not just another brick in the wall.

by **Rage Ozera** Вто Авг 31, 2010 12:53 am

Имам си собствена тема, защото съм специална. Get over it ^^

Сериозно. Пиша много и не обичам да си бъркам нещата с чуждите.

Следващото обяснява появата на един мой форум ;дд Нещо като "пред рп"

Дъга.
Преди много, много години, през седемнадесети век, вампирът Аркус решил да основе академия за митичните същества. В нея вампирите, върколаците, ангелите, демоните, русалките, фейте и какви ли още не същества, щели да се убочават на магии с петте основни елемента на природата. Решил, че те са длъжни да бъдат подготвени за среща със заобикалящия ги свят. Така се появила Академия „Аркус” или, казано на нормален език, Академия „Дъга”.
Всеки ученик имал афинитет към даден вид магия – Земна, Въздушна, Водна, Огнена и Свободна. Имало обаче само десетима ученика в цялото училище, които владеели магиите. Пет момичета и пет момчета, наричащи себе си Дъщери и Синове на дъгата. Това била могъща групичка, която освен че владеела видовете магия, помагала на останалите ученици да достигнат определено ниво на контрол. Те служели за пример и помагали на учителите.
Аз съм Дъщеря на дъгата. Владея Свободната магия, което ще рече – владея една голяма въпросителна. Никой още не е наясно до къде се простират възможностите на този вид магия. До сега са изучавани само лечебните й свойства и още няколко нейни проявления – четенето на мисли, хипнозата, подобни неща.
Освен това, още от сега е редно да ви кажа, че съм вампир. Казвам се Селена Найт и съм по-малкото дете от рода Найт – един от най-влиятелните вампирски родове. По рождение съм вампир. Първите признаци за това се появиха когато навърших 10 – внезапно зарязах вегитарянството и КФС ми стана удивително симпатичен. На 12 години вече ми се налагаше да пия кръв. На 14 е задължително тази кръв да е човешка. Когато навърша 18, сърцето ми ще спре да бие. Кожата ми ще изстине и ще изсветлее, а аз ще спра да раста. Пак ще мога да стоя на слънце, но то ще ми причинява ужасно главоболие. Не ме е страх от чесън, светена вода или сребро. Мога да бъда убита само от друг вампир, върколак или демон, но за момента такава възможност не съществува.
Сега съм на 15. От 3 години уча в Академията. И въпреки всичко знам, че нещо ще се случи. Сигурна съм.
Събудих се от някакво тупване и веднага след това разбрах защо. Въздъхнах. Беше Жаклин, която за пореден път тупваше от леглото. То беше гигантско, но на нея явно не й стигаше. Събуди се, объркана и някак нервна.
-По дяволите – измърмори.
-Говориш си с колегите? – подкачих я аз, а тя само изсумня.
Жаклин беше млад демон, още не навършила дори сто години. Това я правеше страхотно неопитна в очите на останалите демони и затова се обучаваше тук. Тя беше средно висока с дълга пепеляво руса коса и сиви очи. Кожата й е прекласна – млечно бяла, без нито едно петънце. За разлика от нея, аз съм страхотно висока, с тъмен тен, шоколадово кафяви очи и кавява коса, която ми стига чак до кръста. Когато най-накрая се превърна във вампир, ще изсветлея. Направо не мога да си представя как ще изглеждам.
Не се разбирах със съквартирантката си. И двете бяхме твърде остри и постоянно спорехме за нещо. Тя владееше Огнената магия, която май нанасяше най-много поражения, а аз се бях специализирала в Свободната – тази, която лекуваше. Освен това, никак не ми допадаха нито семейството й, нито приятелите й. Касадея – майка й – и Азазел – баща й – бяха най-ужасните хора, които можете да си представиде. Добре де, изобщо не бяха хора.
Усетих как й се иска да започне спор и да ми се развика за нещо, но не го направи. Явно наистина беше уморена. Затова предпочете да заспи.
При мен обаче това никак не беше лесно. След като се въртях поне един час в леглото, станах с въздишка. Беше ясно, че няма да успея да заспя. Аз почти никога не можех да заспя, след като се събудех. Жаклин идеално го знаеше, но никога не се извиняваше. Глупави демони. Затова станах и реших, че няма да е лошо да поседя малко в „кабинета си” – стаята, в която провеждах консултации за другите ученици, изучаващи Свободната магия. Там имаше страхотно количество книги и можех да се отпусна. Може би щеше да ми се доспи.
Облякох се набързо. Дънките ми бяха страшно протрити – естествено протрити, изкуствените не ми бяха по всука – и си помислих, че ако Изабела ги види, направо ще се побърка. Изабела е майка ми, междо другото. Винаги съм й казвала така. Никакви такива „мамо” или нещо подобно. Тя изглеждаше на около 18, тъй като беше вампир по рождение. Не съм наясно с това как раждат вампирите. Все още ме смятат за твърде малка, за да ми обяснят. Тениската ми беше с някакъв надпис, не си направих труда да го разчета. И кецовете. Не носех почти никакви други обувки.
