Пистата за бягане

Кимна леко след това свали якето и остана по черния си потник. Изпъкнаха мускулите му всички 10 гръмотевици,много различни белези. След това се засмя застана изправен на пистата до нея и каза:
-Искаш ли все пак някакъв аванс?
Засмя се леко той. Цялото му грамадно тяло леко се подвижваше от диханието му. Дишаше много дълбоко,защото тренираше и плуване и гръдния му кош бе много разширен. След това каза:
-Готова?

Тя хукна като ощипано зайче. Той леко се засмя позволи и да направи няколко крачки и не си даде особено голям зор за да я настигне. Не искаше да я смачква още от сега за това до средата на пистата бяга близо до нея. Беше доста нахъсана,може би наистина щеше да издържи на силните тренировки. Или поне така се надяваше. След средата на пистата,той си каза,че повече аванс не може да и пусне и я изпревари. Не си даваше особено голямо усилие,дори не можеше да се каже,че бяга. Той беше много по бърз от нея за това,това бягане беше нещо толкова скучновато и не натоварващо.
Не след дълго се намираше на финиш линията. Премина и се обърна да я изчака. Въпреки,че бе бърза и трябваше доста още да учи. По тялото му нямаше и капка пот,дори не се бе натоварил и дори не дишаше толкова бързо. Просто,щеше да се задави от смях но се овладя.Сви ръцете си пред гърдите и каза:
-Още си зелено!

Само леко поклати глава. Наведе се бавно към нея,надвеси се и каза:
-Зелено си още но наистина трябва да потичаш доста.
Усмихна се той след това леко се изправи подаде ръка и каза:
-Една обиколка и легна на пистата,хайде ставай утре ще те боля краката ако не се движиш...
Трябваше доста да по тренира. Но това с времето,щеше да се поправи.
-Когато се състезаваш или бягаш дълго след това ходиш,за да успокоиш мускулите ...

Помогна и да стане,като леко я тупна по рамото и каза:
-Спокойно ти си едва на 16,а аз съм на 27,за това си тук да се научиш.
След това тръгна към мястото където бяха оставили дрехите. Леко се почеса зад врата. Едната му гръмотевица беше нова и го сърбеше. Може би по-добре трябваше да се грижи за тези неща. Обърна се за миг към нея:
-Спокойно ще имаш време да се докажеш и утвърдиш.

След като облече якето установи,че това яке не му става. Явно трябваше да си поръча ново. Премигна леко след това погледна леко часовника и каза:
-Трябва да закусиш добре чака те доста напрегнат ден.
Погледна към замъка и каза:
-А,аз ще свърша нещо ще изнеса леглото...
Определено не искаше да спи на не удобно легло. Може би и той щеше да закуси да по тренира доста. А,и трябваше да и измисли тренировъчен режим:
-Но определено наблегни на бягането,защото преди да станеш силна най-важната ти техника е тази...
Кимна и каза:
-Да можеш да бягаш бързо!

-Много добре,мразя маниаци на тема килограми...
Наистина не навиждаше хора,който не се хранеха добре,защото се страхуваха да не надебелеят:
-Още повече за пазители,тренирате много за да си позволите да ядете малко. Колкото по стабилно хранене,толкова повече енергия и сила за тренировки.
Усмихна се и след това каза:
-А,и наистина трябва да помислим и за вдигане на тежести,защото...
Засмя се и каза:
-Ще видим казаха,че си много по добра от всички тук. Аз винаги обръщам нещата през моя начин на трениране. Но определено ти трябва още малко мускули. Хайде отивай да ядеш и ако чуя че...
Засмя се леко:
-Ще обикаляш пистата 20 пъти...
Е може би малко преувеличи но и се усмихна и тръгна към замъка:
-И умната!
След това се загуби в замъка.

