Горската поляна

Той само леко кимна,щом на нея и се ходеше,щяха да отидат. Той знаеше къде е поляната,защото като малък бе идвал тук. Пътя бе много далак но скоро стигнах. Не му се говореше за семейството му защото той нямаше такова за това само каза:
-Да знам за родителите ти. Вашия род е най-известния сред моройте. Пазил съм майка преди да се омъжи за баща ви.
Усмихна се той и продължи:
-Бях още млад и много амбициозен,за това приех всичко много сериозно.
Загледа се в хоризонта,може би бе по хубаво от преди.
-Не знам дали са ви казвали но дампирите рядко имат семейства. Аз не правя изключение.

Погледнах го изненадана. В думите му имаше смисъл, макар да не исках да е истина. Пазителите бяха непрестанно с мороите и намаха възможност да създадат семейство, да имат деца и да живеят свои собствен живот. Бяха ми го казвали преди, но не помнех кога и наи-вече не помнех защо. Преди да дойда имах обикновен живот. Макар около мен и семейството ми постоянно да имаше дампирия не си давах сметка, че техният дълг е толкова голям.
- Съжалявам. Не исках да те обидя....аз...-въздухнах виновна, чудейки се какво да правя.
- Да сменим темата. Разкажи ми за себе си. Какво харесваш, кое е хобито ти и имаш ли такова.- отново погледнах към лицето му. Луната бе започнала да изгрява и на тази светлина той ми изглеждаше още по-чаровен. Срещнах погледа му и се изчервих.

Той за миг я погледна погледа им се срещна. Въпреки,че бе много строга личност и толкова грамаден не се държеше така към хората. Бе доста търпелив,е не бе такъв когато пазеше но иначе можеше да се каже,че е много добър приятел. 10 гръмотевици и 11 която бе леко зачервена,защото бе нова показваха,че не си е губил времето. Само леко докосна 11 гръмотевица "Трябва да се грижа по добре за тези неща." Погледна към луната която се канеше да изгрее и каза:
-Обикновено съм отдаден на работата си и винаги съм на щрек и не ми остава много време за хобита.
Усмихна се той леко и каза:
-Но когато тренирам някой чета книга,за да не си губя времето на празно. Понякога върша няколко неща на веднъж.

Мат докосна врата си и аз проследих погледа му. Ахнах, когато видях мълниите. Това бе още едно доказателство, че е отличен пазител. Странно, че майка ми никога не ми бе споменавала, че я е пазил. При следващата си среща с нея щях да я накарам да ми разкаже всичко с подробности.
- И аз нямам хоби, но най- често през свободното си време се разхождам някъде. В гората...- направих жест с ръка около себе си, като се усмихнах-... на плажа или просто слушам музика.- Замълчах за малко.
- Живота ви е доста различен от нашия. Как...Как не ни намразвате? Отношението ни вас и всичко останало...- Поставих се на негово място и картината, която видях не ми хареса.
Продължавахме да вървим напред и скоро стигнахме до езерото. Приближих се предпазливо напред и видях на земята едно увяхнало цвете. Наведох се и съвсем леко го докоснах с върха на пръстите си. То веднага се възстанови. Усмихнах се и го откъснах. Обърнах се към Мат, който гледаше към езерото. Съвсем внимателно забодох цветето в косата си, така че да не нараня венчелистчетата. Вдигнах поглед отново, тъкмо когато Мат заговори.

Беше се навел да види водата и я наблюдаваше какво прави не като пазител,а с любопитство. Тя откъсна едно цвете и го сложи в косите си,бе толкова красива. Мат леко се усмихна и каза:
-Мога ли да отбележа,че сте много чаровна и красива млада дама.
Е не бе супер комплимент но от него не можеше да се очаква много не му се случваше често да прави комплименти. Лекичко въздъхна и каза:
-Единствената омраза която съм изпитвал през живота си е само и единствено към жената с кодово име майка.
Леко се засмя но после спря и показа зъби в усмивка:
-Никога не съм изпитвал омраза към моройте,така съм бил възпитан и обучаван цял живот. На моменти завиждам...-той леко спря защото бе малко повече от завист но не толкова гневно-за някой неща,но не до толкова,че да намразя някой. Макар,че някой малки принцеси са доста капризни.
Засмя се той като се сети за миналото си.

Засмях се и се приближих към него. Седнах на земята до Мат и ръцете ни почти се докоснаха. Усмихнах му се и когата погледите ни се срещнаха, усетих, че се изчервявам. Лекият полъх на вятъра ме накара да изтръпна. Потреперих съвсем леко и се надявах той да не е забелязал.
- Благодаря за комплимента. Това е най-милото нещо, което са ми казвали.- Косата ми се пилееше по раменете, а на мен започваше да ми става студено...
- Радвам се, че не ни мразиш.- допълних с шеговита усмивка.

Когато погледите им за миг се срещнаха по бузите и се появиха сладки червенини. Той леко се засмя но не каза дума. Изведнъж видя,че леко претръпна наведе се леко към нея и каза:
-Студено ли ти е,ако искаш да се прибираме в замъка?
Той хвана ръката и и каза:
-Слушай Лиса никой не би могъл да те мрази. Просто повечето пазители искат да имат семейства като вашите. Малцина се осмеляват да го на правят но повечето който останат винаги мечтаят за това.
Леко погали нежната и ръка и я постави там където беше преди. Загледа се напред в езерото.

