Стаята на Никол Уилямс

Добре,тя да не би да искаше да й нялетя?!Беше толкова секси и...ъъъх.Едвам останах седнал на стола си.След като се скри някъде се поуспокоих.
-Идваш ли?Да не би да се обличаш за бал?
попитах закачливо като започнах да се оглеждам настрани,до сега не бях огледал стаята й...
-Добър вкус за мебели.

Засмях се.
- По бельо ли да дойда?- отново се засмях.
- Дай ми малко време да се облека де...- подадох си само главата през вратата и му се изплезих. След което се върнях към заниманието си да издирвам дрехи. Накрая се отказах и обух пола. Нагоре облякох блуза с ръкав, който стигаше малко под лакътя и V-образно дикулте. Не ми се избираха обувки, затова грабнах първите, които видях и се върнах при Деймън, подскачайки на един крака, за да се обуя. Оказах се сандали с малък ток. Усмихнах му се извинително.
- Съжалявам за забавянето...
Спрях да подскачам и се изправих.
- Сега е твой ред за преобличане.- хванах ръката му и го дръпнах, за да стане.

Влязох в стаята си и затръшнах вратата след себе си. Спрях в средата, обмисляйки какво точно да направя, за да не мисля за предишната сцена. Тръгах към леглото, но се отказах и се завъртях, отивайки до масичката, където имаше алкохол. насред пътя отново се отказах и се получи така сякаш обикалям в кръг. Очите ми щяха да се насълзят всеки миг, но аз упорито отказвах това да стане. Все още бях в средата на помещението, в центъра на килима. И аз свърших най-удачното нещо...Легнах на земята. Краката ми бяха свити, а ръцете ми настрани. Гледах с празен поглед тавана, а така нежеланите сълзи дойдоха. Една се търкулна по бузата ми и аз яростно я премахнах.
- Идиот...Аз съм идиот. И то голям...- говорех си сама, подхранвайки чувството си за вина. Идеше ми да се свия на топка и да потъна в собствената си каша, която бях сътворила. Продължих със самообвиняването, а сцената как целувам Стефан и Деймън се събужда се въртеше като на лента в главата ми. Никога нямаше да мога да се отърва от този леден поглед, който Дей ми отправи. Сякаш...бях непознат. Нежелан непознат. Какъвто и бях вече...

Въртях се в кръг като бях хванал главата си с ръце. Не можех да проумея какво ставаше. Имаше бутилка с алкохол на нощното шкафче, отидох и я пресуших до половината. Закашлях се няколко пъти, но се оправих след това. Толкова сцени изникваха пред съзнанието ми. Целувката между Никол и Стефан, майка ни,катастрофата...Нощта, в която танцувахме с Никол на кораба..В един момент просто взех бутилката като силно я стисках в ръка, излязох от стаята си, вървях по коридора и стигнах до стаята й. Стаята на Никол. Щях да почукам,но се спрях за миг. След това направо отворих вратата и нахълтах вътре кат отпих от алкохола.Видях я как лежи на земята и се ядосва. Ами да, имаше право. Като бе такава глупачка...
-Здравей, Никол.
казах без капка чувство и я погледнах изучаващо

Бях на земята, когато вратат рязко се отвори и през нея нахълта Деймън. Изправих се светкавично, срещайки погледа му.
- Деймън...Какво правиш тук?- огледах го от лицето до...бутилката с алкохол в ръката му и се ядосах. Пак се опитваше да се напие. Вдигнах очи и той ми се усмихна самодоволно.
- Но къде са ми обноските, здравей. Как си? Да, можеш да влезеш. Чувствай се като у дома си.- направих реверанс, гледайки го злобно. Той отново се напиваше?! Да не искаше да се самоубие?! Вътрешно ме болеше заради отвратителното ми държание, но предпочитах това и фасадата на злобна кучка пред ранимото невинно момиченце, което всеки момент щеше да се разплаче само при вида на бившото си гадже. "Съжалявам..."- извиних му се мислено, опитвайки се да смекча собствената си вина, която растеше с всеки изминал миг.