От последната ни среща с Раян беше минало доста време и аз се чувствах така, сякаш съм изпуснала много важна част от....нещо? Не можех да го определя. Но имах нужда да мърдам, да се движа и да...живея, общо-взето. Това бе моментът, когато мен ме прихващаха лудите и зачезвах на някъде. Е, сега Лорън беше с мен и нямаше как да се измъкна без след това Раян да убие и двама ни. Е...него със сигурност го очакваха много големи неприятности, а мен...щях да си изпрося скандал...и да си го заслужавам.
- Хайде, Лорън!- викнах го и се затичах отново напред. Има чувството, че ако ускоря още малко скоростта, просто ще полетя. Или ще се пребия.
Пазителят ми се затича отново, стигна до мен и хвана ръката ми, спирайки ме.
- Лиса, не че протестирам за физическите упражнения, но...не мисля, че трябва да се преуморяваш.- той дори не бе задъхан. По челото му нямаше дори капчица пот. Дишането му не бе ускорено, както моето, а в очите му не личеше този жив ентусиазъм. Усмихнах му се с широка и подканваща усмивка и сложих дланта си върху неговата, сваляйки я от там.
- Спокойно, не се преуморявам. Просто не ми се стоеше вече на едно място. А не мога да дойда тук сама по няколко причини и ти знаеш абсолютно всичките.- дръпнах го нетърпеливо и отново се затичах с пълна сила, преди да има възможност отново да ме спре. Тичах с всички сили, а дампирът ме наблюдаваше как давам всичко от себе си, сякаш бягах от нещо. Но от какво? Скуката? Последните проблеми, които имах с отношенията си с Раян? Нещата наистина бяха малко по-сложни от преди. Забавих леко темпото и Лорън веднага го усети. Обърна се към мен, наблюдавайки реакциите ми. Извърнах поглед, като вече не гледах пътеката. И тук допуснах доста голяма грешка. Препънах се и полетях напред, очаквайки всеки момент да срещна земята. Но само след секунда бях в ръцете на Пазителя ми, който не успя да издържи и двама ни и двамата се строполихме. Той лежеше по гръб, държейки ме така, че да не се нараня, а аз бях върху него като лакътя ми се забиваше болезнено в ребрата му. Личеше си по изражението му, че го боли от удара и от неудобната поза и аз веднага се претърколих настрани, така че да съм на колене до него.
- Лорън!? Добре ли си?- очите ми бяха леко разширени, докато се опитвах да го накарам да си отвори очите. Те бяха стиснати, а устните му бяха леко открехнати. Докоснах леко бузата му, опитвайки се отново да го накарам да ме погледне. Той моментално отвори очи и се размърда.
- Ауч...- промърмори и се изправи до седнало положение. - Моля те, следващият път гледай къде тичаш.- потърка главата си, все още намръщен, след което ми се усмихна обнадеждаващо. Изгледах го продължително, след което се разсмях и скочих отново на крака. Той ме последва, но не толкова пъргаво, явно не бе в настроение да тича. Тръгнах напред отново, гледайки в краката си, ала косата ми се бе измъкнала от опашката и сега се стелеше на руси непослушни къдри покрай лицето ми. Беше минало доста време и от последното ми боядисване в черно. Сега бе израснала и само краищата й имаха леки черни нишки.
След около още 2-3 обиколки вече бях доста изморена и спрях, дишайки доста накъсано. Дори Лорън бе задъхан, но съвсем малко. Боже, този човек можеше да тича с километри. Превих се на две, слагайки ръце на коленете си, така че да дишам по-лесно. По челото ми блестяха капчици пот, а очите ми продължава да сияят от оживление.
- П...продължаваме.- тръгнах напред отново, но не може да тичам. Опитах се, ала едва мърдах краката си. Лорън забеляза това и отново ме хвана за китката, спирайки ме.
- Преуморяваш се.- срещна погледа ми и поклати отрицателно глава. Боже, този човек наистина бе ПРЕКАЛЕНО загрижен. Дръпнах ръката си и отново се затичах напред в последен спринт. Трябваха му няколко секунди, след което бях във въздуха. Той ме бе хванал в движение и сега ме носеше, тичешком към най-близката пейка.
- Не!- разсмях се, опитвайки се да го накарам да ме пусне, но той само ми се усмихна и усили хватката си. Беше безсмислено да се опитвам отново да се отскубна, нямаше да ме пусне. Кръстосах ръце с недоволно изражение и той се разсмя високо и от сърце на гримасата ми. Спря, защото имаше опасност и двамата да паднем отново и ме остави да стъпя на земята. И без това бяхме до пейката и аз се настаних, поемайки си дълбоко въздух. Той стоеше прав до мен с крива усмивка и наблюдаваше все още накъсаното ми дишане и лекото потрепване на ръцете ми. Сякаш ако стисках дървената повърхност на пейката, щях да мога да успокоя дишането си по-бързо. Пулсът пулсираше в ушите ми и за миг ми причерня, но това чувство отмина.
- това е, край на тренировката за днес.- дампирът отново ме погледна, но този път бе категоричен. Седна до мен, чакайки ме да си почина, след което доброволно или насила щеше да ме върне в Академията...

