Стаята на Стефан Салватор

Почуках отново на вратата, по-настоятелно. По дяволите! Нима очаквах да ми отвори? След като Деймън почти го преби, аз очаквах да ме посрещне с отворени обятия? Въздъхнах и се облегнах на вратата. деймън стоеше и ме гледаше изучаващо, докато аз се самообвинявах наум.
- Стефан...Моля те, отвори.- почуках отново, искрено надявайки се да отвори. Знаех, че така само дразня Дей, но се тревожех, че го е ударил прекалено силно. Затворих очи за миг, опитвайки се да мисля трезво.

Дали не беше с Деймън...Рискувах и отворих вратата. Мда, както си и мислех тя стоеше с...гаджето си...пред стаята ми.
-Какво искаш,Никол?
Погледнах я в очите, като още не я пусках да влезе. Игнорирах присъствието на Деймън, но само временно. След малко се обърнах и към него, преди да и дам шанс да ми отговори.
-Ти пък какво търсиш тук, пак ли ще ме риташ или този път направо ще ме убиеш?
Измсях се като леко придържах крака си, защото наистина ме болеше. Трябваше да призная на брат си ритника. Но пък и аз си го бях заслужил, как очаквах да реагира? Да ме поздрави, че целувам приятелката му? Понечих да затворя вратата, защото бях гол над кръста, но Никол настоя да влезе. Отдръпнах се настрани, вдигайки ръце пред гърдите си, в знак, че се предавам. Не можеха да ме винят, че щях да се къпя, те бяха дошли.

Той бързаше да затвори вратата, но аз не се отказвах. Виждах, че го боли. Личеше си по погледа му. Ядосах се и бутнах вратата навътре. То отстъпи назад и аз влязох. Можеше да се каже, че направо си нахълтах вътре, но нямаше да го оставя да се мъчи. Той бе до стената, облегнат на нея, а аз застанах пред него, срещайки погледа му. Чак сега забелязах, че е полугол. Настръхнах, надявайки се Деймън да не откачи. Гаджето ми бе застанало на вратата, със скръстени ръце. Личеше си, че ако аз не се дръпна от Стефан, той ще го прунуди да го направи. Отстъпих леко назад, поумайки си въздух.
- Добре ли си? Деймън...не го направи нарочно.- звучах повече от глупаво. Кой пребива някой без да иска?! Прехапах устни, опитвайки се да не се разсмея на простотията, която изръсих.
- Имах предвид, че...кхъм...той...Просто беше ядосан.- с леко заекване успях да формулирам изречението.

-Защо му се извиняваш,да беше мислил преди да прави неща,които само той иска.
намигнах и се усмихнах самодовлно
-Нали така, Ники?
погледнах я като я придърпах към себе си и я целунах страстно
-Това е целувка, която се желае,а онова твоето си беше насилване.Разбирам,че имаш комплекси ама чак пък толкова..
поклатих глава
-Добре си,нищо ти няма.
намигнах му
-Видя ли Никол,нямаше смисъл да му отдаваме това внимание.

Вбесявах се на поведението на Деймън. Защо се опитваше да го дразни така упорито?! Той ме целуна и аз не се отдръпнах светкавично, но все пак бързо прекратих целувката.
- Деймън...Няма нужда да правиш показно.- тонът ми бе равен, но по изражението ми си личеше, че не ми е приятно да го прави само за да дразни брат си. Така се чувствах като играчка. Сякаш аз съм новата кукла, която на Дей са му подарили и сега той се фука пред по-малкото си братче. "Хаха, аз си имам. Пък ти си нямаш. Нека ти е гадно..."- точно като малките деца. Нарочно се приближих към Стефан с една крачка, за да дразня Деймън.
- Добре ли си? Виждам, че те боли...- в погледа ми се долавяше съчувствие. Обърнах се разко към Дей, срещайки очите му.
- Дойдохме, за да се уверя, че не си му нанесъл трайни щети. И няма да си тръгна, преди да разбера това.- бях напълно сериозна. Беше ме грижа за Стефан, а последното, което исках, бе Деймън да се сбие с него...

