе тих, едва доловим. Личеше си, че ме боли да си спомням за загубата на семейството ми и очите ми естествено се насълзиха. Но се бях научила да не плача в такива ситуации. Насилих се да преглътна сълзите си и примигах няколко пъти. През цялото време докато говорех главата ми бе наведена надолу, а ръцете ми трепереха. Свих пръсти в юмруци и отново се завих. Не срещах погледа на Раян, вероятно ме мислеше за откачалка.

Гледах белезите по ръцете и без да мога да продумам. Гласа ми сякаш бе потънал в някаква бездна и най-категорично отказваше да се завърне. Просто стоях и мълчах като пълен тъпанар. Най-накрая, когато разбра, че така и няма да проговоря, просто се наведох и внимателно я прегърнах притискайки я до гърдите си. Не исках да я пусна, исках да мога да я държа така завинаги. Ако тя искаше щеше да се измъкне от ръцете ми и сама.
-Лиса... - Думите излязоха като шепот, нямах сили за нищо по-силно. - Обичам те.

Той не казваше нищо, абсолютно нищо. Просто мълчеше и наблюдаваше белезите. Свих се, закривайки ръцете си, нямаше нужда да ме изучава толкова дълго време, ставаше ми неловко. Пък и се чувсвах като пълно психо така. Направо супер...
- Раян...- отказах се да го чакам да каже нещо накрая и започнах изречение, но той просто ме прегърна. Замръзнах в ръцете му, докато той внимателно притискаше тялото ми към неговото. Оставих се на топлината, която кожата му излъчваше, да ме обземе и притворих очи. Ала последвалите думи ме накараха да се отдръпна рязко, срещайки погледа му. Не можех да повярвам, че все още има чувства към мен. По лицето му пробяга болезнена гримаса заради отдръпването ми и аз се усмихнах нежно. Трябваха ми няколко секунди, за да успея да се усетя какво правя. Бутнах го назад върху леглото, надвесвайки се върху него. Не му дадох време да реагира, а просто го целунах. Не напредвах с докосването си, нито задълбочавах целувката, исках да разбере какво става и да избере дали иска да се отдръпне или не. Накрая се дръпнах, срещайки погледа му. Леката усмивка бе разцъфнала на устните ми и нямаше намерение да се махне от там...

Усмихнах се, когато ме целуна, не можах да и устоя.
-Лиса... Обичам те. - Прегърнах я лекичко, но скоро се отдръпнах. Тя трябваше да си почива, не исках да я натоварвам.
-Сега искам да поспиш малко, ясно? - Седнах на ръба на леглото и и се усмихнах. Възнамерявах, когато заспи да я преместя заедно с одеалото в моята стая. Беше ми далеч по удобно, леглото беше далеч по шороко и можех да си лежа и да я оставя гушната в мен без да рискувам единият от нас да се изсипе на пода. Ухилих и се дяволито.
-Заспивааай, моля те...

Той тоново ми каза, че ме обича и аз имах чувството, че ще полетя.
- Добре, ще спя, но и ти.- изплезих му се предизвикателно и внимателно легнах до него, прегръщайки го. Трябваше да си взема ново легло, единичното вече бе прекалено малко.
Затворих очи и почти веднага потънах в дълбок сън. Надявах се и Раян да поспи, определено щеше да се почувства по-добре след малко почивка. А след това щеше да ми се наложи да избера ново легло...Нямаше да стоя през цялото време в стаята на приятеля ми, исках да прекарваме малко време и тук.

Усещах как Лиса се унася в ръцете ми, но аз дори не можех да мигна. Мислите ми препускаха една след друга в съзнанието ми и не ме оставяха намира. В крайна сметка реших, да не я местя в моята стая, а просто да гледам ако някой пада от леглото, това да съм аз. Стоях на ръба, но накрая се предадох и просто махнах ръцете си от нея и с меко тупване се оказах на пода. Явно щях да прекарам останалото време на земята. Нямах особен избор. Облегнах се на нощното и шкафче и се опитах да прочистя главата си и да заспя, но не се получаваше, така че просто се предадох и чаках Лиса да се събуди.

Чух лек звук от падане на земята и се размърдах в леглото. Опитах се да прегърна Раян, протягайки се, но там нямаше нищо. Завъртях се, тупвайки по очи върху възглавницата и се намръщих. Наложи ми се да се изправя, за да мога да дишам и панически се огледах.
- Раян?- първата ми мисъл бе, че си е тръгнал. Паникьосах се, изправяйки се до седнало положение. Разтърках очи, опитвайки се да разбера защо съм само по бельо. Сутиенът ми се бе разместил и откопчал и сега просто висеше по тялото ми. Май беше скъсан дори...Махнах го, все още прозявайки се, след което чак забелязах, че гаджето ми е на пода и май се бе опитал да поспи. Дам, май трябваше да се огледам преди да реша да разкарам сутиена. Стреснах се, придърпвайки одеалото към себе си.
- Боже, защо си на пода? Помислих, че си си тръгнал...- срещнах погледа му, изчервявайки се.

Погледнах я и се усмихнах.
-Не се стряскай, красавице. - Изправих се и отново седнах на ръба на леглото. На пода до мен беше сутиена и и бързо ми стана ясно защо се е завила чак до брадичката. Завъртях отегчено очи и с седно движение дръпнах надолу одеалото и.
-Никога не се крий от мен. - Погледа ми стана сериозен и аз внимателно я бутнах назад, за да легне на възглавницата. Мушнах ръката си под завивката и нежно прокарах ръка по корема и.
-Няма по-красиво нещо от твоето тяло, не го крий от мен любов моя. - Усмихнах се и я целунах по челото, като леко отметнах косата и назад. Постоях няколко секунди така и след това се дръпнах наблюдавайки я и седнах внимателно до нея.

Раян свали одеалото надолу и аз изтръпнах. Опитах се да притъпя желанието си да кръстосам ръце пред гърдите си, но той му бутна внимателно назад и аз се отпуснах върху завивките. Коремът ми отново бе както преди, дори мисля, че бях отслабнала. Или....вероятно си въобразявах.
Приятелят ми нежно прокара ръка върху кожата ми и аз леко потреперих, затваряйки очи.
- Ела тук...- протегнах ръце към него, изчаквайки го да реши дали иска да ме прегърне или не. Напоследък събитията бях прекалееено много, исках да мога да остана с него цял ден в леглото. Дори и без да правим абсолютно нищо, можех просто да го прегръщам, това ми бе достатъчно.

Гушнах е леко. Страхувах се, че всяко мое движение може да и причини болка.
-Нямаш си и представа колко много те обичам. - Не можех да откъсна очи от нея, не можех да се отделя нито за миг, как си бях помислил да късаме? Какви ли глупости ми бяха минали през главата.
-Искам да съм с теб завинаги... - Не можех да спра да и повтарям такива неща. Не можех да се нарадвам на факта, че отново е в ръцете ми, че отново я прегръщам. За съжаление нямаше как да не я попитам и това, което най-много ме тормозеше.
-Искаш ли да поговорим за това което се случи?