Моята част от стаята беше лилава, нейната – червена. Същото се отнасяше и за баните ни. Влезнах в моята, за да си измия зъбите (Да, и вампирите го правят. Нямаме лош дъх. Или поне повечето от нас.) и да приведа косата си в ред. Тя беше почти идеалнто права и страшно гъста, така че не изглеждаше слегната или нещо подобно. Бритонът ми падаше в очите – нищо необичайно – и аз реших, че ще го накажа, като го хвана с розовата ми фиба. Винаги си наказвам бритона по този начин. Както изглежда, той не разбира нито от дума, нито от наказания.
Вървях по коридорите, а стъпките ми отекваха самотни в стените. Подът не беше застлан с килими, поне не в спалните помещения. Виждаха се картини, рисувани преди повече време, отколкото можех да си представя, че някога е изминало. Беше красиво. Винаги съм намирала „Аркус” за най-красивото място на света. Беше някак си царствено и старинно, останало почти непроменено от 17в. насам. А знаех, че още тогава е строено, за да изглежда по-старо.
Изкачих се по стълбите, като се озовах на петия етаж. Трябваше да стигна до края на коридора и после да се поема по още едно стълбище. То щеше да ме одведе до администрационната част на замъка, където са намираше моята стайчка. Всъщност, тя не беше само моя. Джеси Рийд също я ползваше. Той беше Син на дъгата със същата специалност като моята. Беше върколак, но противно на очакванията – невероятно очарователен. Докато си мислех за него и изкачвах стълбите, някаква „сянка” се блъсна в мен. Разбира се, с удивителният ми късмет, това беше Джеси.
Всъщност, казваше се Джеймс – също като брат ми, междувпрочем. Всички му викаха Джеси, защото Джеси звучеше някак си... Не знам, по-подходящо. Той беше висок, със среднодълга руса коса и очи също като мойте. Притежаваше най-ангелската външност. Всяко момче-ангел искаше да излъчва точно това. Не можеха. Джеси беше единствен. Освен това, характерът му никак не беше ангелски. Държеше се доста детински - и то често. Беше упорит и отмъстителен, страхотно арогантен и без никакво чувство за приличие.
Познавахме се от една седмица, точно откакто беше започнала учебната година. Той замести Иън – момчето, което беше Син на дъгата преди. Иън беше скучен, на всичкото отгоре отявлен гей и никой не го харесваше. Когато навърши 17 се удави. Страхотна ирония, при положение, че беше мъжкото на русалка (русал?). И аз не съм сигурна как успя. Всички се бяха паникьосали, че няма да намерим заместник, учебната година свърши и... и тогава се появи Джеси. Той показа невероятни способности не само във флирта с директорката, но и в Свободната магия. Така се реши, че той ще е новият Син на дъгата.
За първи път през тази учебна година идвах в „кабинета”. Бях свикнала до сега той да е само мой. Иън почти никога не идваше тук. Всъщност, той никъде не ходеше. Промблемът с него не беше дали си пада по момчета или по момичета – просто не знаеше как да се държи нормално. Май имаш гигантски комплекси. Както и да е, Иън не ми пречеше, така цче бях свикнала, че това е МОЯТ кабинет. Джеси обаче явно се връщаше точно от там.
В ръцете си държеше книги, които, сигурна съм, бяха мой.
-Добро утро – поздрави ме и ми се усмихна по начина „Виж-колко-съм-готин”.
По дяволите. Настина беше готин.
-Приятен обяд – отвърнах му бодро. Дори полунощ не беше. – Къде отиваш с книгите ми?
- Твой ли са? – попита той. Като че ли мярнах на лицето му изненада.
Погледнах какво носи. „Тъмната кула”.
-Ти какво? Да не мислиш, че са на училището?
-Не, помислих си, че вероятно са от Червения кръст.
Завъртях очи. Явно много му се спеше. Под очите му имаше дълбоки тъмни кръгове – не се бях заглеждала досега и не ги бях забелязала. Прииска ми се да го попитам защо не е спал през последните, хм, пет месеца да речем? Реших обаче, че ще е много нелюбезно.
-И защо така?
-Защото през живота си не съм виждал по-раздърпани книги.
Вярно беше. Корицата беше избеляла и подлепена. Странно, при положение, че бяха купувани преди по-малко от две години. Брат ми беше виновен. Той редовно ми четеше книгите. Обиквновено ги поливаше с кафе или нещо подобно.
-Обяснимо е. Просто няма по-раздърпани от тези – усмихнах му се. – Просто гледай да ги върнеш, става ли?
-Планът ми беше да ги присвоя за себе си, но след като госпожица „Ям хора” го казва – той сви рамене и се направи на замислен. – Не, май няма да има промени в планът ми.