Не ми отне много време да се разровя в мислите на Лиса и да открия къде е, с кого и какво прави. А това, което видях определено не ми допадна. Нима глупавия пазител щеше да я остави да припадне от изтощение? Толкова ли не можеше да се досети, че след такава тренировка Лиса няма да може да си каже дори името. Изръмжах леко и не виждах какво ми остава освен да ида при тях. Затичах се леко натам, но скоро усрокорих темпото. Гнева малко по малко напираше в мен без да мога да го контролирам. За разлика от преди, сега тичането никак не ми помагаше да си проясня мислите и само влошаваше нещата. Всичко в главата ми беше в хаос, но най-важния ми въпрос беше защо Лиса е решила да тича с него, а не е взела с мен. Какво подяволите ставаше между тях... Устните ми се изкривиха в гримаса и гнева в очите ми заблестя все по ярко. Изръмжах леко и се опитах да си поема дълбоко въздух преди да ида при тях. Не ми беше трудно да ги намеря, беше трудно да се въздържа да не размаша физиономията на Лорън още преди да съм казал `Здрасти.` Искрено съжалявах, че когато имах перфектното оправдание не го убих или поне не направих така, че да го изпратят накъде в джунглите на Южна Америка. Не че сега не беше невъзможно да го направя, но щеше да е много по-трудно да убедя леля, защото освен `Той ми къса нервите.` Нямах по-добро оправдание. Всъщност той не застрашаваше пряко здравето на Лиса, негова работа беше да я пази от стригои, а не да и е бавачка и да я пази от всичко. Това, че аз очаквах много повече от него беше друг въпрос. Още по-малко той много добре знаеше, че тя няма чувство за равновесие и ще се пребие, но все пак я оставяше да тича. Глупак. Изръмжах отново и само след още няколко секунди спрях до пейката пред тях.
-Здрасти скъпа. - Опитах се да поддържам гласа си равен и се надявах гнева в очите ми да се е е изпарил, но когато погледа ми падна на Лорън всичко се завърна. Кимнах леко в неговата посока, вместо поздрав. - Дампире. - Използвах цялата си воля, за да не скоча и да не му размажа физиономията на същата пейка. Не можех да го гледам, а факта, че бе седнал толкова близо до Лиса ме подлудяваше.
-Ей, дампира искаш ли да се разходим? Ще бъда забавно. - Не се сдържах и на ум добавих `Забавно за мен.`