Изтръпнах от докосването му. Вече не ми беше студено. Можех дори да кажа, че адреналина ми се покачи. Изправих се и видях, че и той се канеше да направи същото, затова го заобиколих и сложих ръце на раменете му. Пренебрегнах токовия удар от докосването и се приближих към него, така че да ме чува.
- Стой тук и затвори очи.- изправих се и направих няколко крачки настрани. Той, разбира се, бе с отворени очи и ме гледаше въпросително. Засмях се.
- Преди не си ли играл на криеница?- вдигнах вежди и отново св засмях на леко стреснатата му физиономия.
- Затвори очи и брои до...-замислих се-...20!-казах и му се усмихнах чаровно и предизвикателно, слвд което се обърнах и се затичах...

Никога не бе играл на някакви игри дори и като дете но я излуша. Затвори очи но не на пълно. Природата му на пазач не му пречеше и по стъпките разбра къде се е скрила. Започна да брой,броеше и след 20 мин. каза:
-Само внимавай да не се изплашиш.
След секунди той се намираше на място. Изчезна бързи ,мина зад скривалището и там където се бе срила. И с голяма ловкост се бе качил на дървото зад което се криеше. Само миг и се чу:
-Внимавай да не се изплашиш!
Махна и от дървото и каза:
-Мисля,че тази игра за опитен пазач не е подходяща,въпреки че стъпваш леко знам по тях къде отиваш.
Подаде ръка и каза:
-Искаш ли да те кача горе?

Не бях очаквала нещата да се развият точно така. Когато ме предупреди да не плаша явно го бе имал предвид наистина. Свих се колкото можах зад дървото и притаих дъх. Бях очаквала всичко, но не и да е на дървото. Прехапах устна, за да не изкрещя и след малко се разсмях. Кимнах с глава на въпроса му и поех подадената ми ръка. С едно ловко движение той ме издърпа при него и аз ахнах. Всичко изглеждаше по-различно от тази височина. Огледах се и накрая срещнах погледа на Мат с грейнало лице. Той не пускаше ръката ми от мерки за сигурност и ми помогна да седна на един по-висок клон.
- Удивително...-не бях сигурна дали говорех за атмосферата или за него.

Той се усмихна и каза:
-Ако не ме бе страх за теб,щях да те кача още по нагоре и да видиш замъка. Но и тук не е никак лошо.
Наистина гледката бе невероятна и той леко се обърна към нея като каза:
-Едно време може би на твоите години бях избягал от замъка и исках да се скрия от всички. Единствения начин да не ме проследят,беше по дърветата и бях свикнал да се катеря по дърветата и да прекарвам много време там.
Въздъхна защото дните му на това блаженство бяха секнати от неговия инструктор,който му каза да не лети в облаците.

Замислих се. Какво ли бе да можеш да се катериш по дърветата без да те е страх,че като паднеш и ще си счупиш нещо. Усмихнах се при мисълта. Вятърът се усилваше и на мен вече ми бе студено. Нямаше как да игнорирам вечно студа. Потърках с ръце раменете си и се огледах за последнол Не бяхме стояли тук горе много- може би около половин час и мисълта да сляза не ми харесваше особено, но я предпочитах пред една седмица температура.
- Искаш ли да се прибираме към замъка вече?-обърнах се към Мат и погледнах предпазливо надолу. Нямах страх от височини, но бях сигурна, че сама няма да мога да сляза. Хванах се с една ръка за най-близкия клон,папс другата за Матеас и така много скоро бях успяла да сляза невредима на земята. Отдръпнах се и той също слезе.

След като слезе застана точно до нея. Вървеше и след това каза:
-Ще ти издам една тайна но не трябва да я споделяш с майка си...
Кимна то и леко се надвеси,защото бе много висок и показа една гръмотевица,която бе видимо по стара от другите.
-Получих я по време на службата си при майка ти. Никой не научи от семейството на майка ти,защото успях ме да го потулим. Бяха два стригоя,единия убих аз а другия бе убит от друг пазач от дневната смяна.

Заковах се на място и се обърнах към него. Докоснах съвсем леко мълнията и съвсем леко свисих вежди.
- Но....защо сте го запазили в тайна?- не разбирах тази част, а най-вече се ядосвах от факта, че майка ми не ми е споменала нищо. Сетих се за Роза Беликова. Мисля, че бе мой ред да споделя.
- Не знам дали си чувал за Роза Беликова. Най-вероятно не, но тя също би трябвало да има гръмотевица на врата си. Причината е един стригой, който бе влязъл в училището и мишената бях аз.-потръпнах при мисълта за червените му очи. Инстинктивно докоснах белега на китката си, оставен от ноктите му. Бях късметлийка, ме оцелях и че се разминах само с този белег. Другият вариант бе да се размина с надгробна плоча с името ми на нея. Вдигнах поглед към Мат. Ние все още стояхме на едно място.

Усмихна се и каза:
-Запазихме го в тайна,за да не разстроим майка ти,аз пожелах така. Не се вдигна врява просто се бяха заблудили и ние им помогнахме...
Леко поклати глава на това което чу,бяха наближили замъка:
-Да чух за нея но бегло не съм я виждала,казаха че била много добра но своенравна.
Леко се засмя и каза:
-Прилича на мен като млад,е не съвсем аз повече прекарах в плуване и тренировки.
Леко поклати глава и се засмя но след това каза:
-Но тайната ти ще бъде опазена.

*пиши където пожелаеш в замъка.