-Да,да,няма за кво. Къде е Сссстефанн?
като говорех завалях думите и ги провлачвах,...мда...пак се напивах,но какво пък...поне лакохола ми остана верен приятел
-Тряябббва да говоррря с него.
за какво и аз не знам
-Да не е в банята?
изсмях се

Погледнах го кръвнишки и се приближих рязко към него, взимайки му бутилката. Скочих назад и я оставих на масата, като застах пред нея.
- Ако ще говориш с мен, няма да си пиян.- срещнах погледа му, а той се подпря на вратата.
- И не, Стефан не е в банята, нито под леглото, нито в гардероба, нито на перваза, нито където и да е...- започвах наистина да се ядосвам.
- Не съм спала с него и няма да го направя.- заявих ядосано и хванах бутилката, запътвайки се към банята, за да я излея.

-О не се заричай,той толкова...секси. Хахаха.
измсях се звучно
-И защо да не съм пиян, нещо пречи ли ти?
повдигнах вежда и я псоледвах като хванах ръката й и я обърнах към себе си,притиснах я до стената и говорех близо до ухото й
-Ти си причината поради, която съм пиян, така че нямаш правото да ми казваш какво да правя.
намигнах й и разходих дъха си по шията й
-А и нали го обичаш. Говорихт ели за дата за сватбата?

Имах чувството, че няма как да ме ядоса повече. Отблъснах го от себе си, взимайки му бутилката.
- Аз съм причината? Ха!- засмях се иронично, срещайки погледа му.
- Да не ми казваш, че на Деймън Салватор, на когото "не съм му притрябвала", му пука?- направих се на изненадана, цитирайки собствените му думи. Поклатих глава и се завъртях, отивайки в банята.
- Не мисля така.- обърнах се и присвих леко очи, докато изливах съдържанието на бутилката в мивката. Той лесно можеше да си извади нова от шкафа в стаята ми, но се надявах да не го направи. Щеше да ми се наложи да премахна всичкият наличен алкохол, който имах, а аз определено не исках той да се напие още повече.

-Не миличка,не пия заради теб,а заради това че позволих изобщо да те допусна до мен.
намигнах й
Постъпката й ме ядоса.Присвих очи и казах:
-Не биваше да го правиш.
Отидох до шкафа и взех нова бутилка.Отпих и казах:
-Мм така е по-добре.
усмихнах се доволно
-Ами хубаво, щом Стеф го няма, аз да си тръгвам. Много любов ви желая.

Въздъхнах ядосано и зарязах бутилката в мивката. Изтичах пред Деймън и затворих вратата под носа му, слагайки ръка на нея.
- Само един въпрос и те пускам да си ходиш.- той ме погледна и се засмя. мисля, че ми бе бесен и със сигурност не му бях един от любимите хора на планетата.
- Защо ме допусна до себе си? Само играчка ли бях наистина?- срещнах погледа му и макар да се опитвах да звуча насмешливо, си личеше, че ме боли. Преглътнах и отклоних поглед към банята.Не можех да помръдна от мястото си, защото той просто щеше да излезе. Но наистина исках да знам отговора на този въпрос, за да разбера какво точно съм била за него. Мисля, че се досещах какво ще ми отговори и при мисълта, че наистина ще го каже, сърцето ми се свиваше болезнено, но това бе единствения начин.

Искаше ми се да й изкрещя, че я обичам, но не. Нямаше смисъл,нали обича Стефан, а и нямаше д ай показвам в никакъв случай, че съмс лаб в момента.
-Какво беше ли..Както ти каза-заместител. Нищо не означаваше за мен. През цялото време беше Катрин.
Знам, че я заболя от отговора ми, но мен ме заболя много повече..
-Доволна ли си?
повдигнах вежда като стисках зъби
Гледах я и не знаех какво да мисля. Обичах я, но не можех да й го кажа. Прекрасно!