Раян се появи сякаш от нищото и аз едва ли не подскочих при появата му.
- Господи, Раян!- изправих се и срещнах погледа му за миг. Дам, май ми беше ядосан, че не съм му казала, че ще тичам. Е...това не бе точно тренировка. По-скоро се опитвах да надбягам...ъм...всичко, което бе станало.
- Раян, тичай с мен!- опитах се да привлека вниманието му и нервно прехапах долната си устна.
Сара се появи след няколко секунди и явно наистина й бе доста неловко. Застана до Лорън, гледайки го с онзи нейн поглед `Какво си направил ПАК, че да го вбесиш?!`. Явно и те щяха да си поговорят, след като ние си тръгнем. Или решим да правим ненужни обиколки.
- Моля те...- погледнах гаджето си отново обнадеждена и кимнах към пътеката. Това си бе и някаква молба да поговорим.
Приближих се бавно до него, опитвайки се да го накарам да ме погледне в очите и май след третият опит се получи. Можех и просто да си помисля защо толкова настоявам да тичаме и той да ме чуе, но...напоследък не използвах този начин на комуникация. Въпреки че не се бяхме виждали поне седмица или две и не си бяхме разменяли и думичка. Прехапах виновно устна и колебливо докоснах ръката му, сякаш всеки момент щеше да се отдръпне. В главата ми се заизреждаха образи от киното и как след това ми бе сърдит. Мисля че дори ме избягваше...
`Стегни се, Лиса. Въобразяваш си. момчето си е наред, нещо ти става.`- мислено се упрекнах за параноята си, ала все пак направих крачка назад, чакайки отговора му.

Погледнах, но не можех да кажа, че погледа ми беше особено мил. Никак не бях щастлив и не можех да се преструвам, не и докато виждах лицето на Лорън. Мразех този пазител и то така, както съм мразел изключително малко хора. Хвърлих му поглед изплънен с най-чистата омраза, на която бях способен и се обърнах отново към Лиса.
-Лис, всъщност искам да потичам с Лорън. Да си поговорим по мъжки, нали разбираш? - Замълчах за секунда. Всъщност доста малко щяхме да си говорим, през повечето време устата му щеше да се разбива в юмрука ми. Изобщо не ми беше до разговори. Доста ясно го бях предупредил какво може да му се случи, ако продължава да ме дразни или да съществува. А той правеше и двете и никак не си помагаше. Усещах погледа на Лиса закован върху мен и добавих.
-А и Лиса, ти си твърде уморена и не трябва да тичаш повече. Трябва да си почиваш. - Бях категоричен за това. Тя нямаше да тича повече, щеше да си почине и да се прибере със Сара в Академията, докато аз се разправям с Лорън. Мислите на Лиса бяха в главата ми и виждах, че усеща, че напоследък съм малко по резервиран към нея и предполагах, че ще ме попита за причината, но аз дори не знаех каква е.

Дръпнах се назад, отказвайки се да правя каквито и да е опити да говоря с него. Той не искаше да ме слуша, нито да разбере тънкият намек, който опитах да направя.
- Раян...- погледнах го още веднъж умолително. Дори на разбирах защо ми се сърди! Какво бях направила?! Стиснах дланите си в юмруци, преглъщайки думите, които смятах да кажа.
` Спокойно...дай му време. Идва му в повече.`- мислено се опитвах да се успокоя.
Какво му пречеше да ми даде поне причината, заради която ми се мусеше? И защо изобщо беше с мен, след като ми се вбесяваше за почти всичко?
Обърнах се с гръб към компанията и направих няколко крачки.
- Сара, ела с мен, моля те. Остави ги да си говорят...по мъжки.- последната част от изречението прозвуча почти като обида. Сега вече и аз бях ядосана. Мусеше ми се без основание, а дори да имаше такова- не смяташе за нужно да ми го каже. Подбелих очи и кръстосах ръце пред гърдите си, тръгвайки напред. След няколко секунди дампирката наистина дойде след мен.
- Ще се разхождаме в околността, в случай, че те се вразумят и на Раян му мине.- погледнах към Пазителката и тя само ми кимна с разбиране. Този път нямаше да споря, да се карам или въобще да се опитвам да го вразумя. Да прави каквото поиска...