Знаех, че не е сериозен. В очите му проблесна нещо, шегуваше се с мен. И, което беше най-странното, досега не ме беше убидил с каквото и да е било. Обикновено в рамките на две минути можеше да изрече поне три неща, които да наскърбят събеседника му.
-Защо си бил в „кабинета”? – попитах.
-Къде? – във въпроса му нямаше нищо необичайно, предвит това, че само аз наричах „кабинета” по този начин.
-Добре де, в Стаята на Свободната магия – поясних разсеяно.
-Ясно – кимна. – Обмислях демоничния си план да завладея света и сметнах, че това ще е най-подходящото място.
-Интересно – промърморих. – Като ще завладяваш света, можеш ли преди това да убиеш Жаклин?
Той като че ли не схвана за коя точно Жаклин му говоря. Поне това ми казваше обърканото му изражение. Въздъхнах. Как може изобщо някой да не познава Жаклин?
-Тя е демон – поясних. – Съквартиранка ми.
-Сещам се – каза ми. – Тя е Дъщеря на дъгата. И е ужасна.
Предполагам, имаше предвид харатера й. Жаклин беше страшно красива и то точно по начина, по който на мен ми се искаше да съм. Кимнах. Реших да не казвам нищо, за да затапя по някакъв начин разговора – исках да се усамотя с книгите си, а и Джеси беше прекалено очарователен, точно сега, точно на тези стълби. Нямах желание да го харесвам – като цяло, допадаше ми положението, в което го смятах за груб.
Минаха сигурно пет минути. Той просто си стоеше и препречваше пътят ми. Ясно, нямаше да се мръдне.
-Е, аз отивам в кабинета, така че би ли се отместил? –попитах накрая.
Не каза нищо и просто се дръпна. В друг случай щях да подхвърля „Мерси” или „Благодаря”, но факта, че успя пет минути да ме зяпа, без да се мръдне, ме беше поизнервил. Подминах го, като вероятно изглеждах доста високомерна. Бях се ядосала без особена причина, което по приницп за мен си беше обичайно.
Както и да е, отново се заизкачвах по стълбите, но се чувствах толкова будна, че едва ли щях да успея да заспя. Все пак, никога не изключвах по-добрият вариант на нещата – може би наистина щях да успея да заспя?
„Кабинетът” беше в края на коридора. Представляваше малко помещение, колкото за едно бюро. Освен него имаше два дървени стола, които вероятно си бяха стояли там още от преди да се родя – и то не в добрият смисъл на думата. Бяха избелели (да, точно така – за столовете говоря) и изподраскани. Бюрото като че ли беше по-ново и въпреки това всички чекмеджета скърцаха – повярвайте ми, можеше да е изключително неприятно. Лявата страна се заемаше изцяло от моята библиотека – бях си я донесла от вкъщи, преди нямаше подобно нещо. Отдясно вместо стена имаше огромен прозорец – от тавана до пода. Беше страхотно. Всъщност, само за сега. Когато започнеха да се появяват моите вампирски черти, слънцето внезапно ще започне да ми е страшно антипатично.
Настаних се направо на пода (столовете са ужасно неудобни) и измъкнах първата попаднала ми книга. „Спасителят в ръжта”. Винаги нацелвах точните книги.
Четох дълго. Всъщност, почти прочетох книгата. Това всъщност е нещо обичайно за мен. След това реших, че е време най-сетне да си легна. Нищо, че ще се въртя цяла нощ. В крайна сметка, има един момент след който се примиряваш с безсънието. Точно тогава се появи и то. Видението ми.
Способностите ми са, както вече споменах, фотокинеза и видения. Чрез първото мога да правя каквото си поискам със светлината. Чрез второто мога да виждам бъдещето. Преди да стана Дъщеря на дъгата притежавах единствено фотокинезата. Сега обаче се смятам за страхотно надарена. За това редовно ми се случваше да ме спохождат образи, за които се предполага, че не бива да ги виждам. Както сега.
Виждах поляните на Академията – съдейки по пейзажа, това най-вероятно бяха крайните северни части. Онова, което беше смущаващо, беше огъня. Горите, намиращи се точно в северния край на поляните, горяха. Все едно бяха факли. Абсолютно сериозно – що се отнася до виденията ми, никога не се шегувам.
За мое огромно нещастие, бях длъжна да предупредя директорката за това. Наистина не ми се занимаваше. Имах чувството, че ще колабирам от недоспиване и въпреки че още не усещах умората, бях сигурна, че скоро и това ще стане. Освен това, Роза Фокс не беше най-симпатичната жена на света. Беше вампир, също като мен, с умопомрачителни крака и страхотен бюст. Мечтата на всеки мъж. И въпреки всичко, изключително отегчителна. Можеше да спори с мен за някакво дребно нарушение с часове наред. Това направо ме изкарваше от нерви. Мразех я.
Затова реших, че мога да си легна и да съобщя за пожара на сутринта.