Преглътнах мъчително, опитвайки се да вкарам въздух в дробовете си. Не ми се получи, затова поне можех да използвам актьорските си умения.
- Да, Деймън. Чувствам се прекрасно. Благодаря за откровеността.- отворих светкавично вратата, изтиквайки го навън.
- И другият път чукай!- хлопнах я зад гърба му, а когато той вече не бе тук, се срутих по вратата надолу. Свих се, когато тупнах на пода и обвих ръце около краката си. Сълзите закапаха от очите ми, а аз не можех повоче да игнорирам натрупаните чувства. Опитвах се да заглуша тихите ридания, но искрено се надявах Дей да не стои пред вратата, за да стане свидетел на разрухата ми.

След като буквално тя ме изрита отпред като мръсно коте, останах малко пред вратата. Чувах как плаче. За миг щях да почукам, но се спрях. Просто нямаше смисъл..Тръгнах към стаята си, когато видях Стефан.Притиснах го към стената и много бавно казах:
-Бъди много внимателен с нея и я направи щастлива,иначе ще съжаляваш! Тя не заслужава нито един от нас, но ако това ще си ти, поне се постарай да те заслужи!
изсъсках го в лицето му и продължих по пътя си

Не казах нищо на Деймън..просто продължих по пътя си, размишлявайки над думите му. Почуках на вратата на стаята на Никол, но не ми отвори. Реших да вляза, но не можех. Сякаш нещо я затискаше.
-Никол? Аз съм Стефан, отвори ми, моля те.
казах и след няколко секунди тя ми отвори
-Ти да не си плакала?
вгледах се в лицето й, а там имаше многобройни мокри следи от сълзи и разтекал се грим
-Успокой се, моля те.
Хванах ръцете й..

Когато Деймън си тръгна имах чувството, че нещо в мен просто се прекърши. Отиде си, умря...Не можех да спра да плача. Мразех се, че ми пука и едновременно с това исках да изтичам след Деймън и да го накарам д остане. Но нямаше смисъл, за него бях просто играчка. Винаги е била Катрин....Свивах се до такава степен, че ме болеше. Но не можех да спра, сякаш тялото ми щеше да се разпадне. След няколко минути се появи Стефан и се опита да влезе. Тъй като стоеше пред вратата нямаше как да стане. Надигнах се и отворих, макар и с много усилия. Той веднага разбра, че съм плакала, а аз се чудех как да се измъкна.
- Не, просто не се чувствам добре...- не можех да стоя права, по дяволите. Облегнах се на стената, свличайки се надолу.
- Стеф...Просто не се чувствам добре.- имах чувството, че ако ме прегази тир няма да ме боли толкова. Исках да остана сама, потънала в собственият си размазан свят. Изглеждах като ненужна част от красивата стая- неиндифицирана форма, размазан грим и следи от сълзи. Исках да се стегна, но не можех. Може би трябваше да следвам примера на Деймън и да се напия. Да, това би ми помогнало. Изправих се с много помощ от страна на Стефан, приближавайки се към шкафа. Извадих бутилка с уиски и махнах капачката с едно движение.
- Искаш ли?- погледнах Стефан и извадих чаша. Налях почти догоре и я бутнах по масата към него, а аз отпих няколко големи глътки от шишето. Исках да се напия и да не помня нищо. Да не помня дори името си...било то и само за миг. Продължих да пия, макар да бях на път да се задавя. И без това ми се виеше свят, нямаше да е проблем да се напия.

-Не,няма да пиеш.
издърпах чашата от ръката й и я излях на пода
-Няма да решаваш така проблемите си.
Отидох до нея и я прегърнах като я целунах по челото, а тя изненадващо ме отблъсна от себе си. И започна да ми крещи..Какво по..
-Никол, успокой се.
дори ме замери с възглавница, за щастие избегнах удъра
-Успокой се.