Погледа ми се застоя отново на Лиса, но не казах нищо. Изобщо не бях в настроение и тя го виждаше много добре. Радвах се, че реши да ме остави насаме с Лорън, но не ми хареса, че те със Сара смятаха да стоят наблизо. Щеше да ми се наложи или да накарам Лорън да бъде тих или да го убия и после да пребирам трупа му. Не.. Исках да го обивам бавно и мъчително, да го гледам как се мъчи и да се наслаждавам на това. Не можех да му подаря бърза смърт. Погледа ми явно доста издаваше какво смятам да направя, защото, когато Сара го улови промени решението си.
-Мисля, че е по добре да останем тук. Не е добра идея да ги оставяме сами. - Беше доста недвусмислена и ясна. Беше се досетила, че ако остана насаме с дампира той ще умре. Вече не издържах да го гледам около Лиса, а тя сякаш изобщо не забелязваше или не я интересуваше. А сега за капак на всичко ми се цупеше за нещо. Обърнах се към нея и не се сдържах да я попитам.
-Какво ти става? Държиш се странно.

Сара явно бе видяла погледа на Раян и реши, че няма да дойде. Завъртях се и изгледах гаджето си продължително. Разбира се, че не биваше да ги оставяме сами, личеше си от километри, че е намислил нещо. Но...защо аз не го забелязах? по принцип виждах тези неща. Боже, по принцип усещах дори съвсем малките смени на настроението му. А сега пропусках очевидното.
- Какво ти става? Държиш се странно.- мороят се обърна към мен и за миг се стъписах. Разбира се, че се държах странно, но...защо? Наистина последните няколко дена бях нетърпима. Забих поглед в земята, дъвчейки нервно устната си.
- Нищо ми няма.- поклатих глава, но вътрешно продължавах да се измъчвам. Бях по-разсеяна, по-раздразнителна и не ми се стоеше на едно място. Това бе и главната причина да искам днес да тичаме с Лорън. Не можех да си събера мислите и се опитвах да се изморя достатъчно, че да уталожа емоциите. по принцип това ми помагаше. Уви...не и сега. Трябваше да тичам поне още километър, за да мога да разговарям с хората нормално отново. Отклоних нервно поглед и мислите ми отново се зареяха.
` Лиса! Отговори му. `- дам, продължавах да си говоря сама мислено. Но какво се очакваше да му кажа?
Бавно, но славно започвах да усещам първите симптоми на главоболие. Лекото пулсиране в слепоочията и неразположението. Въздъхнах нетърпеливо и започнах да тропам с крак, отново кръстосвайки ръце пред гърдите си.
` Хайде, успокой се. Раян нищо не е направил. Дишай.`- мислените послания, които си изпращах сама някак си не ми помагаха, а само ме дразнеха още повече.
- Искаш ли да поговорим?- отново се обърнах към приятелят си, който също изглеждаше доста ядосан. Задържах погледа му само няколко секунди, след което случайно погледнах и Лорън. Примигнах заради объркването, изписано на изражението му. Донякъде изглеждаше и...виновен? Но защо, по дяволите?! Той какво беше направил? И тогава ми просветна...
Очите ми отново се насочиха към г-н Шелски и раздразненото му изражение и най-накрая схванах защо ми се цупеше толкова през последните дни. Не се виждахме, а аз прекарвах времето си с Пазителят си. А сега той искаше да си...`поговорят по мъжки`...Господи! Закрих устата си с ръка, но някаква усмивка на задоволство разцъфна зад пръстите ми. Той ревнуваше! Ама, разбира се! Как можех да съм ТОЛКОВА глупава?! Засмях се леко и се приближих до него, преплитайки пръсти с неговите.
` Ревнуваш...`- мислите ми вече не бях чаааак толкова хаотични и той можеше да ги долови без проблем. Лека розовенина опари страните ми, когато си го помислих точно с тези думи и срещнах погледа му. Просто стоях и наблюдавах леката промяна в очите му. Е, точно това ми трябваше като отговор. Наистина ревнуваше! Това бе...сладко. Наистина сладко. Желанието ми да го целуна изведнъж скочи над 100, по скалата от 1 до 10. Е...то варираше между 6 и 7 още когато той дойде, но...да кажем, че това бяха подробности. Единственото, което ме спираше да не се сгуша в обятията му бе това, че имаше вероятност да се отдръпне.