-Скъпа,ела за малко.
хвнаха ръката й и я изведох от стаята акто бързо заключих...да оставих я навън заключена,но ианче нямаше как да се разбера с него..Пристъпих към него и му помогнах д астане.
-Хайде изправи се,дръж с екато мъж,а не като женчо.Казвай,какъв ти е проблема?Това,че един път ще съм щастлив ли,а ти прецакан?Хахаха.
говорех като все повече се приближавах към него,а погледът ми не слизаше от лицето му
-Хайде кажи,не мълчи.
блъзнах го по раменете..предизвкиквах го,знам, и точно това и целях

Деймън беше повече от ядосан.Честно казано,добре че изведе Никол.
-Деймън..не прави това.Знаеш,че съм по-силен физически..
той не спираше д аме блъска и предизвиква...
-Ще съжаляваш,братле.
казах като след това нанесох удар по дясното му око и той падна на земята
-Не,не затова.Просто наичстина я обичам.
говорех като клекнах до него и отново го ударих
-Сам си го изпроси.
последваха още няколко удара,и малка струя кръв се спусна от устата на Дей
-Толкова ти стига.Научи се да не се правиш на толквоа важен.
Хвнаха го,отключих вратата и буквално го изхвърлих навън като след това отново заключих

Дей ме хвана за ръката и ме изведе от стаята. Не се противях, предполагах, че ще следва един от разговорите "Не ме предизвиквай, за да не си изпати.", но той...заключи вратата. Заключи я!!! За миг стоях и гледах с увиснало чене какво, по дяволите, става, след което се осъзнах и...не мога да опиша с думи колко бясна бях точно. Ако хванех Деймън, щеше да си изпати. И щеше да боли...много. Отидох до вратата и я ударих силно. Ръката ми запулсира от болка и аз се дърпнах, присвивайки очи.
- Отвори вратата! Деймън!!!- крещях, опитвайки се да отворя. Чувах...Не, долавях гласа на Стефан отвътре и накрая звука от ударите. Идеше ми да крещя. Знаех си, че не биваше да водя Деймън със себе си като идвам да видя Стефан. Представям си колко лошо го бе подредил. Може би поне месец Стеф нямаше да стане от леглото. Съвсем скоро вратата се отвори и от там дойде...не дойде, падна Деймън. Стъписах се, отскачайки назад. Вратата отново се затвори, а аз гледах стреснато приятеля си. Имаше насинено око и малка струя кръв по устната му. Гневът ми мигновено изчезна и аз паднаха на колене до Дей. Повдигнах леко главата му, срещайки погледа му.
- Деймън...погледни ме. Деймън...- сложих ръката си на лицето му. Добре, ако Стефан се покажеше, щях да го убия. Нямаше никакво право!!! Отново бях бясна, но не на Деймън.

За миг изгубих съзнание.Събудих се от удара, който понесе главата ми, когато Стефан ме хвърли навън.Главата адски ме болеше,а кръвта започна д аизлиза от устата ми.Обърнах се по корем като започнах д акашлям и плюя кръв.
-Д-добре съм.
едвам произнесох за да успокоя Никол въпреки,че нямаше голям ефект
В този момент Стефан излезе от стаята...

Все пак реших да изляза и да видя какво ства навън.Гледката беше покъртителна.Деймън плюеше кръв и изглеждаше толкова безпомощен.
-Как си,бро?
казах като се измсмях подигравателно
-Аз го направих без да искам.
направих мила физиономия, след което се измсях
-Добре си,нищо ти няма.Май не беше нужно да ти отделям това внимание,а?
повдигнах вежд аи го погледнах прзрително,а той все още се мъчеше

Стиснах ръцете си в юмруци. Изправих се светкавично, отивайки до Стефан. В очите ми горяха плачъци. Човек би трябвало да се плаши дори, когато съм толкова бясна. Зашлевих го с всичка сила и той извърна глава. Това може би беше най- силния шамар, който някога съм нанасяла. Но не бях приключила с него.
- Ти нагло копеле!- почти крещях, вървейки към него. Удрях гърдите му с юмруци, изливайки яда си. Мразех го...
- Как може да си толкова садистичен?! - продължавах да му крещя и да го удрям едновременно. Той правеше малки крачки назад, а аз напредвах към него. бях повече от бясна...Бях извън кожата си.

Шамарът си го биваше.Доста заболя.Имаше право...
-Никол..недей така..
започнах да отстъпвам назад,а тя да се приближава
-Просто..той ме изнерви и изпуснах нервите си..Съжалявам..
казах разкаяно само за да спре да се пали,а изобщо ен съжалявах,че го пребих,заслужаваше си го
-Той ще се оправи,силен е.

Не се успокоявах, а само се вбесявах повече.
- Съжаляваш?! Че той плюе кръв?!- виках му, а накрая просто ме заболя гърлото. Бяхме стигнали почти до леглото, като той вървеше назад. Ръката ми бе стисната в юмрук и аз отново щях да го ударя, но се спрях насред движението. Затворих очи, борейки се с емоциите си. Раменете ми трепереха и аз всеки момент щях да изгубя контрол. Завъртях се рязко и отидох до вратата. Дръпнах я след себе си и тя се затвори с трясък. Седнах на колене до Деймън, отново слагайки ръце на лицето му.
- Дей...Добре ли си?- дланите ми пулсираха от болка. Но упорито пренебрегвах този факт. Сега исках само да разбера дали Деймън е добре...