Когато той ми взе чашата вече се вбесих. Дори ме прегърна! Отблъснах го от себе си, избухвайки.
- Недей да ми казваш какво да правя или не, защото не знаеш какво ми е! Ако реша да си решавам проблемите с алкохол, това ще направя! Не можеш да ми заповядваш!- взех първото налично нещо и го замерих с него. Оказа се възглавница. Приближавах се към него, все още крещейки.
- Престанете да си мислите, че можете да ми казвате какво да правя и какво не! Имам собствено мнение!- гласът ми ми изневеряваше. Бях бясна на Стефан...Не, не на него, а на света. А той бе на грешното място в грешното време и аз си го изкарвах на него. Той упорито се опитваше да ме успокои, а аз продъжавах да му викам. Имах чувството, че дори Деймън ме чува, макар да бе в неговата стая в другия край на училището. Накрая просто нямах сили да му крещя повече и спрях. Треперех, а лицето ми не приличаше на нищо. Паднах на леглото си, свивайки се върху калъвките. Няколко минути и двамата мълчахме.
- Съжалявам...-казах с лице, притиснато във възглавницата. Нямаше да го погледна дори живота ми да зависеше от това.

-Няма проблеми..
седнах на леглото до нея..тя беше като развалина..Толкова я болеше..страдах, когато я гледах така.Помилвах я по косата.
-Моля те, не прави така вече. Не ти се отразява добре. Сега може би е по-добре да поспиш.
Отидох до нея и сложих главата й в скута си като я галех по косата
-Заспивай, красавице. Така е по-добре. Всичко ще се оправи.

Искаше ми се да поспоря по въпроса дали ще се оправи, но бях прекалено изтощена. Той легна до мен и се сгуших в него, пренебрегвайки всички свои мисли. Това не решаваше проблемите ми, но пък какво можех да направя сега?
- Стефан...не ми се спи...- опитвах се да споря, но не ми се получаваше. Очите ми се затваряха и аз накрая се предадох. Унасях се в сън само при мисълта за легло.
- Не ми се...спи...- промълвих едва-едва и потънах в блажено спокойствие. Не сънувах нищо за мой късмет. Най-накрая можех да си почина...

Деймън спря колата пред училището и аз почти насила го накарах да дойдем в моята стая, не в неговата.
- А сега какво, красавецо?- намигнах му, махайки якето си. То тупна на пода и аз тръгнах навътре в стаята, махайки потника си.
- Идвам след секунда.- влязох в банята и свалих дънките си. Отворих вратата, пускайки ги на земята театрално. Знаех, че Дей вижда падналите дънки и се надявах това да му въздейства. Пуснах косата си, така че да се стели по раменете ми и излязох навън, облягайки се на стената.
- Е, какво ти се прави?- вдигнах вежда, поглеждайки го предизвикателно.

Той се приближи към мен и аз се усмихнах заговорнически. Устните му се впиха в моите, а аз плъзнах ръцете си под тениската му. Придърпах го към себе си, облягайки се на бюрото в стаята му. Целувките му бавно се спускаха по врата ми и аз притворих очи.
- Внимавайте, г-н Салватор, играете си с огъня.- гласът ми излезе дрезгав. Личеше си колко много ми харесва това, което прави и че искам да продължи. Бутнах го лекичко назад, слизайки от бюрото. Скоро той се озова до стената, притиснат към нея, а аз се заех да махам тениската му. Само след миг, нея вече я нямаше и очите ми се разходиха по стегнатите му мускули. Измърках тихо и прокарах пръстите си по кожата му. Устните ни отново се срещнаха и езикът ми погали неговия...

Издишах рязко, притискайки го към себе си.
- Да се преместим на леглото?- прошепнах го в ухото му и пръстите ми лукаво се спуснаха към колана на дънките му. Заех се с разкопчаването му, ала това бе доста трудоемка задача, след като телата ни бяха притиснати. Наложи ми се да го пусна, след което стъпих на пода. Завъртях се, притискайки го отново към стената и отново го целунах страстно, докато ръцете ми бавно разкопчаваха колана на дънките му. Накрая успях да го махна и го пуснах на земята, като `без да искам` погалих вътрешната част на бедрата му. Той погрепери леко и аз само се усмихнах лукаво.