Следях внимателно мислите и. Поне пред себе си тя си призна, колко е раздразнителна напоследък и че се държи кофи.
Изръмжах малко по-силно от обикновенно. Лиса бавно, малко по-малко започна да проумява какво не ми е наред и защо се държа така. Да, признавам си, ревнувах, но как можеше да е обратното? Гаджето ми прекарваше повече време с пазителя си, той е виждаше повече отколкото аз. Виждах усмивката, която се разля по усните на Лиса и нямаше как да не поклатя глава и краищатата на усните ми да не потрепнат. Знаех, че не трябва да се усмихвам, все още и бях прекалено ядосан, както и на Лорън. Не исках да ми минава, исках да се пребия него, а чак след това с Лиса да се сдобрим. Поклатих глава, но все пак се усмихнах. Мислите на Лиса ми бяха забавни. Желанието да ме целуне си беше взаимно и не знаех какво толкова чака. Ухилих се до учи и я притеглих в прегръдката си. Зарових пръсти в коята и, а усните ми се спряха малко под ухота.
-Лис, ако искаш той да е жив може би не трябва да диша околко теб. - Това беше моя начин да си призная, че ренувам, колкото и да не ми харесва. Все пак трябваше да имам доверие на приятелката, но как да имам на него. В Лиса бяха сигурен, знаех, че няма да ми изневери, поне не и с него, но все пак това да прекарва времето си с друг, а не с мен беше гадно. Накрая бях започнал да смятам, че неговата компания и допада повече. Разтърсих по рязко глава, за да прогоня мислите си. Беше поредния момент, в който се радвах, че Лиса не може да ми гови в съзнанието и няма как да види тези мисли. Отдръпнах се лекичко от нея и я погледнах.
-Добре, а сега ти ми кажи защо ми се цупиш напоследък?

Той ме придърпа в прегръдката си и аз едва ли не измърках. Липсваше ми допира му и тази позната крива усмивка. Сгуших се в ръцете му, докато той шептеше в ухото ми и когато наведе глава още малко към мен, слях устни с неговите. Имах чувството, че целувката изгори устните ми, а дъха ми почти веднага се накъса. Усетих, че се плъзнала ръцете си по гърба му и го притискам към себе си чак когато целувката се задълбочи.
` Ето какво ти е било през последните дни. `- гласчето в главата ми в момента злорадстваше. Отдръпнах се почти веднага от Раян с извинителна усмивка.
- Да се разходим? Някъде на...ъ...чист въздух?- ` да кажем високо в планината, където е студено и липсата на кислород току-виж успее да разсее мислите ми от това колко привлекателен изглеждаш`- довърших изречението мислено, ала се сетих, че той може да чува мислите ми. Забих поглед в земята, вече розовенината по страните ми беше станала моравочервена. Господи, молех се да не е чул това. Със сигурност щеше да се сети какво ми беше напоследък ако бе доловил тази мисъл.
Пулсацията в слепоочията ми отново се завърна и аз се намръщих. Имаше ли симптоми за това? Разрових се из спомените си, някъде бях чела, че липсата на секс наистина имала различни прояви. И да, честото главоболие наистина бе от тях. Прехапах силно долната си устна, вече ми се искаше да потъна в земята или да се телепортирам някъде другаде...

Ръцете ми се стегнаха около Лиса, когато тя ме целуна. Просто не можех да и устоя. Целувката се задълбочи, а аз едва се сдържах да не я съборя на земята. Малко преди този порив да ме завладее и наистина да го направя мислите и станаха интересни, много интересни. Явно моето момиче просто имаше нужда от секс, не трябваше да я оставям на сухо толкова дълго време, ето защо беше такава напоследък. Дяволито доволна усмивка се плъзна по усните ми, а когато спрях погледа си на лицето и и видях червенината опарила страните и трудно да сдържах да не се разсмея с глас. Ръцете ми се плъзнаха по кръста и и нежно се наведох към ухото и.
-Просто трябваше да ми кажеш какво искаш Лис, никога не бих ти отказал. - Ухилената физиономия още беше на лицето ми и се надявах да не издаваше какво ще и се случи в мига, в който се озовем в академията, далеч от погледите на пазителите. Наведох се още малко към нея и усните ми се спуснаха по врата и. Езика ми нежно заигра по кожата и, а ръцете ми все по-силно я притискаха към мен. Не можех да и устоя и тя го знаеше, но може би не знаеше, че ще си получи наказанието, задето не ми е казала, какво и е. Щях да я изтезавам, докато е на прага да откачи. Моите нерви бяха здрави, можех да си играя с нея без да откача. Усещах как Лиса буквално трепери в ръцете ми и внимателно се отдръпнах.
-Нямаш идея какво ще ти се случи.

Раян отново ме придърпа към себе си, обвивайки кръста ми с ръце. Не протестирах, напротив, дори го прегърнах на свой ред. Пръстите му бавно се разходиха по гърба ми, след което усетих дъха му до ухото си. Издишах рязко от внезапната близост, а думите му ме накараха едновременно да прехапя устни и да се изчервя дори още повече. Дланите ми, които бяха на гърба му, стиснаха ризата му и ако зависеше от мен, щях да го завлека още сега към Академията.
- Не мога просто да ти кажа, че искам секс, Раян.- измрънках под носа си притеснено, нарочно не срещах погледа му.
- Пък и не е ли по-нормално момичето да може да издържа дълго време без такава интимност?- вдигнах въпросително вежда и чак сега вдигнах очите си към лицето му. Слънцето осветяваше очите му и те изглеждаха...тъмносини. Стъписах се и замръзнах на място за момент, гледайки го.
- Сини...- едва-едва го прошепнах, ала Раян не ме разбираше. Дори мислено не можех да подредя посланието си така, че да го разбере. Докоснах нежно едната му страна и отново го прошепнах, след което се усмихнах широко.
- Вече не са черни.- имах чувството, че просто ще полетя. И преди бе красив, но сега...сега бе невероятен. Никога не бях смятала, че е възможно очите да сменят цвета си толкова много. Ала при него...бяха морскосини. Като вълните при залез слънце. Сякаш водата гореше. Преплетох пръсти с неговите и отново го целунах.
` Обичам те.`- надявах се да е разбрал поне нещо от мислите ми, но това вече бе ясно оформено изречение. Единственото ясно и цяло изречение, а не отделни хвърчащи думи...

Усмихнах се на мислите и. Нима не беше забелязала, че очите ми сменят цвета си? А коментара за момичето и интимността предизвикаха бурен смях в съзнанието ми. И не можела просто да ми каже, че иска секс. Ухилих се и я погледнах.
-Лис, очите ми са хм... Променящи се. - Засмях се, самият аз не знаех как да ги определя. Реших, че предпочитам да сменим темата, защото вече щях да започна да дрънкам врели-некипели.
-Защо просто не можеш да ми кажеш, принцесо? А ако толкова се притесняваш да ми кажеш можеш просто да ми го покажеш. - Усмихнах се дяволито и продължих. - Мислиш ли, че някога бих ти отказал? - Усните ми отново се разходиха по врата и и усетих как кожата и настръхва. Да, определено и харесваше. В очите ми заигра диво пламъче, което май и подсказа какво ще и се случи.
-Лиса, заради това, че не ми каза, нито показа само си навлече проблеми. - Наведох се още малко към нея. - Ще си получиш наказанието красавице.